Елизабет Адлър
Паяжина от лъжи (39)

Глава 39

Мак се върна в Малибу и сподели със Съни тъжната новина, че не е стигнал доникъде във Франция.

— Не вярвам обаче Али да е пострадала. Предполагам, че й е дошло до гуша от всичко и е решила временно да изчезне. Мисля, че търси по-добър живот за себе си.

— Добре — каза Съни, но като че ли всъщност не мислеше така.

— Както и да е, престанаха да се получават писма, а и преследвачът сякаш се изпари във въздуха. Както и, вероятно чисто съвпадение, Джеси Уидуърт и русокосата кралица на Англия.

— Не се ли шегуваш? — Съни повдигна изненадано вежди, но не го запита какво иска да каже с тези думи. Мислите й бяха прекалено заети с нейното чувство за вина.

Седяха на дивана в дома на Мак и хапваха суши, което преглъщаха с помощта на „Гевюрцтраминер“. Това вероятно не беше най-подходящото вино за въпросното блюдо, но вкусът му беше превъзходен според Мак. Което нямаше особено значение, защото той се радваше, че си е у дома, при момчето си — тоест Пират, който лежеше в краката му и го гледаше с обожание. За разлика от Съни. Всъщност тя дори не гледаше към него. Той дори усещаше нервност, странна тревожност, у нея.

— И така, какво има? — запита я и я прегърна през раменете.

Тя му хвърли кос поглед изпод полуспуснатите си клепачи.

— Трябва да ти призная нещо.

Той се усмихна.

— Не ми казвай, че си купила още едно чихуахуа!

— Иска ми се да беше така…

Тя определено не беше в настроение. Вече сериозен, той каза:

— Добре, изплюй камъчето.

— Открих Рон Перин.

Той я гледаше втренчено.

— Продължавай.

Съни му разказа цялата история — от намирането на разписката за платен данък в джоба на късите си панталони до разговора й с Перин в бар „Маринера“ и фактът, че го е накарала отново да побегне. Мак изпусна въздишка на съжаление. Нямаше смисъл да й каже, че е трябвало да го изчака — стореното си беше сторено. И освен това тя беше очевидно разтревожена.

— Хей, може би просто не си създадена за ролята на детектива! — Той стисна съчувствено рамото й. — И е успял да се измъкне. Сега поне знаем, че е жив. Не се тревожи, скоро ще открием отново дирите му.

— И какво ще правим сега? — запита тя и го погледна с надеждата, че ще отговори: „Да пратим всичко това по дяволите и да отидем във Вегас, за да се оженим“.

— Ще направим посещение на Демарко в неговото великолепно ново имение в пустинята — каза Мак. — И ще открием какви ги е намислил той.

 

 

— Ще се радвам да ви видя! — изгърмя уверено гласът на Демарко, когато Мак му се обади и му каза, че ще бъдат сред пустинята същия уикенд. — Ще организирам парти в събота вечер. Защо не дойдете?

„Съвършено“, помисли си Мак. Това щеше да му даде възможност да го наблюдава в естествената му среда.

— Между другото, партито е с костюми, маскарад — добави Демарко. — Всеки ще се появи тук като личността, която иска да бъде.

Ако трябваше да признае най-съкровените си желания, Съни очакваше с нетърпение уикенда, в който да се измъкнат от всекидневието, да бъдат само двамата — дори без кучетата си. Но докато шофираха през долината Коачела, тя беше очарована от неочакваната красота на пустинята, оградена от планини, чиито върхове порозовяваха при залез, в подножието на които се виждаха горички високи палмови дървета, подобни на оазиси от книжките с вълшебни приказки. Цветята бяха навсякъде, а многобройните голф игрища бяха обсипани с елегантни къщи в стила на онези, които човек може да види край Средиземно море.

Регистрираха се в стария „Ла Куинта Ризорт“, който беше навлязъл в бизнеса като малко убежище за известните холивудски звезди в късните двайсет години на двайсети век. Но сега той беше прекрасен курорт, състоящ се от сгради с кораловочервени покриви, заобиколени от тюркоазенозелени басейни, зелени морави и блестящи фонтани. Щяха да имат точно толкова време, колкото да облекат костюмите си за маскарада.

Къщата на Демарко беше в скъп квартал, ограден с висока ограда и с порта за преминаване през охраната. Мъжът дълго ги гледа, после подсмръкна при вида на вампирските им одежди и им махна с ръка да влязат.

„Но защо реакцията му беше такава?“, запита се Съни и подръпна нервно блузата си.

— Добре ли изглеждам?

— Изглеждаш фантастично! — увери я Мак. — Обзалагам се, че ще спечелиш първа награда.

— Не знаех, че ще има награди — каза тя, доволна.

— Изразих се образно.

— О! — Тя му хвърли недоволен поглед, но колата вече спираше пред масивната едноетажна къща имение с мраморните стъпала и момчетата за паркиране на автомобилите, облечени в униформи и строени до входа.

Съни си представяше партитата като събития, изпълнени с веселие и забава, но тук бяха събрани просто възрастни хора, струпали се в голямата и претрупана зала, заети единствено с коктейлите си и с учтивите си разговори. Музиката образуваше приятния фон на събитието, малкото жени бяха в дискретни костюми от двайсети век, но повечето изглеждаха така, сякаш са облечени в „Бил Блас“ или „Сейнт Джон“, а всички мъже, включително Демарко, носеха черни вратовръзки.

Всички глави се обърнаха към нея, когато Съни застана на вратата, облечена като вампир — блузата разкриваше едното й рамо, а полата й беше много къса, сребристо произведение на изкуството от артистично набрана кожа. Беше обула високите си червени ботуши от „Версаче“ със сериозната височина на токчетата и заострените върхове. Беше добавила огърлици от метални шипове, които проблясваха на светлината на свещите. Мак също изглеждаше достатъчно скандално в костюма си от черна кожа с метални шипове като тези на ботушите на Съни.

Съни обхвана само с един поглед скромната и тиха парти група, стисна здраво ръката на Мак за морална подкрепа, прибра корема си и се постара да изглежда възможно най-високомерно — като момиче, което носи шипове все пак.

Висок среброкос мъж се отдели от тълпата.

— Добре е, че те виждам, Райли — каза Демарко и му подаде ръка. — Едва те познах в този костюм.

Съни забеляза, че Мак също подаде ръка, макар и неохотно, и се запита защо. Но всичко й стана ясно, когато домакинът стисна нейната като в менгеме и едва не строши костите й. Тя запърха с мигли в опит да попречи на сълзите, които напираха в очите й.

— Сам Демарко — каза той, очевидно без да съзнава колко силна е хватката му.

Усмивката му беше жизнерадостна, но погледът му буквално я поглъщаше. Съни повдигна плъзгащата се по раменете й блуза. Усещаше, че ролите им може би трябваше да бъдат разменени — той трябваше да е вампирът, а тя да държи кръста, докато Мак го пробожда в сърцето със сребърно острие. Това обаче беше само неясен шепот на интуицията за истинската същност на техния домакин, затова тя се усмихна и каза:

— Радвам се да се запозная с теб. — И добави: — Мислех, че партито е маскарад и всички ще са с костюми.

— Е, да, разбира се, така е — отговори Демарко. — Само че гостите ми са малко стари за подобен род неща. Да ти кажа истината, някои от тях не могат да облекат сами дори обикновените си дрехи. — Огледа гостите си нерадостно, без никакъв ентусиазъм. — Позволи ми да ти донеса питие и да те представя на някои от тях.

Последваха го и стиснаха доста безжизнени съсухрени длани. Съни отпиваше от изключително силното „Мартини“, хапваше от превъзходния хайвер, намазан върху хрупкав ръжен хляб и полят с creme fraiche, и безуспешно се опитваше да се смеси с тълпата.

— Гледат ни така, сякаш сме наети за тяхно забавление — прошепна тя на Мак. — Като че ли очакват да се превърнем във Фред и Джинджър и да изиграем някое диво танго.

Излязоха на терасата и се престориха, че се наслаждават на луната. А всъщност, след бърза консултация за действията си, се съгласиха, че на Съни изведнъж ще й прилошее. Влязоха обратно вътре и Мак каза на Демарко, че Съни не се чувства добре, а той отвърна, че се надява да не е нещо сериозно и да не се дължи на нещо, което е хапнала в дома му.

— О, не! — каза Съни, като полагаше всички усилия да изглежда бледа и немощна. — Хайверът беше божествен. Много съм ти благодарна за прекрасната вечер и съжалявам, че наистина трябва да си тръгна.

Избегна чудовищното ръкостискане на Демарко, но за нейна изненада, той наведе величествената си лъвска глава и я целуна по бузата. Не просто леко докосване с устни, а истинска целувка, която попадна някъде много близо до устните й. Тя долови аромата на одеколона му — остър, на цитрусови плодове. Подхождаше му.

Съни се облегна за опора върху ръката на Мак и двамата излязоха бързо навън, като оставиха зад себе си шума от дискретните разговори, звуците на „Лунна река“, изпълнявана от Анди Уилямс, и атмосферата на деловитост и веселие, която обгръщаше помещението като пелена от мъгла.

— Чувствам се глупаво в този костюм — каза ядосано тя, докато чакаха нетърпеливо, застанали в края на белите мраморни стъпала, пристигането на момчето с техния автомобил. — Не си струваше усилието да си прибирам корема. Защо го направихме, въобще?

— Демарко ни покани. А аз исках да видя как живее.

— И?

— Помощникът на Рон Перин живее в по-богат разкош от него. Изглежда, печели сериозни пари за да бъде просто „дясна ръка“.

— Може би Перин му дава допълнителни суми. — Тя се усмихна на Мак. — Или допълнителни акции на символични цени.

Чуха скърцане на гуми и в подножието на стълбите спря тяхната „Тойота Приус“.

— Много благодаря — каза Мак незаслужено грубо на може би осемнайсетгодишното момче, което докара колата им, и му даде добър бакшиш, а то изтича да отвори вратата на Съни, като гледаше втренчено в деколтето й. На Съни много й се искаше да притисне пръстите му с вратата, но се задоволи да му отвърне с надменна усмивка.

— Къде отиваме сега? — запита тя Мак.

Пътуваха по тъмен път, от двете страни на който растяха единствено шубраци. В светлината на фаровете попадна някакво животинче. Очите му проблеснаха за секунда, преди то да изчезне в мрака.

— Койот — каза Мак и след малко чуха воя на глутницата в далечината. — Отиваме в дома на Рон Перин — добави в отговор на въпроса й.

— Страхотно! — измърмори Съни, ядосана заради нелепия си костюм и от факта, че е изглеждала като глупачка в очите на подбраното общество. — Още едно място, където ще се забавляваме страхотно. Не може ли първо да се преоблека? Освен това, не си ми казал, че Перин се е върнал.

— Не се е върнал.

Колата се приближаваше към голяма желязна порта, която завършваше с метални шипове. Собствеността беше оградена с висока стена, по чийто връх бяха набодени счупени стъкла. По гърба на Съни полазиха ледени тръпки на лошо предчувствие.

— Какъв начин на живот! — възкликна тя. — Да се криеш зад масивни стени, счупени стъкла и метални шипове.

Мак извади устройството за електронно отваряне на врати, което беше взел от хамъра, и набра кода. Вратите се отвориха и автомобилът премина безпрепятствено.

— Навлизаме непозволено в чужд имот — отбеляза нервно Съни. — Сигурно има кучета.

— Няма — каза Мак спокойно, когато вратите се затвориха след тях.

Спря колата пред къщата с розовата фасада, построена в една друга ера, в която бляскавите филмови звезди от трийсетте и четирийсетте години на миналия век са се тълпели в Лос Анджелис, за да избегнат от вниманието на медиите и да намерят утеха и секс зад масивните, скриващи от погледа на околните, порти на Палм Спрингс.

А ето че сега тук беше домът на Рон Перин. Или поне един от тях.