Елизабет Адлър
Паяжина от лъжи (18)

Глава 18

— Толкова е мил — каза Али.

— Така е — съгласи се Мак.

Настана тишина. Океанът ревеше на заден фон, чайките кацаха по скалите, а последният пеликан летеше към дома си самотен.

— Съни също — наруши мълчанието Али. — Много е красива.

— Така е — съгласи се отново Мак.

Погледите им се срещнаха и мълчанието се задълбочи. Между тях се простираше светът на възможностите. Мак накрая развали магията, наля вино в чашите им и хвърли остатъците от пицата на Пират, който ги погълна нетърпеливо, докато Суетност го наблюдаваше от скута на Али и отмяташе бретона си като минифилмова звезда, позираща пред камерите.

— Как се сдоби с Пират? — запита Али.

— Спасих го от участ, по-лоша от смъртта. Всъщност… — Мак погледна Али, която отпиваше от виното си и го гледаше — спасих го от смъртта.

— Разкажи ми — настоя тя.

— Е, както пише в старите приказки, беше „тъмна и страшна нощ“. Аз карах над каньона в Малибу, когато видях тялото на шосето. Малко ранено кученце, което просто лежеше там, а главата му представляваше кървава каша, единият му крак беше счупен толкова зле, че висеше само на едно сухожилие. Наведох се да го погаля, като си мислех: „Ама че начин да умреш“. А кученцето отвори едното си око и ме погледна. Буквално се стреснах, защото мислех, че е мъртво. Обаче в онова единствено око видях надежда. — Мак сви рамене. — Какво можех да направя? Разбира се, съблякох ризата си, завих го в нея, сложих го на задната седалка и го закарах при ветеринаря в Санта Моника. Платих необходимото и им казах да направят всичко възможно да го спасят и си продължих по пътя, щастлив, че поне съм му дал шанс. И тъй като бях извън града, получих съобщението на ветеринарния лекар чак след седмица. То гласеше: „Наложи се да ампутираме левия заден крак и да отстраним едното око. Кучето се поправя. Можеш да дойдеш и да си го вземеш. Готово е да се върне у дома.“ Обадих му се с въпроса как така да го взема, след като не е мое. Обясних, че просто съм го намерил на пътя и съм решил да му дам нов живот. И ето какво ми отговори ветеринарят: „Има стара китайска поговорка, че ако спасиш нечий живот, завинаги си отговорен за тази душа. Кучето е твое, мистър Райли. Така че ела и си го вземи.“ — Мак поклати глава, завладян от спомена. — И аз го направих. И въпреки тъжното си състояние, кучето ме поздрави така, сякаш винаги сме се познавали. И, повярвай ми, сега изглежда точно така. Не мога да живея без него.

Али хвана ръката му.

— И кажи ми, Мак Райли — запита тя, с което го изненада, — ще можеш ли въобще да живееш без Съни?

Мак си пое дълбоко дъх. Гледаше една от най-красивите, най-известните и най-желани жени на света. И изкушението се беше настанило между тях, нежно като коприна.

— Не, не бих могъл — отговори той тихо.

Али въздъхна. Не беше приятно да те отхвърлят.

— Харесва ми откровеността ти — каза тя и взе чантата и кучето си. — Става късно. Трябва да тръгвам.

Той я изпрати до колата й.

— Поканих те да дойдеш в Кан с мен — каза тя. — Ти ми отговори с „може би“. Това обещание ли е?

Мак постави длани на раменете й.

— Много зависи от твоя отговор — каза тя. — Повече, отколкото някога ще разбереш.

Той я целуна и по двете кадифени прасковени бузи.

— Може би — каза отново.

Тя се обърна към вратата, после — отново с лице към него.

— Мак, богатите хора не изчезват просто така, нали?

Той поклати глава.

— Особено онези, които са длъжници на съпругите си.

Тя кимна.

— Точно това си мислех и аз. Ще намериш Рон за мен, нали?

— Ще направя всичко възможно.

Тя се усмихна — с онази божествена усмивка, която караше зрителите да се изпълват с любов към нея.

— Единствено това мога да те помоля — каза тя.

Али се качи в колата си и потегли, а Мак взе Пират и се върнаха в тяхната малка къща като затвориха вратата след себе си. Мак си помисли с тъга, че златните възможности понякога просто не могат да бъдат осъществени. Което идваше да покаже, че в живота единственото, което е от значение, е подходящият момент, което ни връща на въпроса за времето.

Той излезе отново на верандата, заслуша се в прилива и се замисли за изчезналия съпруг и за странните писма. Този сценарий никак не му харесваше. Никак. Набра номера на Лев Оренщайн и го обсъди с него.

— Али не иска да замесваме полицията. Така че всичко зависи от нас.

— Аз ще я пазя — отговори Лев. — И ще внимавам онзи лудият да не я доближи отново. Но останалото зависи от теб.

Мак с тревога осъзна колко прав е той. Ето че хората, нетърпеливи да открият Рон, вече бяха трима. Съпругата му, която искаше развод; любовницата му, която искаше брак; и деловият му партньор, който искаше да върне приятеля си и вероятно изкупление в негово лице, ако налице излезеха финансови злоупотреби. Рон Перин беше интересен човек, да.

Мислите на Мак се върнаха към Съни. Нима не беше казал пред любовта на живота си, че е възможно да отиде до Южна Франция със световноизвестната красавица? Че там ще бъдат само той и тя? Имаше късмет, че тя още му говореше. Беше късно и не искаше да й се обади, защото тя беше уморена, а така само щеше да попречи на почивката й. Знаеше, че вероятно спи. И вместо това й изпрати съобщение.

„Надявам се да си починеш добре. Ужасно ми липсваш. Марина не е толкова далеч, колкото Рим. Има ли някакъв шанс да ме поканиш на вечеря утре? Традиционното мексиканско блюдо tamales ще е напълно достатъчно. И не, няма да отида до Кан с великолепната филмова звезда. Просто бях учтив. Обичам те, бейби.“

Нейното съобщение го чакаше на следващата сутрин.

„У дома, седем часът. Забрави за tamales. Мога да приготвям и други блюда, както знаеш.“