Джеймс Патерсън, Максин Паетро
Плажът (67)

65.

Мъжът седеше в любимото ми кожено кресло и внимателно ме следеше, докато се опитвах да подредя парченцата от мозайката.

Припомних си онзи ден в Мауи, когато семейство Макданиълс изчезна, а двамата с Еди Кеола се опитвахме да открием Марко, който не съществуваше.

Припомних си как, след като бе намерен трупът на Джулия Уинклър в хотелското легло в Ланаи, Аманда се бе опитала да открие папарак на име Чарлс Ролинс, защото той е бил последният, видян с Уинклър.

Името Нилс Бьорн изскочи в главата ми — още един фантом, отседнал в „Уайли Принсес“ по същото време, по което там е била Ким Макданиълс. Бьорн никога не е бил разпитван, защото много удобно бе изчезнал.

Полицията не смяташе, че той има нещо общо с отвличането й, а когато потърсих информация за него, открих, че въпросният мъж бе използвал името на мъртвец.

Всички тези факти сочеха, че господин Лъскав, който седеше в любимото ми кресло, бе най-малкото майстор на дегизировката. Ако това беше истина, ако Марко, Ролинс и може би Бьорн бяха един и същи мъж, какво означаваше това?

Опитвах да се преборя с вихрушката от мисли, нахлула в съзнанието ми. Отворих капачката на бутилката със сода с трепереща ръка и се запитах дали не бях целунал Аманда за последен път.

Помислих си за бъркотията в живота ми, за закъснелия материал, който Арънстейн очакваше, за завещанието, което така и не бях написал, за застраховката ми живот… дали бях платил последната вноска?

Бях не само уплашен. Бях бесен, мислех си: По дяволите, това не може да е последният ден от живота ми! Нуждая се от време, за да сложа делата си в ред.

Дали можех да се добера до пистолета си?

Не, не мислех, че ще успея.

Марко/Ролинс беше на две крачки от своя „Смит енд Уесън“. Освен това изглеждаше влудяващо спокоен. Краката му бяха кръстосани при глезените и ме наблюдаваше, сякаш бях участник в телевизионно шоу.

Използвах този ужасяващ миг, за да запомня приветливото и с правилни черти лице на негодника. В случай че някак си успея да се измъкна жив оттук. В случай че ми се удаде възможност да го опиша на полицаите.

— Можеш да ме наричаш Анри — заговори той.

— Анри кой?

— Не се тревожи за това. Не е истинското ми име.

— И какво сега, Анри?

Той се усмихна и попита:

— Колко пъти някой ти е казвал: „Би трябвало да напишеш книга за живота ми?“.

— Навярно веднъж седмично — отвърнах. — Всички си мислят, че историята на живота им е достойна за роман, който ще се превърне в бестселър.

— Ъхъ. А колко от тези хора са наемни убийци?