Джеймс Патерсън, Андрю Грос
Съдия и съдебни заседатели (105)

101.

Трябва да призная, че следващите две минути се оказаха най-инфарктните през целия ми живот. Опитах да се разсея, като позяпам тълпата наоколо — предимно млади хора и семейства, решили да се изкачат до по-високите тераси. Появи се и патрул, провесил през рамо израелски автомат „Узи“, с каквито бяха въоръжени всички местни полицаи.

За последен път проверих моя глок. Нагласих слънчевите си очила. Опитах се да успокоя бунта в корема си.

Пет часът и петдесет и девет минути. Хайде, Ремликов. Трябва да се появиш!

И тогава го забелязах да се отделя от тълпата. Носеше риза с разтворена яка и черно кожено яке. Няколко души преминаха между нас, но той нито за миг не отмести поглед от мен. Сигурно ме бе издала книгата по шахматно майсторство, която държах в ръка така, че да се забелязва отдалеч. Закрачи право към мен. Смъкна слънчевите си очила и ме изгледа продължително и замислено. Бях виждал лицата на няколко професионални убийци. Очите им оставаха донякъде безжизнени дори когато се усмихваха. На Ремликов бяха студени като на змия.

— Застани пред мен — казах му, като леко отстъпих назад към статуята. Не желаех да бъда изненадан от неочаквана засада.

Той сведе очи към книгата по шахмат.

— Струва ми се, че тази книга е моя.

Подадох му я.

— И сина ми — добави той, сякаш се пазаряхме на сергия на пазара.

— Кавело — отвърнах му.

— Много път ще трябва да извървиш, за да стигнеш дотам, където е сега — изрече той и се усмихна.

— Губиш време, което може да се окаже много ценно. Ще остана тук само две минути.

— Две минути. — Той облиза тънките си устни. — Ще се възползвам от шансовете си. Никой от нас не желае да си тръгне с празни ръце. Днес успя да ме изненадаш. Изненадата е реакция, която съм свикнал да използвам. Ще го приема за знак на любезност, ако ми кажеш как ме откри.

— За какво говорим? За бизнеса ти в Ню Йорк, или за истинското ти име?

— Както предпочиташ. — Той учтиво сви рамене.

Сведох поглед надолу. После вдигнах очи с лека усмивка.

— По обувките. — Той още ги носеше. — Опасявам се, че не са последна дума на модата. Но съм чувал, че са много на мода в тази част на света.

— Обувките? — изсумтя Ремликов отначало с изненада, а после учудено завъртя очи. — Болката в крака ми е нетърпима. — Поклати глава. — Дори в момента.

— Не е зле да ги смениш, ако си решил да продължиш работа.

— Вече приключих — решително тръсна глава той.

— Мъдро решение. Все пак имаш семейство. А сега… имаш ли нещо за мен?

— Ти не довърши. — Ремликов продължи да се взира в мен. — Макар да имам чувството, че мога сам да продължа вместо теб. Щом си способен да идентифицираш обувките ми, би трябвало да си се добрал до някаква секретна информация. За да ме откриеш чак тук, ти е била необходима сериозна помощ. И много ресурси. Държавни ресурси, сигурен съм в това. За Агенцията за национална сигурност ли работиш? Или си от ФБР?

— Предположенията станаха прекалено много — отбелязах, като кимнах почтително, — за човек, който разполага само с една минута.

— Невинаги е нужна толкова сложна техника обаче — усмихна се Ремликов. — Аз също те познавам. Ти стреля по нас в съда при бягството ни.

Свалих очилата си. Сега се гледахме очи в очи.

— Плащате много пари на онези некадърници. Но има нещо по-важно: чудя се защо агент от американското правосъдие ще трябва да отвлича сина ми в Хайфа, вместо да разбие вратата ми със заповед за арест, след като знае къде живея. И нещо още по-важно, споменавам го по чисто егоистични причини, колко хора са в течение на ставащото?

— Доста разумни въпроси — рекох, като реших да му отпусна още няколко секунди. — И до какви изводи те доведоха разсъжденията ти?

— Че трябва да си доста отчаян. Или в краен, ама в много краен случай си изключително пристрастен към работата си.

— Стига. Дотук с общите приказки. Сега трябва да ме убедиш защо да ти връщам момчето, вместо да те застрелям заради онова, което направи в Ню Йорк.

Замислена усмивка изкриви устните на Ремликов.

— Защото имам нещо много ценно за теб. Нещо, което може да убие и двама ни… и навярно точно така ще стане някой ден.

— А какво ще правим, ако не се окаже достатъчно?

Този мъж бе извършил ужасни престъпления. Заслужаваше да умре или поне да гние в затвора до края на живота си. У мен се надигна яростно желание да измъкна пистолета си и да му дам заслуженото. Но само след като той ми даде това, от което се нуждаех.

Разбира се, той сигурно си мислеше същото.

— Ще е достатъчно, защото ти не си като мен — сви рамене Ремликов. — Какво ще кажеш?

Исках да приключим по-скоро. Анди сигурно вече умираше от тревога.

— Ще кажа само, че времето изтича — припомних му аз.

— Това, което търсиш, е в Южна Америка — заговори той по същество. — Предполагам, в Аржентина или в Чили. На самия край на континента, близо до самия му край. Кавело има ранчо там. Мисля, че беше за овце.

— Продължавай — кимнах. Знаех, че не ми казва всичко.

— Как да съм сигурен, че няма да ме предадеш на властите в мига, след като си се добрал до Кавело?

— А как аз мога да съм сигурен, че ти няма го предупредиш веднага щом получиш сина си?

Стояхме един срещу друг, очи в очи. Ремликов се усмихна:

— Синът ми е шахматист. Притежава вродена дарба да избягва задънените улици. Но ти, разбира се, вече го знаеш.

— Не играя шах — вдигнах рамене с безучастен вид. — Но си мисля, че след като и двамата знаем по нещо един за друг, ще е по-добре да не го изваждаме наяве. А най-добре ще е пътищата ни да не се кръстосват никога повече.

— И аз мисля така — съгласи се Ремликов. — А колкото до мястото, което търсиш, предполагам, че е край един град, наричан Ушуая. Съвсем в края на континента. Казаха ми, че там климатът не е особено добър, но пък изолираността си струвала всички неудобства.

Каза ми и името на ранчото на Кавело. Като го чух, се усмихнах. Бях сигурен, че ми казва истината.

— А сега мисля, че и ти имаш нещо за мен. — Ремликов отново си сложи слънчевите очила.

Деловата среща бе приключила.