Джеймс Патерсън, Максин Паетро
Плажът (113)

111.

Сякаш бяла пелена се спусна пред очите ми. Това беше, нали? Двамата с Аманда щяхме да умрем. Усетих как дъхът на Анри опари лицето ми, когато притисна към дясното ми око дулото на тридесет и осем милиметровото оръжие. Манди се опита да изкрещи през парцала, натикан в устата й.

— Млъквай! — излая Анри.

И тя млъкна.

Очите ми се наляха със сълзи. Може би заради болката или от непоносимата мъка, че никога повече няма да я видя. И че тя също ще умре. И нашето дете никога няма да се роди.

Анри натисна спусъка и стреля в килима, съвсем близо покрай ухото ми. Изстрелът ме оглуши. После дръпна главата ми и изкрещя в ухото ми:

— Напиши шибаната книга, Бен! Прибери се у дома и си гледай работата. Всяка нощ ще ти звъня в Лос Анджелис и ако не вдигнеш телефона, ще те докопам. Знаеш, че ще го направя. Обещавам и на двама ви: няма да имате втори шанс.

Отдръпна оръжието от лицето ми. После грабна брезентовата торба и куфарчето с дясната си ръка, излезе и затръшна вратата зад гърба си. Чух стъпките му надолу по стъпалата.

Обърнах се към Манди. Устата й бе запушена с калъфката на възглавницата, вързана на тила. С треперещи пръсти развързах възела и щом тя се освободи, я прегърнах с все сили и я залюлях напред и назад, напред и назад.

— Добре ли си, скъпа? Той нарани ли те?

През сълзи тя ми отвърна, че е добре.

— Сигурна ли си?

— Върви — рече ми тя. — Зная, че искаш да тръгнеш след него.

Запълзях на четири крака, опипвайки под воланите на Дамаската и извитите крака на старинните мебели, с които беше обзаведена стаята.

— Знаеш, че съм длъжен да го направя. Той ще продължи да ни следи, Манди.

Намерих деветмилиметровия „Ругер“ на Анри под скрина и здраво стиснах дръжката му. Завъртях оцапаната с кръв брава и извиках през рамо на Манди, че скоро ще се върна.

Облегнах се тежко на парапета на стълбището и закуцах надолу, въпреки пронизващата болка в бедрото. Времето ми изтичаше — знаех, че по някакъв начин трябва да убия Анри.