Найджъл Макриъри
Предсмъртни писъци (9)

Седма глава

Сам бе попадала на не едно необикновено местопрестъпление, но дори и тя за пръв път слизаше в канализацията под земята. Пристигна едновременно с Том Адамс и останалите от отдел „Убийства“, защото получи съобщението в кабинета си, когато детективът бе там.

Позвъняването дойде тъкмо навреме и предотврати нещо, което би могло да прерасне в грозна сцена. Сам не помнеше да е виждала Том толкова ядосан. Не се разкрещя, не се разфуча, но върху лицето му беше изписана вътрешната борба, която водеше, за да се овладее. Тя знаеше, че в крайна сметка ще се наложи да се изправи пред него и открито да му каже защо е нарушила правилата и е позволила на Дойл да огледа тялото на Уест, но й се искаше да го отлага колкото е възможно по-дълго. Така щеше да му даде време да се успокои, а на себе си — да измисли приемливо обяснение.

Докато минаваха през портала на базата, Сам изпита силно усещане за deja vu^[1]. Както преди, Колин Фланъри и хората му вече бяха тук, щъкаха напред-назад като мравки, разпъваха ленти, поставяха прожектори и платформи за стъпване. Макар привидно да цареше хаос, зад цялата дейност се криеше отработена и впечатляваща организация.

Фланъри й подаде бял защитен костюм, чифт високи ботуши, шапка и маска за еднократна употреба.

— Долу е доста противно — каза той. — Не искаме да ти се лепне някоя гадост, нали?

Тя му се усмихна, но вътрешно изстена. Мразеше хирургическите маски: бяха неудобни и й пречеха да диша. Често се чудеше как ги понасят хирурзите, особено по време на по-дългите и сложни операции.

Шахтата беше дълбока около тридесет и пет метра, а по дъното й минаваше голяма отходна тръба. Вътре беше спусната метална стълба, по която Сам и Фланъри бавно слязоха долу. Щом стигна дъното, тя стъпи върху една от платформите, поставени стабилно около тялото на Стречъм.

Силната струя в отпушения канал бе изхвърлила тялото от тръбата и то лежеше разкъсано и обезобразено на дъното на шахтата. Ръцете на Стречъм бяха свободно отметнати над главата му, а краката му бяха сгънати и насила извити зад гърба му като в някаква зловеща йогистка поза. Изглеждаше като ужасяваща парцалена кукла, която някое разглезено дете е захвърлило в шахтата в пристъп на буйство.

Сам бързо огледа стените и пода, търсейки знака омега или някаква бележка. Нямаше нищо. Тя отвори чантата си и извади бележник и химикалка. Беше безсмислено да използва касетофона: нищо нямаше да се чува през маската. Носът вече започваше да я сърби досадно като счупен и гипсиран крайник.

Мястото й за работа беше съвсем ограничено. Щом помръднеше, тялото й се опираше в стената или в пода и върху костюма й се лепваха част от нечистотиите, с които бе покрито всичко. Те се стичаха по стените и бавно капеха в шахтата.

Макар Стречъм да бе изчезнал едва преди седмица, тялото му вече бе доста разложено. На места плътта му бе дори наръфана от многобройните плъхове, които обитаваха канализацията. Докато работеше, Сам чуваше как цвърчат и драскат, сякаш се оплакват от нарушеното си спокойствие. Силните прожектори, поставени в отходната шахта, засега ги държаха настрана, но тя се чудеше колко дълго ще продължи това. Плъховете бяха дръзки и упорити твари, които бързо се адаптираха към всякакви условия. Спомняше си, че полицаи и оперативни работници й бяха разказвали как им се е налагало да ги разгонват от труповете с лопати и палки. „Плъхове, големи колкото човешка глава“, беше ги описал един от тях. Тя потръпна и се надяваше да приключи, преди животинките да се върнат на недовършеното си пиршество.

Тялото беше не само силно разложено, но и покрито с дебел слой тиня, която се бе наслоила върху останалата част от шахтата, и това затрудняваше първоначалния оглед. Сам не можеше да почисти местата, които искаше да огледа, защото се боеше да не би заедно с това да унищожи и важни доказателства.

Започна да пише: „Канализацията под американската военновъздушна база Лиймингъл, 22:42 часа, 30 май 1996 година. Тялото е на бял мъж, вероятно на авиатора Рей Стречъм. Останките са силно разложени и нападнати от гризачи, сигурно плъхове“.

Внимателно обърна главата му на другата страна и потърси някакви наранявания. „От дясната страна на главата има… — премери с шестинчова прозрачна линийка — … половининчова рана, вероятно от огнестрелно оръжие. Необходим е по-задълбочен преглед, за да съм напълно сигурна.“

Премина към следващата част: „До главата на жертвата има прозрачна найлонова торбичка, част от която е притисната под главата“. Леко разтвори пликчето с линийката си. „Вътрешността на торбичката е опръскана с кръв.“

Макар да беше само предположение от нейна страна, беше сигурна, че торбичката е била нахлузена върху главата на Стречъм, след като е бил застрелян. Това обясняваше липсата на кръв на мястото на убийството. Прегледа останалата част от тялото, но предвид състоянието му, в момента не можеше да направи много. Трябваше да се изчака, докато извърши аутопсията.

Тъкмо започна да прибира нещата си, когато от другия край на дългия канал нещо внезапно се стрелна към нея. Мярна го само за миг на светлината, проникваща през шахтата между тръбите, преди то — каквото и да беше — да изчезне в околните сенки. Но и това й бе предостатъчно: дори не затвори чантата си както трябва, скочи на първото стъпало на стълбата и се покатери по най-бързия възможен начин, признателна на протегнатите ръце на двама оперативни работници в бели костюми, които я издърпаха от шахтата, преди те самите да се спуснат в противната клоака.

Сам свали маската си, широко отвори уста, започна да поема големи глътки въздух и остави нощният бриз да разхлади лицето й. Носът я сърбеше и тя в последния момент се сети да свали гумените ръкавици, преди да го почеше, за което копнееше вече четвърт час.

— Долу е малко гадничко, а?

Вдигна поглед и видя Колин Фланъри.

— Малко ли? Ще бъда искрено учудена, ако плъховете не изядат поне един от оперативните ти работници.

Фланъри се засмя. Сам рязко смъкна защитния си костюм и изрита надалеч ботушите, нетърпелива да се отърве от мръсотията и вонята, които проникваха във всички пори на кожата й. Той грижливо събра екипа й и го пъхна в черен плик за съхранение на веществени доказателства.

— Извинявай — виновно въздъхна тя.

Той разбираше състоянието й.

— Поне не беше изкормен.

— Да, сигурно и на това трябва да се радвам. След колко време ще извадите тялото?

— Все още не сме приключили с канализацията. Да кажем, след няколко часа. Няма да е много лесно.

— Винаги е така.

— Да. Кога смяташ да направиш аутопсията?

Сам погледна часовника си.

— Вече е доста късно, а аз направо съм капнала. Нека оставим за утре, става ли?

— В девет?

— Девет и половина. Дай ми възможност да понаваксам с работата и да поспя.

— Значи в девет и половина. А срещата ни, за да обсъдим плана на действие?

— Нека я прескочим този път. Да видим какво ще излезе.

Фланъри не си падаше много по „прескачането“. То беше в разрез с правилата. Но реши, че сега не е нито времето, нито мястото да влиза в спорове за свързаната с аутопсията процедура и ще се оправи с този проблем сутринта. Завъртя се на пети и се присъедини към колегите си до отходната шахта.

Сам се запъти към колата си с единствената мисъл да се прибере у дома, да пъхне разгорещеното си лепкаво тяло под хладния душ и да отмие противните следи от този ден.

Гласът на Том Адамс я изтръгна от унеса й:

— Може ли да приемем, че е Стречъм?

— Да, защо? Още някой от базата ли е изчезнал?

Той поклати глава:

— Ще сритат нечий задник по този повод. Вече похарчихме по-голямата част от извънредния бюджет на полицията да го търсим, а той през цялото време е бил тук.

— Но е малко труден за откриване, наврян в отходната тръба.

— Ако мързеливите копелета си бяха свършили работата и бяха слезли в шахтата, вместо да я огледат само отгоре-отгоре, можехме да си спестим много време и притеснения. Сега отново сме на изходна позиция.

— Не можеш да си сигурен, че не са го направили.

— Нима?

След кратка пауза Том попита:

— От какво е умрял? Или предпочиташ да почакаш и най-напред да уведомиш приятелите си от ФБР?

Тя продължи да крачи.

— Не съм им разкрила нищо, което вече не съм казала и на теб.

Това не го успокои.

— Не трябваше да им съобщаваш каквото и да е, преди да се посъветваш с нас. Знаеш го много добре.

Сам спря и се обърна към него:

— Ще кажеш ли на Фармър?

— Трябва, но няма да го направя.

Много добре знаеше какви проблеми ще последват за Сам и за всички останали, ако Фармър узнаеше за случилото се.

— Благодаря.

— Но не разчитай на мен, Сам. Аз съм професионалист, работя прецизно и винаги съм смятал, че и ти правиш същото.

— Няма да се повтори.

— Къде ли съм чувал това преди?

Тя знаеше, че няма какво да каже в своя защита, затова смени темата:

— А къде е Фармър между другото?

— Няма я. Опитахме да се свържем с нея, но не отговаря на пейджъра, а никой не знае къде се намира. Трябваше да се срещне с твоите приятели от ФБР утре, но се наложи да отменим срещата. Ще вдигне голяма дандания, когато научи за Стречъм.

Сам продължи да върви бавно, а той повтори въпроса си:

— Е, как е умрял?

— Не съм съвсем сигурна. Доста е разложен. Ще трябва да го поизчистим малко, но, изглежда, е бил прострелян в главата.

— Не е ли изкормен?

— Не, нищо подобно. Просто е обикновено убийство. Ще съм в състояние да кажа повече след аутопсията.

Том разбра, че няма смисъл да я притиска: за момента му бе казала всичко възможно. А имаха и други неща за обсъждане.

— Е — подхвана той, — как си?

— Ами все още не съм се побъркала.

— Не ми се искаше да приключим по този начин, но и бездруго нямаше да се получи. Просто искаме различни неща от живота, това е.

— Знам.

Адамс се закова на място, когато Лиз Фенуик го застигна тичешком.

— Извинявай, Том… — Забеляза втренчения поглед на Сам и се поправи: — … сър, но шефът на оперативната група иска да говори с вас за преместването на тялото.

— Добре, идвам веднага.

Сам критично изгледа колежката му. Беше млада, имаше гладка кожа, стегнато тяло и извънредно дълги крака. Докато разговаряше с Том, гласът й звучеше фамилиарно, а това никак не й се понрави.

Той отново се обърна към нея:

— За кога насрочи аутопсията?

Отново изразяваше само хладен професионализъм.

— За девет и половина.

— Не е ли малко късно?

— Не. Фланъри и екипът му още работят на местопрестъплението и имат нужда от време, за да извадят тялото. След това трябва да го закарат в моргата и да го подготвят и — което е най-важно — вече е късно и аз съм изморена.

Адамс неохотно замълча, но не искаше да спори.

Сам го измери с поглед.

— Този път ще дойдеш ли?

— Трябва, особено ако Фармър не се появи.

— Добре, но нали помниш, че пропусна последната аутопсия?

Тя се обърна и се отдалечи, без да му даде време да отговори. Беше ядосана и разстроена. Причината беше в начина, по който му говореше тази полицайка, и в незабавната промяна на отношението му към нея. Нямаше доказателства, но интуитивно усещаше, че Том я бе излъгал, когато при раздялата им го попита дали има връзка с друга жена. Не можеше и не искаше да прави нещо по този въпрос, но лъжата му и младостта на новата му приятелка, кой знае защо, предизвикаха гнева й.

Когато стигна до колата си, Хамънд я чакаше там. Не беше в настроение да разговаря с него или с когото и да било в този момент.

— Не сега, Боб, не сега.

Той не се отказа:

— Искам да поговорим за Стречъм. Ще отнеме само минутка.

— Обади ми се сутринта или ела на аутопсията.

— Кога е?

— В девет и половина. — Сам поспря за момент. — Но най-напред ще попитам инспектор Адамс. Мисля, че днес вече достатъчно го разстроихме.

На няколко метра зад него забеляза Дойл и Золхайм и се обърна към агента:

— Не, нямаше бележка, нямаше омега и не беше изкормен.

След тези думи бързо се качи в колата си, метна чантата си на задната седалка, излезе от паркинга и рязко потегли по пътя към изхода на базата. Ако зависеше от нея, кракът й никога повече нямаше да стъпи в Лиймингъл.

 

 

Когато Сам се довлече до дома, отвътре я посрещна вече познатата миризма на ирландска яхния. Докато Лиъм беше тук, тя знаеше, че не й се налага да разчита на благоуханната си градина, за да се увери, че обонянието й е непокътнато и все още действа. Окачи сакото си на дървената закачалка до входната врата и влезе в кухнята, където завари Лиъм да бърка в огромна метална тенджера с дървена лъжица. Макар да бе прекрасно от негова страна, че я посреща с готова вечеря, тя не бе в настроение да го отрупва с горещи благодарности.

— Само яхния ли умееш да готвиш?

Той спря да бърка.

— Зависи какво искаш да кажеш.

Отново увърташе. Като че ли му доставяше удоволствие да се самоиронизира.

— Искам да кажа точно това: само яхния ли умееш да готвиш?

Лиъм усети настроението на Сам още в мига, когато тя затръшна входната врата, и реши да се опита да го промени, като я омае с приказки. Беше рискована стратегия.

— Ами — отговори той, — и да, и не.

Сам нетърпеливо го изгледа.

— Знаеш ли, има най-различни яхнии и аз мога да приготвям повечето от тях. Макар всички да се наричат с това име, всъщност са коренно различни. Затова някой би казал, че мога да готвя само яхния, но в действителност това не е единственото ястие, което ми се удава, защото от яхния до яхния има голяма разлика. Разбираш ли какво искам да кажа?

Тя се приближи до масата и си наля голяма чаша червено вино.

— Как разбра кога ще се прибера? Този път е доста късно, за да си звънил в болницата.

— Не съм. Сготвих към шест часа, а когато чух колата ти да се приближава по алеята, започнах да притоплям яденето. Почти е готово.

Сам се обърна и се отправи към вратата.

— Не съм гладна.

Влезе в дневната, тръшна се на канапето и едва не разля виното си. Взе списание от малката масичка отстрани и започна безцелно да прелиства страниците.

Лиъм я наблюдаваше как се отдалечава. И преди я бе виждал в подобно настроение и знаеше, че просто трябва да изчака да й премине. Изключи печката, сложи капака на тенджерата, наля и на себе си чаша вино и я последва в дневната.

Седна на канапето до нея — не твърде близо, за да не я притеснява с присъствието си, но не и твърде далеч, за да може да слуша.

— Освен че трябваше да се справиш с още едно ужасно убийство, как мина денят ти?

Тя изненадано го погледна.

— Преди да попиташ, ще ти кажа, че съобщиха за това по новините тъкмо преди да се прибереш.

Сам отново отпи глътка вино.

— Скоро ще съобщават за убийствата още преди да са извършени.

Захвърли списанието на пода, обзета от гняв и безсилие, и потърси дистанционното на телевизора.

Лиъм го забеляза пръв.

— Върху телевизора е.

Сам изсумтя недоволно. Не й се мърдаше, затова само сви колене, облегна на тях брадичката си и впери празен поглед пред себе си.

Той се досети какъв е проблемът.

— Да не си видяла Том?

Тя не реагира.

— Все някога щеше да се случи. Работите по един и същ случай.

Сам извърна глава към него.

— Смяташ ли, че все още съм привлекателна?

— Много, но аз съм пристрастен.

— Искам да кажа, за моята възраст.

— За коя да е възраст.

— Има си друга приятелка. Много млада.

— Той ли ти го каза?

— Не се наложи. Аз я видях. Великолепна коса, страхотни крака и гладка кожа.

— Не ми прилича на неговия тип жени. По-скоро приляга на моя.

— Да, знам, млада и красива — такава иска всеки.

Той реши да се включи в играта:

— Не е толкова жена, колкото трофей.

— Точно така.

— Съвсем сигурна ли си за тях?

— О, да! Трябваше да ги видиш заедно. Дребни прикрити интимни жестове.

— Коя е тя?

— Полицайка от екипа на Том. И преди съм я виждала и бог ми е свидетел, че наистина обича да бие на очи.

Ревността на Сам извика усмивка на устните на Лиъм. Беше толкова непривично за спокойната и разсъдлива професионалистка, в каквато се бе превърнала с течение на времето. „Щом нещата опрат до сърдечните дела — помисли си той, — всички започваме да действаме импулсивно и напълно забравяме за логиката.“

— Каза ми, че няма друга — продължи тя. — Излъгал ме е. Ето това ме вбесява. Чудя се колко ли време продължава цялата история? Откога ли ми се присмиват зад гърба?

Това направо го вбеси.

— Моля се на Бога да спреш да се самосъжаляваш. Ти искаш от живота едно нещо и това е прекрасно. Том иска друго и това също е прекрасно. Ако наистина има връзка с тази жена, то е по-скоро за компания и утеха, отколкото за нещо друго. Повярвай ми, веднага щом успее да се отърси от раздялата с теб, той ще я зареже.

— Мислиш ли, че нещата между нас можеха да се получат?

— Може би, ако и двамата бяхте различни хора, но това е невъзможно и няма какво да се направи. Трябва да продължиш напред.

— Да продължа към какво?

— В момента, Сам, работата ти е най-важното нещо за теб и докато не намериш човек, който е готов да те дели с амбициите ти, ще трябва да проявиш огромно търпение.

Тя се намуси. Не това искаше да чуе, макар да беше самата истина.

— Освен това си разстроена не толкова от това, че си изгубила Том, а от това кой ти го е отнел.

Сам вдигна ръце към страните си и силно опъна кожата назад.

— Смяташ ли, че един лифтинг ще помогне?

— Не. Само ще лепне на лицето ти една от ония противни застинали усмивки. Като на отвратителните холивудски женички.

Той разтегна устни в пресилено широка усмивка, което разсмя Сам. Започна да се отпуска и изпъна крака в скута му. Лиъм вдигна стъпалото й и се зае да го разтрива.

— Кое беше онова грамадно гадно копеле в студентската градина? — попита я.

— Едуард Дойл. Агент от ФБР, който ни помага в разследването на убийствата.

— Внимавай с този тип. Грубиян е, обича нещата да стават така, както той иска, и не подбира средствата, с които да го постигне.

Сам беше трогната от загрижеността му.

— Умея да се справям с такива като Ед Дойл.

Той й се усмихна, но не повярва особено на перченето й.

Тя небрежно прокара големия пръст на стъпалото си нагоре-надолу по неговия крак.

— Някога ни беше добре заедно, нали?

— Някога.

— Дали не можем да опитаме отново?

— Кой знае? Може би. Зависи дали ще мога да приема амбициите ти, или не.

— Вероятно отново бихме могли да вкусим страстта в името на доброто старо време?

Лиъм се ухили:

— Не са ми правили по-добро предложение от години.

Сам изчака, без да сваля поглед от лицето му.

— По принцип не се сещам за човек, на когото бих казал „да“ с по-голяма охота, но точно в този момент ми се струва, че се възползвам от ситуацията.

— Отблъсната два пъти за една седмица. Не знам дали ще мога да го понеса.

— Само два пъти? Освен това аз не те отблъсвам.

— Нова порция ирландска логика?

— Ти не желаеш мен, искаш просто да отмъстиш на Том. Пък и не си падам особено по връзките за една нощ.

— Може и да не е само за една нощ.

— Боя се, че ще е така. Утре си тръгвам.

— Какво?

Сам сепнато се изправи, изпълнена с тревога.

— Отдавна се каня да ти кажа, но теб все те нямаше и така и не успях да издебна удобен момент.

— А какво стана с работата в Кеймбридж?

— Не ме одобриха. Взеха някакъв скулптор от Глазгоу. Очевидно носи на пиене повече от мен.

— Защо не си ми казал?

— Както вече изтъкнах, беше трудно, а и ти имаше достатъчно собствени проблеми. Реших, че мога да поостана и да ти помогна да ги преодолееш, преди да се омета.

— Какво ще правиш? Къде ще отидеш?

— Имам работа в Сидни.

— В Австралия?

— Със сигурност не е в Донегал.

— Уверен ли си, че е достатъчно далеч?

— Само това успях да намеря. А и англичаните изпращат ирландци в Австралия от години.

Лиъм видя как отчаянието внезапно завладя Сам.

— Договорът е краткосрочен, по-точно само за година.

Тя все още усещаше лека паника при мисълта, че може да го загуби.

— И какво ще работиш?

— В университет. Ще преподавам английски.

Ненадейно Сам се хвърли към него, седна в скута му, прокара ръце през вече прошарената му черна коса и страстно го целуна за пръв път от близо двадесет години насам.

След няколко минути той се отдръпна от нея.

— Казах ти — нежно промълви, — че няма да се възползвам от положението.

Тя не каза нищо, просто седеше задъхана, вперила поглед в очите му, а пръстите й галеха лицето и си играеха с косата му.

Лиъм не бе в състояние да понесе това.

— О, по дяволите, защо пък да не го направим!

Сключи ръце зад главата й, отново я притегли към себе си и я целуна пламенно. След това я вдигна на ръце и я отнесе горе в спалнята.

 

 

Сам се събуди още по тъмно. Утринният концерт на птичките тъкмо бе започнал и изпълваше въздуха с приятно чуруликане. Обикновено това й харесваше, но не и днес. Беше твърде уморена.

Погледна настрани, за да види дали Лиъм все още е до нея, но той си беше отишъл. Една бележка стоеше облегната на бледорозова роза. Полетът му беше рано и той си бе поръчал такси за четири сутринта. Тя му каза да я събуди, но той бе решил да се измъкне тихомълком и да я остави да поспи. Като се вземе предвид състоянието й в момента, сигурно имаше право.

Бележката беше поставена на обратно по шеговития австралийски начин. Тя се надигна и я издърпа изпод розата. Макар цветето да бе красиво и уханието му да изпълваше въздуха, то, както всички диви рози, все още бе опасно и бодлите му лесно можеха да набодат и да разранят кожата й. Сам се зачуди дали не бе прибягнал до някоя поетическа ирония, за да се опита да й каже нещо. Бележката беше кратка:

Не съм принц, да те разбудя със целувка,

но загледан в лицето ти, ще копнея за милувка.

С много любов — Лиъм

Сам стана от леглото, приближи се до големия махагонов скрин и извади от най-долното чекмедже стара кутия от обувки. В нея пазеше всички писма и бележки, които й бе изпращал Лиъм през годините. Не бяха много и точно се побираха в малката кутия. Пусна вътре и тази бележка, усмихна се на спомените, които съдържанието й разбуди, и се зачуди кога ли ще види приятеля си отново. Най-вероятно след години.

Не съжаляваше, че се люби с него — в действителност й бе приятно. Чудеше се дали се дължи на факта, че не вижда от негова страна никаква заплаха. Той си тръгваше, така че нямаше опасност връзката им да се задълбочи. Може би тъкмо от такъв сексуален живот се нуждаеше: случайни срещи без никакви усложнения. Несъмнено подхождаше на начина й на живот, но какво щеше да прави за в бъдеще? В момента беше твърде изморена, за да се замисля над това. Пъхна кутията обратно в чекмеджето и влезе в банята, за да си вземе душ.

 

 

Когато Сам пристигна в моргата, цялата предварителна подготовка бе приключила. Всички проби бяха взети от тялото и предадени за съхранение, рентгеновите снимки бяха направени и трупът беше почистен. Каза си, че Фланъри и екипът му сигурно са работили цяла нощ, при това не за първи път. По някакъв начин Колин успяваше да внуши на хората си лоялност и любов към работата, които им даваха стимул да се трудят часове наред на най-неудобни места и да го правят с удоволствие.

Том Адамс чакаше пред моргата, когато тя нарочно мина точно покрай него и влезе в стаята. За нейна изненада, Фармър все още я нямаше. Трябваше да бъде тук в качеството си на главен следовател. Откакто правеше аутопсии, особено от такова значение, не помнеше Фармър да е пропуснала дори една. Вдигна поглед към галерията. И отново, за своя изненада, съзря там Дойл, Золхайм и Хамънд. Реши, че сигурно са оправили отношенията си с Том, но това не значеше, че са му разкрили съществена информация по случая.

Студеното и посивяло тяло на Стречъм лежеше върху масата от неръждаема стомана, а главата му беше леко повдигната на пластмасово блокче. Сега поне изглеждаше като човешко същество, а не като злокобното привидение, което я бе посрещнало на дъното на отходната шахта.

Бързо проведе основния преглед, отбеляза теглото и ръста му, разгледа и измери видимите наранявания по цялото тяло. След това Фред обърна трупа на една страна и й даде възможност ясно да го огледа отзад. Отначало нищо не привлече вниманието й, но тъкмо когато помощникът й се канеше да го върне в първоначалното му положение, Сам забеляза нещо.

— Налице е малка, тънка следа от нараняване върху задната част на врата — Фред й подаде линийка и тя измери белега, — дълга два инча и половина.

Върна му линийката и продължи:

— Белегът е почти идентичен с открития върху тялото на Мери Уест, но е на друго място.

Дръпна се от масата.

— Искам снимки на раната, моля.

Съдебният фотограф се приближи и засне няколко кадъра. След като приключи, Сам продължи. Взе проби изпод всички нокти и ги подряза. След това силно разчеса окосмените участъци — и главата, и срамните части. Всичко бе поставено в торбички за веществени доказателства и запечатано за по-нататъшен анализ. После Фред й подаде тампони с различна дължина. Сам ги взимаше един по един и ги прокарваше във вътрешността на носа, устата и ануса на Стречъм.

Когато пъхна тампон дълбоко в пениса, Адамс сведе поглед надолу. Беше наблюдавал тази процедура много пъти, но все още целият се разтреперваше.

Сега идваше ред на черепа. Сам вече бе разгледала рентгеновите снимки и бе видяла, че в главата на Стречъм има някакъв твърд предмет. Когато прегледа тялото за първи път, сметна, че раната на главата е предизвикана от куршум, но предметът, пронизал мозъка, беше твърде дълъг, тънък и тъп в единия край. До този момент не беше виждала подобно нещо и нямаше търпение да разбере какво е.

Отдръпна се, докато Фред първо подряза, а после обръсна косата около раната. Като приключи, Сам измери първо диаметъра на раната, а след това разстоянието от нея до върха на дясното ухо и до средата на главата.

— Раната е с диаметър три четвърти инча — продиктува тя, — на четири инча зад дясното ухо и на шест и половина инча от върха на главата.

Тези измервания помагаха да се установи положението на раната върху главата и даваха възможност на съдебните заседатели, които не са специалисти, да разберат точно къде се намира.

Сам насочи вниманието си към входната рана и я прегледа с просто око, а после и с пръсти.

— По черепа има следи от барут, които показват, че изстрелът е бил произведен отблизо, вероятно от упор.

При нормални обстоятелства би очаквала да има повече следи от барут, но предвид мястото, където бяха открили тялото, можеше да се приеме, че те вероятно са били отмити или дори изтрити.

— Кожата около центъра на раната е изопната, гладка и кафеникава на цвят. Освен това е охлузена и нацепена на няколко места.

Фред й подаде скалпел. Тя направи два разреза — по един зад всяко ухо, след това прокара острието през горната част на главата и ги свърза. Започна да опипва скалпа само с пръсти, като смъкваше кожата надолу, за да оголи черепа. Отново измери и прегледа входящата рана. Този път белезите бяха неправилни и нащърбени, а следите от счупванията, предизвикани от металния предмет, се разпростираха радиално навън от отвора. Черепът обаче беше цял и това я улесняваше. Раните, предизвикани от силен удар, можеха да строшат костта и единственото нещо, което крепеше парченцата заедно, беше кожата. След като я отстранеше, костта се разпадаше в ръцете й. Фред й подаде трион и тя започна да реже около покрива на черепа.

В галерията Дойл направи гримаса. Звукът от триона винаги му напомняше за зъболекарска машинка, а тъкмо тя бе причината да не търси стоматологична помощ повече от десет години.

Фред отстрани черепния покрив и го постави върху един поднос. Сам започна да преглежда мозъка. Беше отекъл и зле разбъркан от проникването на острието, с увредени участъци и разпокъсан в различни посоки. Виждаше върха на предмета. Беше потънал на няколко сантиметра в окървавените останки от сивото вещество. Тя пъхна пръсти в меката тъкан и внимателно издърпа предмета навън.

Адамс пристъпи напред, а в галерията Дойл изпъна шия, за да види, и двамата заинтригувани като Сам да узнаят какво е. Тя го постави в дланта си и им го показа. Не беше някакъв специален куршум, както очакваха детективите, а дълъг два инча зидарски пирон.

 

 

Когато се върна в кабинета си, Сам вдигна прозрачното найлоново пликче към светлината и разгледа отблизо предмета в него. Неведнъж се бе сблъсквала с озадачаващи и странни смъртни случаи, но никога досега не бе виждала мъртвец, чийто череп е бил пробит с пирон. Като вземеше предвид обстоятелствата около смъртта на Мери Уест, Сам смяташе, че би било по-вероятно да открият Стречъм прободен в сърцето.

Почукване на вратата извести за пристигането на Адамс, Дойл, Золхайм и Хамънд. Влязоха в стаята на няколко крачки зад Джийн, която с жест ги покани да седнат на креслата в средата на кабинета.

— Чай? — Гласът на секретарката прозвуча делово, както винаги.

— Бих предпочел кафе, госпожо, ако е възможно.

Дойл се държеше необичайно почтително. Джийн влияеше на хората по този начин. Те сякаш се бояха от нея.

— Разбира се. В такъв случай — кафе. За всички ли?

Останалите кимнаха, тя излезе и плътно затвори вратата зад себе си.

Сам попита Адамс:

— Къде е групов началник Фармър?

— Заета е другаде.

В действителност той нямаше никаква представа къде е Фармър, но не искаше да го признае пред американците. Обаждането от началника на полицията потвърждаваше, че дори и най-висшите шефове не знаеха къде се намира тя. Том реши да изчака до края на деня, преди да започне да я търси. Ако се бе захванала с някакво независимо разследване, нямаше да му бъде особено признателна за намесата.

— Е, какво можете да ни кажете? — попита Дойл.

— Смъртта е причинена от масивно увреждане на мозъка, когато задната част на черепа е била пронизана с това — отвърна Сам и вдигна пирона в прозрачното пликче. — Но не съм сигурна как точно е било извършено. Очевидно е била използвана огромна сила.

— Пистолет за пирони?

Всички се обърнаха към Хамънд.

— В базата имаше работници. Правеха ремонт в един от хангарите. По време на проверка преди няколко седмици забелязах, че използват пистолет за пирони.

— Но тогава откъде са следите от барут по черепа? — възрази Сам.

— Тези пистолети действат по почти същия начин, както обикновените, така че това е обяснимо.

С явно раздразнение в гласа Адамс каза:

— В списъка, който ми дадохте, нямаше никакви работници.

— Те не са от персонала на базата. Наемаме ги отвън, местни са. Освен това приключиха ремонта в деня преди убийството на Мери Уест.

— И не са съобщавали за кражба на пистолет за пирони?

— Поне на мен не ми е известно. Но в базата често стават дребни кражби и аз невинаги научавам за тях.

— Смятате ли, че можете да откриете нещо?

Сарказмът на Том напомни на Сам за Фармър. Може да не присъстваше от плът и кръв, но духът й несъмнено бе тук.

— Ще го направя веднага щом приключим — обеща Хамънд.

— Освен това искам името на компанията, която сте наели за ремонта.

Майорът кимна.

Сам отново се обърна към Дойл:

— Някои от предишните жертви убити ли са по този начин?

Той поклати глава:

— Не, всички бяха намушкани. Поне тези, при които успяхме да установим причината за смъртта. Другите бяха твърде разложени. Но нямаше никакви пирони, сигурен съм.

Адамс почти скочи от стола си.

— Какви други жертви? — вбесено попита той. — Ще ми каже ли някой какво, по дяволите, става тук?

Дойл побърза да го уведоми:

— Смятаме, че смъртта на Мери Уест и тази на Стречъм са свързани със серия убийства, които разследвам в Щатите през последните няколко години.

Том си рече, че Фармър се оказа права за причината, довела тук агентите на ФБР. Гневът му нарасна още повече.

— И ни съобщавате това едва сега?

— Щяхме да осведомим началничката ви тази сутрин, но срещата бе отменена.

— А междувременно сте решили да се разприказвате пред местната, приятелски настроена патоложка, преди да поговорите с нас.

— Нямаше смисъл да ви тревожим, ако се окаже, че сме допуснали грешка. Не искахме да изглеждаме като глупаци. Доктор Райън просто ни насочи в правилната посока. Сега сме убедени, че става дума за същия човек и ще се радваме да си сътрудничим с британската полиция.

— Браво на вас — кисело заяви Том и метна вбесен поглед към Сам.

Тя не му обърна внимание и каза:

— И върху тялото на Мери Уест, и върху това на Стречъм имаше белег като от изгаряне с ток.

Извади една снимка от папката върху бюрото си и я подаде на Дойл. Беше цветна фотография на белега, който бе открила на шията на Мери Уест.

— Виждали ли сте нещо подобно преди?

Той внимателно разгледа снимката, като я въртеше, за да я погледне от различни ъгли.

— Не съм съвсем сигурен, но смятам, че да. Ще трябва да се снабдя със снимки от някои аутопсии, за да съм сигурен. — Изсмя се кратко и добави: — Досега не бяхме ги свързвали.

Ед се ядосваше на самия себе си. Смяташе, че знае всичко за този убиец и за начина му на действие. Но не беше така и една жена го бе накарала да го разбере. Беше горчив урок за него.

Сам усещаше как вълнението й нараства.

— Можете ли да си спомните кои от жените имаха подобни белези?

— Не, по-скоро зависи от това дали патологът ги е забелязал, или не. Може да са били пропуснати или отметнати като случайни наранявания.

Тя си припомни собствените си първоначални предположения за тези рани и призна, че е напълно възможно.

— За колко време ще успеете да получите копия от снимките?

— Ще изпратя факс до Куонтико довечера. Ще отнеме няколко дни.

Адамс се намеси:

— Значи няколко от тези жени са имали подобни наранявания и ФБР изобщо не е направило връзката? Не говори добре за вас.

Все още беше бесен, задето са го държали на тъмно, и търсеше удобен случай да си отмъсти.

Дойл остана непоколебимо спокоен.

— Някои от жертвите бяха мъртви и погребани, преди ние да се намесим. Други бяха открити едва след като телата им бяха силно разложени, поради което бе невъзможно да се извлекат каквито и да е убедителни доказателства. Ако имахме щастливата възможност — колкото и неподходяща да е тази дума при дадените обстоятелства — да разследваме две убийства на едно и също място за кратък период от време и ако телата безпроблемно се разпознаваха като човешки, вероятно също не бихме пропуснали нищо.

Двамата мъже враждебно кръстосаха погледи.

Хамънд побърза да се намеси и попита Сам:

— Какво се е случило според теб?

Тя хвърли бегъл поглед към Том, за да потърси одобрението му, преди да заговори. Явно се бе поуспокоил, затова Сам каза:

— Стречъм или е изнасилвал Мери Уест, или е правил необуздан секс с нея, когато е бил застрелян в гръб с пистолет за пирони. Това обяснява наличието на кръв в дъното на хангара. След това убиецът е нахлузил на главата му найлонов плик и така е попречил на кръвта да изтича по земята. Намерих торбичка под главата на Стречъм. Вероятно се е измъкнала, когато тялото е било изтласкано от тръбата, а това обяснява защо на местопрестъплението имаше кръв, но нямаше следи до шахтата.

— Защото се е събирала в пликчето ли? — попита Хамънд.

Сам кимна.

— Умно.

Тя продължи:

— След това той е занесъл или замъкнал Уест до бараката, където я е убил.

Адамс рязко се намеси:

— Кого е убил първо — Стречъм или Уест?

Сам сви рамене:

— Според мен — Стречъм.

— И е оставил Уест сама? И тя не е разбрала какво я очаква и не е офейкала?

Дойл също забеляза този пропуск в разсъжденията й, но беше по-предпазлив с критиката:

— Възможно ли е движението на Уест да е било възпрепятствано по някакъв начин?

Тя си помисли, че звучи така, сякаш говори за автомобил, но го остави да продължи.

— И така да е дала на убиеца време да се отърве от трупа на Стречъм, преди да се върне за нея? Шахтата е само на няколко метра от хангара. Едва ли му е отнело много време.

— По китките и глезените й нямаше никакви белези — каза Сам, — нито пък следи да е била пребита до припадък. Възможно ли е да е замесен и друг човек? Това определено би дало отговор на някои от въпросите.

Дойл беше категоричен:

— Но това е дело само на един човек.

Адамс го понатисна:

— Откъде сте толкова сигурен?

— Сигурен съм. Достатъчно дълго вървя по петите му. Познавам го по-добре, отколкото самия себе си.

— Тогава защо още не сте го заловили?

Том знаеше, че въпросът ще раздразни агента. Знаеше и това, че истинската причина Дойл да пази разследването в тайна толкова дълго бе опасението му да не би британската полиция да се намеси и да заслужи цялата слава. Бе сигурен в това, защото, честно казано, и той би постъпил точно по същия начин. Дойл сигурно се чувстваше като маратонец, който е бил лидер по време на цялото състезание и когото са надминали на финалната права.

Джийн влезе с подноса с кафето тъкмо когато гостите се канеха да си вървят.

— О, всички ли си тръгвате?

Тримата мъже се извиниха, Джийн прие думите им с учтива усмивка и отново се накани да излезе. Точно в този момент до нея изникна Тревър Стюърт и си взе чаша от подноса.

— За мен ли е, Джийн? Колко мило! Дори не се наложи да си уговоря среща предварително.

Тя го изгледа навъсено и се измъкна от кабинета.

Сам го представи:

— Доктор Тревър Стюърт, мой колега патолог. А това са агент Едуард Дойл от Отдела за изследване на човешкото поведение в Академията на ФБР в Куонтико и неговата колежка, агент Катрин Золхайм. Познаваш инспектор Адамс, а това е майор Робърт Хамънд — началник на охраната във военновъздушната база Лиймингъл.

— Отдавна не сме се виждали, Боб. Чувам, че все още организирате великолепни танцови забави.

— Когато имаме възможност.

Очевидно очарован от Золхайм, Тревър се обърна към нея:

— Колко време смятате да останете в Кеймбридж?

— Все още не съм сигурна — отговори тя. — Зависи от разследването.

Той кимна с разбиране:

— Къде сте отседнали?

— В Лиймингъл.

— Чудесно. Успяхте ли вече да разгледате нашия прекрасен град?

— Погрижихме се за това, доктор Стюърт — твърдо каза Хамънд, хвана Катрин за ръка и я изведе от стаята.

Тревър изглеждаше разочарован.

— Наистина ли? Колко жалко. Е, може би друг път.

Робърт поклати глава:

— Съмнявам се.

Когато и останалите от групата се наканиха да си тръгват, Дойл се обърна към Сам:

— Има ли възможност да прегледам доклада от аутопсията?

— Трябва да попитате инспектора. Струва ми се, че ви направих достатъчно услуги.

Адамс я изгледа с каменно лице. Покорството й не го успокояваше, защото беше убеден, че няма да продължи дълго. Обърна се към Дойл:

— Мисля, че ще трябва да изчакате до разговора си с началничката ни. Зависи от нея.

— Когато и да стане това.

Том безразлично сви рамене и излезе.

Сам с огромно облекчение се отпусна на стола си.

След като всички си тръгнаха, Тревър Стюърт остави на масата чашата си с кафе и откачи сакото на колежката си от закачалката на вратата.

— Ела, ще те изведа навън.

Вдигна я от мястото й и наметна сакото на раменете й.

— Къде? Заета съм. Нямам никакво време.

— В кланицата в Мортън.

Стисна ръката й и почти насила я помъкна към вратата.

— Къде?! Наистина умееш да осигуриш приятно прекарване на една жена.

Той спря и й се усмихна самоуверено:

— Мисля, че разбрах от какво е белегът, който откри на шията на Мери Уест. Интересува ли те?

Сам облече сакото си и с готовност го последва извън кабинета към паркинга.

Веднага след като се измъкнаха от уличното движение, Стюърт я изгледа проницателно и попита:

— Какво става?

Тя сви рамене, поклати глава и се опита да си придаде вид, сякаш не разбира какво точно иска да знае той. Но Тревър я познаваше твърде добре.

— Хайде, стига! Федерални агенти чак от Щатите, Хамънд присъства на срещите. Не ми прилича на най-обикновен работен ден.

— Знаеш повода. Разследват убийствата на Мери Уест и Рей Стречъм в базата. Тя официално е американска територия, поради тази причина се интересуват. Това е всичко.

— Но това са местни убийства, които обикновено се разследват от местните ченгета. Не ме карай да ти се моля.

Сам се усмихна. Познаваше Тревър още от пристигането си в Кеймбридж и макар да изживяваше прекалено силно кризата на средната възраст, той беше добър приятел и колега и тя му имаше доверие.

Лесно се предаде:

— Свързват двете убийства с поредица подобни случаи в Щатите.

— Сериен убиец?

— Така изглежда.

— Каква е връзката?

— Всички жертви са жени и макар да не са някакъв точно определен тип, маниерът на убиеца е доста характерен. Наскоро са установили, че всички случаи са свързани с американски военновъздушни бази.

Тревър обмисли думите й.

— Изнасилени ли са?

— Не. Или поне на тях не им е известно.

— Уест беше изнасилена.

— Но не от убиеца. Смятаме, че е била изнасилена от Стречъм, който след това е бил убит.

— Защото му се е изпречил на пътя ли?

Сам кимна:

— Все още чакаме резултатите от ДНК тестовете, но смятам, че те ще подкрепят моята теория.

— Виж, знам, че обичаш да се ангажираш със случаите си и извън болницата, но според мен трябва да стоиш настрана от този. Ако наистина си имаме работа със сериен убиец, ситуацията става много опасна. Това не е лъжица за твоята уста, Сам.

— Не се тревожи за мен. Аз съм голямо момиче. А и вече почти приключих. Не съм в състояние да направя още кой знае какво.

— Добре.

— Освен ако не открият още някой труп, разбира се.

Той разбра, че положението е безнадеждно. Просто трябваше да я наглежда известно време и ако станеше твърде напечено, да направи така, че тихомълком да я отстранят от случая. Все още се ползваше с достатъчно влияние в болницата, за да го уреди, и в края на краищата всичко беше за нейно добро. Засега се съсредоточи върху шофирането.

Мортън беше красиво малко селце на двайсетина километра от Кеймбридж, основано преди около четиристотин години. Бе останало до голяма степен незасегнато от съвременните новости и извънградските търговски центрове, в резултат на което постепенно бе населено от по-заможни хора, които ежедневно пътуваха до работата си, и от онези, които можеха да си позволят да имат по две къщи. Преди пет години новината, че там ще бъде построена кланица, предизвика яростен отпор сред жителите на селцето, които заедно упражниха силен политически и финансов натиск. В края на краищата бе постигнат компромис и кланицата бе построена на четири километра източно от селото — но дори и там, все още предизвикваше протести.

Когато пристигнаха, Стюърт паркира на мястото с надпис Изпълнителен директор и изскочи от колата. Докато вървеше към вратата, едър пълен мъж в елегантен син костюм излезе да го посрещне. Ръкуваха се и Тревър го поведе към автомобила, за да го запознае с колежката си.

— Сам, това е Питър Кинг, управителят на кланицата. Той ще ни помогне да разрешим проблемчето си. Питър, запознай се с доктор Райън — патоложката, за която ти говорих.

Кинг протегна ръка и Сам се ръкува с него. Ръкостискането му не беше силно. В действителност дланта му беше мека и отпусната и тя се почувства неловко.

— Радвам се да се запознаем, госпожо.

Американският му акцент за миг я учуди. След това си спомни, че тази и още няколко подобни кланици в страната са построени от американска компания. Беше голямо многонационално сдружение, притежаващо кланици и месопреработвателни предприятия из целите Съединени щати, а сега бързо си пробиваше път и в Европа.

В едната си ръка Кинг държеше нещо, увито в бял плат. Сам беше любопитна, но не попита какво е то. Знаеше, че ако е нужно, той ще им го покаже, когато му дойде времето.

Управителят направи жест по посока на кланицата:

— Заповядайте насам и мисля, че ще успеем да се справим с демонстрацията съвсем бързо.

Сам последва двамата мъже и точно в този момент пристигна пратка овце и прасета. Тя беше свикнала със смъртта и не беше вегетарианка — дори много обичаше да си похапва месо — но се разстрои при вида на тези злочести същества, които изкарваха от камионите и повеждаха на заколение. Надяваше се поне преди това да са били гледани добре.

Пътят към кланицата минаваше през няколко халета, където животните и месото се намираха в различни стадии на обработка. Мястото никак не допадна на Сам. Миришеше на смърт, а жалното блеене и мучене на животните, подредени за клане, бяха наистина покъртителни.

В отдалечения край на скотобойната имаше малка кошара с най-различни по размер железни клетки. Отправиха се към малка клетка в средата на помещението, където имаше едно прасе. Клетката беше толкова малка, че животното не можеше да помръдне нито напред, нито назад, а само стоеше на място и мърдаше крака в отчаяно усилие да се намести удобно.

Кинг го погледна, но не със състрадание, а с нещо като задоволство. По гърба на Сам пробягаха тръпки и тя се запита какво ли са намислили двамата с Тревър. Управителят разви предмета, който носеше. Беше пушка с формата на буквата Y, с черно копче за спусък отстрани. От вътрешната страна на чатала имаше малки железни шипове. Кинг я подаде на Тревър, който я хвана пред Сам и натисна копчето. Последва мигновен блясък и силно пращене, когато тънка мълния от синьо-бяло електричество, прилична на светкавица, пробяга от едното до другото метално шипче на вилообразния край на уреда.

Стюърт се усмихна, забелязал слисаното изражение на колежката си.

— Това е зашеметяваща пушка.

Подаде я на Сам и тя я разгледа по-отблизо, като внимаваше да държи пръстите си далеч от спусъка.

— Помниш ли онази конференция за гражданските права, на която говорих? — попита той.

Тя кимна.

— Там ми показаха снимки на политически затворници, които са били измъчвани. Предимно физически — има държави, в които никак не си поплюват. Както и да е, забелязах, че някои от раните приличат на онези, които ми показа на снимките от аутопсията на Мери Уест, и на белезите, които самият аз видях по тялото на момчето, загинало, докато се опитвало да освободи хвърчилото си. Така че ги поразпитах за тях. Предизвикани са от такава пушка, която се притиска до плътта и след това се привежда в действие.

— Но откъде, по дяволите, някой може да се сдобие с такъв уред?

— Главно от нас. Изглежда, продаваме доста от тях.

Сам беше слисана.

— Като се контролира силата на тока, който се пуска през уреда, човек може или да предизвика сериозно нараняване — особено ако това чудо е допряно до някои уязвими части на тялото, или — ако е необходимо, да зашемети някого, да го нокаутира. Схващаш ли накъде бия?

Тя схващаше много добре.

— Нека ти покажа. Питър?

Кинг допря устройството до гърба на прасето и натисна копчето. Резултатът последва светкавично. Краката на животното се огънаха и независимо от ограниченото пространство, то незабавно се строполи на пода в безсъзнание.

Сам беше ужасена. Снимките биха били съвсем достатъчни, за да убедят и нея, и полицията. Тази демонстрация беше напълно излишна. Тя само задоволяваше любовта на Тревър към показността.

Той й кимна да се приближи и двамата коленичиха до все още гърчещото се животно.

— Убихте ли го? — попита тя Кинг.

— Не, госпожо, само го зашеметих леко. Ще се оправи след няколко минути.

— И тогава можете да го заколите?

Кинг сви рамене.

— Виж, виж това — настоя Тревър.

Сам погледна накъдето й сочеше. Отзад, на врата на прасето, имаше дълга следа от изгорено, досущ като онези, които бяха открили върху телата на Мери Уест и Стречъм.