Елизабет Адлър
Паяжина от лъжи (64)

Глава 64

Али влезе уморено в кухнята на Петра, следвана от Рон. Двете жени я погледнаха с надежда.

— Ами… Миличък не успя да се справи — каза тя с глас, който едва излизаше от свитото й гърло.

А после се отпусна тежко на стола и хвана главата си с длани. Петра седна до нея и я прегърна през раменете, отпуснати в безнадеждно отчаяние.

— Бедното куче — каза тихо. — И бедната Али. Има само един начин да се гледа на това, мила. Миличък дойде в живота ти тогава, когато най-много имаше нужда от него. Неговата съдба е била такава. Сега го няма, но той ти даде любовта и другарството, от които ти имаше нужда. Накрая ти даде и живота си. Той беше благороден и ще липсва на всички ни. Плачи, колкото искаш, любов, ако така ще се почувстваш по-добре.

Стана, за да напълни чашите с чай. Остави едната пред Али и каза:

— Чаша хубав чай. Казват, че помага при всякакви болести и нещастия, обаче в момента не съм толкова сигурна.

Хвърли мрачен поглед на Перин — като че ли го предизвикваше да каже нещо в отговор — и отново седна до Али в очакване риданията й да заглъхнат.

Вратата се отвори и влезе Мак, следван от двете ченгета и двамата детективи, облечени в цивилни дрехи. Мак беше прогизнал до кости. Прокара длани през мократа си коса и само с един поглед попи сцената. Отиде при Съни, а тя стана и се сгуши в обятията му. И по нейното лице се стичаха сълзи.

— Всичко е наред, Съни, скъпа — каза. — Всичко приключи. Демарко е мъртъв.

Двамата детективи се приближиха до Рон Перин, който стоеше близо до големия уелски шкаф, където бяха подредени около стотина синьо-бели чинии и истинска колекция от чайници и гравирани дървени уелски сватбени лъжици. Освен това той, както и всяка друга повърхност в къщата на Петра, беше обсипан с разни джунджурии.

— Роналд Перин, имаме заповед за твоето задържане — каза единият от тях.

„Точно като в някоя пиеса“, помисли си Съни. Спря да плаче и загледа, удивена. В този момент в кухнята нахълтаха двете колита, мокри и кални. Изтичаха до детективите и се отръскаха, с което изпръскаха двамата мъже с около половин галон кална дъждовна вода. Тъй като бяха особено чисти и придирчиви, те извикаха от ужас и направиха по крачка назад.

— Кучетата са си такива, не можете да им се сърдите — обясни Петра.

Али вдигна глава. Очите й почти не се виждаха, бяха се изгубили зад двата зачервени отока, носът й също изглеждаше подут и течеше неспирно.

Вратата на кухнята отново се отвори и влезе Робер Монфор. Загледа втренчено, изумен, събралите се хора. Забеляза подпухналото лице на Али, едрия мъж с обръснатата глава в тениската на райета, Петра, която отново наливаше чай, и красивата двойка, която също го гледаше, застанала сред ченгетата и полицаите. Озадачен, разпери ръце.

— Какво става? — запита.

— Много закъсня, за да вземеш участие в събитията, Монфор — каза Петра. — Всичко приключи.