Джеймс Патерсън, Максин Паетро
Плажът (89)

87.

Полицайката каза на Анри, че разбира желанието на един отшелник да се усамоти, но пребиваването в това изоставено място съвсем не било безопасно.

— Ако пилотът на хеликоптера не беше видял караваната ви, нямаше да изпратят патрулна кола по този маршрут. Ами ако заседнете без гориво? Или ако ви свърши водата? Никой няма да ви открие и тук ще си умрете — каза му лейтенант Брукс. — Ще ви изчакам да си опаковате нещата.

От полицейската радиостанция се разнесе пукане и аз чух как жената се обади:

— Намерих го, Юсеф.

Зачаках да отекне неизбежният изстрел, докато трескаво си представях как ще изритам вратата на тоалетната, за да се опитам в последния миг да избия пистолета от ръката на Анри и някак си да спася живота на полицайката.

Тя съобщи на своя партньор от патрула:

— Той е монах. Отшелник. Да. Сам е. Не, всичко е под контрол.

Разнесе се гласът на Анри:

— Лейтенант, вече стана късно. Мога да потегля утре рано без никакви затруднения. Наистина ще бъда безкрайно благодарен, ако мога да прекарам още една нощ тук, отдаден само на моята медитация.

Надвисна тишина, докато тя обмисляше молбата на Анри. Съвсем бавно изпуснах въздуха, после отново си поех дъх. Госпожо, направете това, за което ви помоли. Махнете се оттук, по дяволите!

— Не мога да ви помогна.

— Разбира се, че можете. Моля ви само за още една нощ.

— Резервоарът ви пълен ли е с гориво?

— Да. Заредих го догоре, преди да навляза в парка.

— Имате ли достатъчно вода?

Вратата на хладилника изскърца при отварянето.

— Утре сутринта да се махнете оттук. Разбрахме ли се? — чу се гласът на полицайката.

— Да, разбрахме се — потвърди Анри. — Съжалявам за безпокойството.

— Добре. Тогава лека нощ, братко.

— Благодаря ви, лейтенант. И бог да ви благослови.

Чух как двигателят на полицейския автомобил забръмча. След минута Анри отвори вратата на тоалетната.

— Промяна на плана — рече ми той, докато аз се измъквах от теснотията. — Ще приготвя нещо за хапване. Предстои ти да слушаш през цялата нощ.

— Няма проблеми — кимнах аз.

Надзърнах през прозореца и видях как стоповете на патрулката се отдалечават обратно към цивилизацията. Зад мен Анри нахвърля всичко за хамбургерите във вече загрятия тиган.

— Тази нощ трябва да ти разкажа доста неща — предупреди ме Анри.

Замислих се за това как можех утре, по пладне, да съм на плажа Венис Бийч, да се любувам на културистите и девойките само по прашки, на хлапетата със скейтбордове и велосипедите по бетонните алеи, виещи се покрай брега, високо горе над плажа. Представих си кучетата с вързани през вратовете шалчета и със слънчеви очила, малките дечица с техните триколки. И как двамата с Манди се наяждаме при Скоти до насита с пържени яйца, приготвени по мексикански, с много подправки, а после танцуваме салса до изнемогване.

И как й разказвам всичко.

Анри извади хамбургерите и ги остави пред мен заедно с бутилка кетчуп.

— Ето, можеш да започваш, господин Пържола с картофи. — И се зае да приготвя кафето.

Тихият вътрешен глас отново се обади в главата ми: Все още не си у дома.