Джеймс Патерсън, Максин Паетро
Плажът (99)

97.

Лежахме прегърнати в леглото, с широко отворени очи, и се вслушвахме във всяка стъпка навън, във всеки шум в коридора, та дори и в шумоленето на климатика. Не знаех дали поведението ни бе разумно, или просто бяхме обзети от неудържима параноя, но не можех да се отърся от усещането, че Анри ни дебне отнякъде.

Манди ме притегли в обятията си и ме прегърна плътно. После отново се разплака:

— О, боже мой, о, боже мой!

Опитах се да я успокоя с думите:

— Спри, скъпа. Положението не е толкова страшно. Ще открием как ни е проследил.

— О, боже мой, това… — изведнъж рече тя и притисна силно пръст към горната част на дясното ми бедро. — Това нещо тук. Казах ти за него. А ти винаги ми отвръщаше, че не било нищо.

— Какво нещо? Наистина е нищо.

— Погледни го.

Отметнах одеялото, запалих лампите и отидох до огледалото в банята. Манди ме следваше плътно по петите. Не можех да го видя, колкото и да се извръщах, но знаех за какво ми говори тя: съвсем незначителен белег от ударено, който се задържа няколко дни след като Анри ме нападна в моя апартамент.

Смятах, че навярно е останал след някакво падане или може би ухапване от насекомо, така че скоро престанах да се занимавам с него.

Сега си спомних, че Манди на няколко пъти ме бе питала откъде ми е тази синина на крака и аз все отвръщах, че няма нищо. Пресегнах се и докоснах издутината, голяма колкото две оризови зърна, поставени плътно едно до друго.

Вече не ми се струваше нещо незначително.

Разрових се трескаво в комплекта си за бръснене, изсипах всички тоалетни принадлежности и извадих самобръсначката. Ядосано я заудрях в мраморния умивалник, докато главата не се разчупи на съставните си части.

— Да не би да си решил да… Не може да искаш от мен да го направя, Бен!

— Не се тревожи. Мен ще ме заболи повече, отколкото теб.

— О, колко си забавен!

— По-скоро съм адски изплашен — признах си.

Манди пое в ръката си острото бръснарско ножче, обля го с няколко капки спирт и притисна с пръстите на лявата си ръка съмнителното място. После зачисти с ножчето най-горния слой от кожата и бързо направи по-дълбок разрез.

— Извадих го — рече ми тя.

Пусна в дланта ми дребно окървавено парче от стъкло и метал. Не можеше да бъде друго, освен проследяващ чип, свързан към джипиес система за проследяване. От онези, които се имплантират във вратовете на домашните кучета. Анри трябва да го е инжектират, докато съм лежал в безсъзнание на пода. И аз в продължение на седмици съм разнасял навсякъде със себе си проклетата електронна буболечка.

— Хвърли го в тоалетната — предложи ми Аманда. — Така той ще има с какво да се занимава.

— Да. Не! Откъсни малко от тази ролка с лейкопласт, моля те.

Отново притиснах подслушвателния чип към бедрото си, а Манди откъсна със зъби парче от лепенка. Притиснах го силно към тялото си, за да съм сигурен, че няма да падне.

— Какъв е смисълът да продължаваш да го носиш? — полюбопитства Манди.

— Няма да знае, че съм разбрал как ме следи.

— И… каква полза от това?

— Сега топката ще започне да се търкаля в другата посока. Най-после ние ще имаме информация, която той няма.