Найджъл Макриъри
Предсмъртни писъци (8)

Шеста глава

— Добър вечер и добре дошли в зала „Олд Комбинейшън“ на колежа „Уодингтън“.

Гласът на доктор Дъдли беше плътен, приятен, но гладкото му звучене от време на време биваше нарушавано от неспособността му да произнася „р“. Висок и мършав, той бе типичен изкуствовед — от меките обувки чак до яркочервената си папийонка на точки.

— Тази вечер е събитие и за колежа, и за Обществото по изкуствата. Днес един велик художник ще бъде интерпретиран не от специалист или изкуствовед, а от съдебен патолог.

Той се обърна и леко се поклони на Сам. Тя се усмихна притеснено и се поразмърда на стола си. Макар да бе свикнала да изнася лекции, този път ставаше дума за нещо съвършено различно. Това не бяха студенти по медицина, които слушат лекция от по-компетентен, опитен и квалифициран човек. Аудиторията се състоеше от професионални изкуствоведи, историци и експерти във всякакви области: от пещерните рисунки до Пикасо, от хора, посветили себе си на изкуството. И ето че тя — един дилетант, пристрастен наблюдател — се готвеше да направи анализ на една от най-известните картини в света.

„Алегория с Венера и Купидон“ на Бронзино бе изложена в Националната художествена галерия, откакто Сам се помнеше. Обичаше да седи пред нея и да изследва всяка линия и мазка на четката, докато не опозна картината така задълбочено, както и самата себе си. Не можеше да обясни защо толкова много я харесва, просто я обичаше.

Доктор Дъдли продължи:

— Както повечето от вас знаят, доктор Саманта Райън е съдебният патолог на Кеймбридж и е участвала в разследването на най-дискутираните убийства през последните няколко години. Тази вечер обаче тя ще насочи проницателния си поглед към една от най-великолепните ренесансови творби — „Алегория с Венера и Купидон“ на Бронзино.

Голяма репродукция на картината бе окачена на дъската точно зад катедрата, откъдето говореше той.

— Възгледите на доктор Райън за творбата са колкото дискусионни, толкова и интригуващи, но въпреки това смятам, че болшинството от вас ще ги оценят като вдъхновяващи. Затова без повече официалности ми позволете да ви представя лекторката ни тази вечер — доктор Саманта Райън.

Аудиторията го аплодира, докато седна и й отстъпи мястото, но щом тя се изправи отпред, доктор Дъдли отново стана.

— Моля за извинение, само още две думи…

Сам сключи ръце пред себе си и зачака.

— … След беседата ще има коктейл във Фелоус Гардън, затова, ако запазите въпросите си дотогава, смятам, че би било по-полезно и със сигурност по-прохладно. Благодаря ви.

Той извинително вдигна ръка към Сам и седна на мястото си.

Тя застана на катедрата и отпи вода от чашата, поставена на малка масичка отстрани. Огледа залата. Беше препълнена, имаше повече от двеста души, които седяха или стояха на всевъзможни места. Чудеше се какво ли ще си помислят за нея. Забеляза Хамънд на предните редове. До него седеше изключително привлекателна млада жена на около тридесет години, а до нея — едър, тромав мъж, вероятно над петдесетте. Кой знае защо, стори й се, че тримата са дошли заедно. Два реда зад тях седеше Лиъм. Зарадва се, че е дошъл. Така имаше поне едно приятелско лице, върху което да се съсредоточи.

Сам се прокашля и започна:

— Добър вечер и благодаря, че сте тук днес. Вероятно повечето от вас биха предпочели да седят край реката с чаша бира в ръка, затова оценявам високо присъствието ви.

Отново огледа залата. Някои поне се усмихваха учтиво.

— Основният извор на информация за картината е Вазари и датира от 1568 година. По това време той ръководел артистичния проект на херцог Козимо във Флоренция. Дотогава не е съществувало единодушно мнение за персонифицирането на Венера, Купидон или Времето. — Тя се обърна и показа трите образа, за които говореше. — Взаимно противоречащите си тълкования на картината до голяма степен се дължат на различните символични стойности, приписвани от автора на трите второстепенни фигури.

Независимо от усилията, които Дойл полагаше, усещаше как очите му се затварят. Все още не се бе възстановил напълно от пътуването, а не беше нито толкова здрав, нито така издръжлив, както някога. Макар да беше голяма, залата бе претъпкана. „Докторката явно умее да привлича аудитория“, помисли си той, но нямаше никаква представа за какво говори тя. Беше му горещо. Не беше нормално толкова много хора да се съберат в една зала. Бяха отворили всички прозорци, но разликата почти не се усещаше. Нямаха ли климатици, за бога? Извади носната си кърпа и попи врата и лицето си. Забеляза, че Золхайм го погледна, и се надяваше да не е започнал да мирише на пот. Отново прибра кърпата в джоба си и още веднъж опита да се съсредоточи.

— Според интерпретацията на картината, предложена от Вазари, любовта е силно противоречиво чувство. Аз обаче съм убедена, че Бронзино е описал любовта като опасна и дори смъртоносна.

Започна да й става ужасно горещо. Искаше й се да бяха осигурили поне вентилатор. Храбро продължи нататък:

— Преди Ренесанса изучаването и практикуването на медицина векове наред се е основавало върху изопачено представяне на принципите на Гален, върху постулатите на арабската школа на Авицена, позоваването на астрологията от страна на стоиците, повторения прочит на класическите текстове на Хипократ и Гален и върху новопоявилия се интерес към рационалната методика.

„Нищо не помага“, помисли си Дойл. Станеше ли още по-горещо, щеше да се наложи да си върви. Може би щеше да изглежда неучтиво, но по-добре така, отколкото да се строполи на пода. Ако разбираше нещо от това, което говореше доктор Райън, може би щеше да държи ума си буден, но той не схващаше и думичка и затова бе погълнат изцяло от себе си.

Сам беше в стихията си.

— Първото сериозно изпитание за тази нова ера в медицината била епидемията от сифилис, обхванала Европа, вероятно обусловена от отстъпващите войски през XVI век. Изтъквани били всякакви причини: от Божието наказание до специфичното разположение на планетите. Но един от най-просветените хора по онова време — Джовани де Виго, хирург на папа Юлий II — в края на краищата установил, че заболяването се предава по полов път при контакт със заразен партньор. В своя труд Practica in arte chirurgica copiosa, публикуван във Венеция през 1514 година, той съвсем правилно описва симптомите на болестта: потъмняване на кожата, главоболие, стомашни колики и най-сетне — подпухване, придружено с твърди бучки и топчета.

Макар Дойл да започваше да проумява за какво говори тя, вече бе твърде късно. Той се изправи, разбута хората около себе си и бързо напусна залата. Главата му се въртеше и за момент си помисли, че няма да издържи, докато излезе. Най-сетне се измъкна навън и седна на стълбите близо до изхода, като поемаше големи глътки въздух и се подпираше на ръка. Само след минута Золхайм застана до него и обгърна раменете му. Това беше най-силната проява на загриженост от нейна страна до този момент.

— Добре ли си, Ед? Изглеждаш ужасно. Искаш ли да извикам линейка, или да потърся помощ?

Той отклони предложението й с махване на ръка:

— Не, не, добре съм. Просто вътре беше ужасно горещо.

Към тях се приближи портиер в сив костюм и с бомбе.

— Добре ли сте, сър?

Дойл кимна, а мъжът му подаде висока чаша студена вода:

— На ваше място бих пийнал само глътка.

Ед пренебрегна съвета му и изпи водата на няколко големи глътки, преди да върне чашата, без да благодари.

Золхайм го направи вместо него:

— Благодаря ви, много мило от ваша страна.

— Ако отново имате нужда от мен, ще бъда в кабинката — каза той и се върна на поста си.

Дойл се оригна гласно и се обърна към партньорката си:

— Връщай се вътре. Вече съм добре. Ще се видим след края на лекцията.

— Сигурен ли си?

— Да, сигурен съм. Ще се видим после.

Катрин се изправи, влезе в залата и остави Дойл да се съвзема на стълбите.

 

 

Сам наблюдаваше как едрият мъж, седнал на едно място през Хамънд, тежко и със залитане се отправи навън. Зачуди се дали да не го последва и да провери има ли нужда от помощ. Лицето му беше посивяло и тя не знаеше дали не е в прединфарктно състояние, или всичко се дължи на топлината. Проблемът се реши от само себе си, когато жената до него го последва навън. Ако имаше нещо сериозно, тя щеше да се върне за помощ. Когато Золхайм се появи няколко минути по-късно, Сам се увери, че горещината е била единственият проблем. Продължи лекцията си:

— Фигурата в горния десен ъгъл на картината е изобразена в полуембрионална поза. Ръката на мъжа е силно притисната към главата, устата му е широко отворена и мускулите на шията му са контрахирани. Този човек очевидно страда. Вероятно забелязвате, че кожата му е по-тъмна и че очните ябълки са почервенели. Виждате, че има и няколко липсващи зъба.

Хамънд се наведе и прошепна в ухото на Катрин:

— Как е той?

— Добре е.

— Жалко. Реших, че е получил сърдечен пристъп.

— Мечтай си.

— Какво ще кажеш за утре вечер?

— За обиколката ли?

Хамънд кимна.

— Звучи добре — прошепна тя. — Сигурен ли си, че ще издържиш на високите температури?

— Разхождал съм се и на по-горещи места от Кеймбридж.

Катрин го погледна право в очите.

— Не питах за ходенето.

Робърт преглътна мъчително, но не каза нищо, защото отзад им изшъткаха да мълчат и те отново се съсредоточиха върху лекцията.

— По пръстите му ясно личат периартикуларни възлови отоци и има наличие на серосангвинозно отделяне на гной. Има признаци на обезкосмяване, както личи на картината тук и тук. — Тя показа лявата буза и дясното рамо на фигурата. — Всички тези белези се свързват със сифилиса или с лечението му през XVII век. В заключение ще изтъкна, че според мен Бронзино е искал да ни внуши не че любовта е противоречиво чувство, а че може да бъде причинител на бича за Европа от XVII век — сифилиса. Благодаря ви.

Доктор Дъдли се изправи и даде тон на аплодисментите, като се обърна към Сам и се усмихна, докато ръкопляскаше:

— Браво, браво!

Когато овациите утихнаха, той отново застана с лице към аудиторията. Из цялата зала щръкнаха ръцете на хора, които се бореха за правото да зададат първия въпрос. Но доктор Дъдли беше категоричен и накара всички да свалят ръце:

— Най-напред бих искал да изразя благодарността на Обществото по изкуствата и — убеден съм — на всички присъстващи към доктор Саманта Райън за една от най-великолепните и необичайни интерпретации на значим стар майстор, които съм чувал. Не се случва често нашето малко Общество да има привилегията да изслуша толкова освежително самобитна лекция. — Той се поклони на Сам и тя му се усмихна. — Както вече казах, питиетата ще бъдат сервирани в преподавателската градина, където бихте могли да зададете всичките си въпроси на доктор Райън. Тя любезно ни предостави екземпляри от лекцията си, които портиерът ще раздаде на желаещите на излизане от залата. Напомням, че следващата сбирка на Обществото ще бъде на втори септември, когато доктор Уилям Мелвил ще ни представи доклада си за появата на африканското изкуство в европейски контекст. Много ви благодаря.

Докато залата се изпразваше с обичайното бърборене и скърцане на столове, доктор Дъдли се обърна към Сам:

— Великолепно, наистина великолепно. Трябва да се гордеете със себе си.

Тя се смути от топлата му похвала, но остана доволна, че лекцията й е била толкова добре посрещната.

 

 

Адамс усети как му прилошава, когато му предадоха заповедта да се яви в кабинета на групов началник Фармър. В това нямаше нищо странно и обикновено не го притесняваше. Само че му казаха, че тя искала да ги види двамата с детектив Фенуик.

Макар да бе убеден, че трябва да прекрати връзката си със Сам, не беше сигурен дали иска да започва нова с Лиз. Наричаха това „да се впуснеш презглава след нещастна любов“ и той започна да обмисля мотивите си да се обвърже с Лиз. Възрастта, външността и — трябваше да признае — нейното желание бяха в полза на подобно решение. Не можеше да си спомни кога сексуалните му отношения са били толкова задоволителни и приятни. Против връзката им беше фактът, че те не само работеха заедно, но че и той беше неин началник.

Ала начинът, по който тя го наричаше „сър“ в леглото, беше много сладък. Лиз имаше навика да флиртува скришом с него в службата, когато около тях имаше и други полицаи. Разголваше леко крака си, навеждаше се над бюрото му, за да може да надникне в деколтето й, а понякога го хващаше за задника и стискаше здраво. Веднъж дори се опита да прави секс с него в един от складовите килери и се спря едва когато чуха гласове пред вратата. Вероятно разликата в годините оказваше влияние. Може би беше твърде зрял и жени на възрастта на Сам му подхождаха повече.

За нещастие Фармър, изглежда, беше разбрала. Тя бе категорично против всякакви други отношения — освен служебните — между членовете на екипа й и не криеше неприязънта си към Лиз, но тъй като бе единствената жена в групата, Хариет трябваше да се примири с нея — поне засега.

Лиз влезе в стаята, сякаш подсъзнателно я бе повикал. Беше облечена в лек костюм с пола и изглеждаше елегантна, както винаги. Ако някой трябваше да напусне, Фенуик очевидно искаше да бъде сигурна, че няма да е тя. Съвсем типично. Проклети жени, те щяха да го съсипят!

Отправиха се заедно по коридора към кабинета на шефката.

Лиз проговори първа:

— Дали знае?

Том присви рамене. Стигнаха до вратата и той почука. Отвътре долетя високият и ясен глас на Фармър:

— Влез.

Адамс отвори вратата, пропусна Лиз пред себе си, двамата влязоха и застанаха чинно. Хариет ги измери с поглед, загризала химикалка, след това посочи към двете кресла срещу бюрото й.

— Седнете, седнете, правите кабинета ми да изглежда разхвърлян.

Те незабавно се подчиниха и заеха места като дресирани животинки.

Фармър погледна към документите пред себе си, сякаш да освежи паметта си.

— От Академията на ФБР в Куонтико се свързаха с мен. Изпращат двама агенти — Дойл и Золхайм. Звучи малко като от американски полицейски филм. Както и да е, пристигат, за да ни окажат помощ в разследването на убийството на Мери Уест.

Том усети как по цялото му тяло се разлива вълна на облекчение. Скришом погледна към Лиз, която също явно се успокои. Въпреки това, той се зачуди още колко пъти ще е в състояние да издържи на подобно напрежение и дали — независимо от великолепния секс — душевното му равновесие не бе по-важно от връзката им.

Фармър продължи:

— Не знам какво мислите вие, но според мен е доста странно, че ФБР изобщо се намесва в нещо, което изглежда просто като местно убийство. Освен това, защо изпращат агенти от Отдела за изследване на човешкото поведение в Куонтико, който, както разбирам, е елитна част, занимаваща се с особено жестоки престъпления и — осмелявам се да твърдя — разследваща серийни убийства.

— Значи вие смятате, госпожо, че убийството на младата жена може да не се окаже толкова лесен случай, колкото предполагахме.

Хариет кимна:

— Бих казала, че е почти сигурно.

— Изпратиха ли от ФБР някаква друга информация освен тази за пристигането на двамата агенти?

— Нищичко. Затова ви извиках.

Лиз събра смелост да се обади. Не се боеше толкова от Фармър, колкото бе загрижена за влиянието, което тя би могла да окаже на бъдещата й кариера.

— Кога ще дойдат, госпожо? Трябва ли да ги посрещнем?

— Вече са тук. Очевидно са пристигнали преди няколко дни и са отседнали в Лиймингъл. Също толкова очевидно е, че са сметнали за необходимо да уведомят за това американците, преди да съобщят на нас. Майор Хамънд ще бъде свръзката ви в базата.

Лицето на Фармър доби загрижено изражение.

— Разберете за какво става въпрос. Ако си имаме работа със сериен убиец, бих искала да знам, преди още някое нещастно момиче да завърши с разпорен корем.

Адамс отново се напрегна.

— А ако е така?

— Тогава работата страшно ще се размирише и всичко ще мине в ръцете на американците. Има ли някакви следи от Стречъм?

— Никакви, госпожо, и вече просто не знаем какво да правим.

— Интерпол? Може да се е добрал до континента.

— Свързахме се с тях, госпожо. Проверихме и всички пътници по фериботите и в тунела. Нищо.

Хариет отново се облегна на стола си.

— Ако и когато го хванете, искам янките да не го доближават, докато аз не го разпитам.

— Може да се окаже трудно, госпожо — разумно възрази Том. — В края на краищата той е американски гражданин.

Фармър се облакъти на бюрото и присви очи.

— Освен това е и американски убиец, ако искате моето мнение. След като е дошъл в моето графство и е извършил убийство, да идва ако ще и от скапаното Тамбукту — той е мой. Ясно ли се изразих?

Детективите кимнаха. Шефката не беше човек, с когото може да се спори, особено когато е в подобно настроение.

— Добре, вървете тогава и непрекъснато ме дръжте в течение.

Двамата се изправиха и се наканиха да напуснат стаята.

— Детектив Фенуик.

Гласът на Хариет сякаш разсече въздуха, докато Адамс отваряше вратата. Лиз се обърна към началничката си.

— Хубав костюм. Продължавайте в същия дух. Том очевидно ви въздейства благотворно.

Младата жена се опита да прикрие смущението си.

— Благодаря ви, госпожо.

— Но — лицето на Фармър беше сурово и сериозно — предлагам да провеждате сексуалните си игрички в спалнята, а не в някой от моите складови килери. Това е всичко.

Том усети как сърцето му спира и избута Лиз през вратата.

 

 

До този момент Дойл не беше пил нищо, в което има краставица и джоджен. Падаше си повече по бирата, а това приличаше по-скоро на лимонада, но по лицата на повечето от присъстващите отсъди, че тъкмо то е любимото им питие.

Беше си избрал прохладно място под едно от най-големите дървета в градината. То го пазеше от слънцето и се чувстваше сравнително освежен. Хамънд и Золхайм стояха недалеч и тихо разговаряха — вероятно за него, ако се съди по косите погледи, които му хвърляха от време на време.

Той огледа моравата и многобройната тълпа в кремави костюми, свободни рокли и с бледи лица. Не харесваше британците особено. Не се смяташе за расист или за привърженик на някоя друга реакционна идея. За да бъдеш расист, трябваше да мразиш една или няколко групи от обществото заради техния етнически произход. Дойл мразеше всички, затова не виждаше нищо нередно.

Остана учуден от доктор Райън. Не очакваше да бъде толкова привлекателна жена. Предполагаше, че Хамънд просто се е възползвал от една доста тъжна и отчаяна стара мома в замяна на малко вътрешна информация. Но доктор Райън изобщо не бе такава — беше дребна и слаба, с много приятно лице и загатваше скрита сексуалност. Това значително подобряваше мнението му за Хамънд. Золхайм излъчваше някакво животинско привличане, а доктор Райън беше нещо съвършено различно, беше истинска жена. Не само щеше да топли леглото ти нощем, но — бе готов да се обзаложи — ще ти приготви и вкусна вечеря. Ако имаше някакъв недостатък, той беше, че е прекалено умна. Нямаше никакво съмнение в това. Ала независимо от интелигентността й, Дойл беше впечатлен.

Преди да се доближат до нея, тримата бяха изчакали да се източи дългата върволица от хора, които искаха да й зададат въпросите си. Когато се озоваха пред Сам, тя все още разговаряше с доктор Дъдли и с доста размъкнат на вид млад мъж, когото наричаше Лиъм.

Изглежда, зарадва се да види Хамънд.

— Боб! — възкликна тя, повдигна се и го целуна по бузата. „Част от «споразумението»“, помисли си Дойл. — Не знаех, че се интересуваш от история на изкуството.

— Само когато и ти си замесена.

— Ласкател!

Дойл се обърна към доктор Дъдли, който все още стоеше до Саманта Райън. Имаха да обсъждат важни и поверителни проблеми и последното нещо, от което имаше нужда, бяха някакви любопитни натрапници, които слухтят наоколо. Със сериозно и открито изражение Ед се вторачи в Дъдли. Накъдето и да погледнеше достолепният изкуствовед, Дойл не сваляше очи от него и видя как първоначално той започна да се чувства неудобно, а после се притесни.

Лиъм наблюдаваше агента с известно презрение. Мразеше копоите, а Дойл очевидно беше такъв. Ирландецът прегърна Дъдли през раменете и го отведе настрани от групата.

— А сега, доктор Дъдли, бихте ли се съгласили с твърдението, че главна предпоставка в ирландското изкуство е схващането за магическата природа на нещата?

Докато се отдалечаваха, Лиъм погледна намръщено Дойл, за да му даде да разбере, че поне той не се бои от него.

След като двамата се отдалечиха, Хамънд насочи вниманието към своите спътници:

— Искам да ти представя агентите Едуард Дойл и Катрин Золхайм от Отдела за изследване на човешкото поведение в щаба на ФБР в Куонтико.

Сам се ръкува с тях.

— Впечатлена съм. Едва ли сте тук заради лекцията ми за изкуството на Ренесанса, затова предполагам, че причината по-скоро е свързана с убийството на Мери Уест.

Тя вдигна поглед към Дойл. Беше едър мъж с червендалесто лице, в зле ушити дрехи и целият бе плувнал в пот.

Той отговори смутено като хлапе, което са хванали да бърка в меда:

— Да, проявявам интерес към този случай.

— Доста голям при това, след като сте прелетели хиляди километри. Има ли нещо, което трябва да знам?

Хамънд се притече на помощ на агента:

— Мисля, че ще е добре да поговорим на по-уединено място.

Сам кимна, тримата взеха питиетата и чиниите със сандвичите си и се отправиха към студентските поляни. Тя избра усамотено място, след като се увери, че има дърво, под което Дойл може да се скрие на сянка. Времето беше великолепно, но макар да й допадаше, определено не се отразяваше добре на всички останали, което съвсем ясно личеше от пълнещите се камери в моргата.

Тя изчака Дойл да се настани удобно и каза:

— Да минем на въпроса.

Агентът заговори:

— От няколко години разследвам серия убийства, извършени в различни щати. Отначало полицията не успя да открие връзка между тях, но постепенно, с помощта на ПОН — нашия компютър, очертахме модел, от който стана ясно, че вероятно убиецът е един и същ.

— Колко убийства смятате, че е извършил?

— Дванадесет или приблизително толкова.

— Приблизително ли? Защо не можете да кажете със сигурност?

— Някои от труповете бяха открити много след изчезването на жертвите, затова голяма част от доказателствата бяха заличени под влиянието на различни вещества, животни и насекоми. Бяхме принудени да разчитаме на догадки, но вероятно има още три или четири убийства.

Сам ставаше все по-заинтригувана.

— И какъв модел очерта ПОН?

— Всички жертви са били убити или са изчезнали близо до военновъздушни бази на САЩ. Всички са били умъртвени с нож, вероятно с назъбено острие, а бъбреците им са били извадени.

— Значи предполагате, че вашият убиец вече е от тази страна на океана?

— Да, но не мога да бъда напълно сигурен, докато не видя тялото и снимките от местопрестъплението.

Той лъжеше. Сигурен беше, че става дума за същия убиец, но се нуждаеше от причина да изиска цялата информация и документация по случая.

— Затова се чудехме дали… — намеси се Хамънд.

— … не бих ви показала тялото на Мери Уест и снимките, така ли?

Робърт кимна. Дойл и Золхайм мълчаха, доволни, че той ще се оправя с доктор Райън.

— Знае ли групов началник Фармър, че сте тук? — попита Сам.

— Да — отговори Дойл. — Ще се срещнем с нея утре сутринта.

— В такъв случай не бихте ли могли да изчакате дотогава?

— Не съвсем. Колкото по-рано разбера какво се е случило, толкова по-бързо ще мога да реагирам и — надявам се — да предотвратя това да се случи повторно.

Дойл се оказа изправен пред дилема. Разбира се, не искаше да става друго убийство. Не беше толкова коравосърдечен, че да пожелае някому подобна смърт. От друга страна, макар да усещаше, че затягат обръча около престъпника, напредваха толкова бавно, че той се съмняваше във вероятността да го заловят, преди да извърши още едно убийство.

Сам го откъсна от мислите му:

— А Стречъм?

Дойл изчопли парченце сандвич от зъбите си.

— Никога не казвам „никога“, но неговият психологически профил не съвпада с този на човека, когото търсим.

— Значи смятате, че не е той, така ли?

— Не съм казал подобно нещо. Психологическите профили, както и всички останали следствени методи, не са безпогрешни. И преди сме се заблуждавали. Все още не бих го елиминирал.

— Откъде е той?

Дойл дояде сандвича си и едва тогава отговори. Това бяха най-миниатюрните хапки, които беше виждал през живота си. Казваха, че британците са големи скъперници и май наистина беше така.

— Роден и израснал в Ню Йорк.

— Има ли някаква връзка с южните щати, например Джорджия?

Той я погледна изпитателно.

— Не ми е известно. Защо? Разполагате ли с нещо, което ние не знаем?

Сам отрече. Все още не искаше да споделя с него откритията си.

— Изнасилил ли е някоя от другите жертви? — попита тя.

Дойл поклати глава.

— Защото Мери Уест е била изнасилена.

— Знам, прочетох го в доклада ви. Това е извън профила му, но не е невъзможно. Серийните убийци са различни, както всички останали хора. Искам да кажа, че някои са по-умни от други.

— Значи могат да променят методите си?

— О, да! Те не искат да бъдат заловени. Достатъчно е само да прочетат някоя от книгите, написани от по-прочутите ми колеги, и ще са в състояние да объркат повечето от нас. Могат да променят начина или района си на действие, типа жертви. Така става трудно убийствата дори да бъдат свързани едно с друго, камо ли да заловим копелето.

— Може би Стречъм е един от тези умници, затова полицията не е успяла да го залови досега.

— Възможно е. От сведенията, които току-що получих от Бюрото, разбрах поне, че той е способен да извърши изнасилване. Научих, че сте успели да вземете проби от спермата в тялото на Уест. Кога ще получите резултатите от ДНК теста?

Сам сви рамене:

— Те са от първостепенна важност, но все пак може да отнеме известно време. Това е нещо, което не можеш да претупаш, иначе има опасност пробите да бъдат замърсени.

При нормални обстоятелства не би допуснала те да припарят и на километър от базата без съответното разрешение. Не беше привърженица на безсмислената бюрокрация — черта, която неведнъж досега й бе навличала неприятности и тя често се бе оказвала безпомощна да се справи със закъсненията, предизвикани от нуждата да се спазва протоколът — но въпреки това стриктно следваше изискванията за секретност и сигурност. Този случай обаче беше различен. Сега полицията и обществото имаха нужда от цялата помощ, която можеха да получат — било чрез официалните канали, било по друг начин.

— Колко вероятно е да действа отново? — попита Сам.

— Кой знае? Интервалите между убийствата стават все по-кратки. Никой не може да предвиди кога ще бъде извършено следващото.

Тя помълча известно време.

— Но не трябва да докосвате нищо — предупреди ги.

Дойл кимна в знак на благодарност:

— Предостатъчно е. След това ще знам със сигурност.

— Кога искате да го направим?

Въпросът прекъсна потока на мислите му, но той реагира бързо:

— И сега е добре. Удобно ли е?

Беше преценил, че този път трябва да прояви любезност.

— Добре. Наистина колкото по-скоро, толкова по-добре.

Ед реши да насили малко късмета си:

— А кога ще мога да видя снимките от местопрестъплението?

— Ако искате, след огледа на тялото. Те са в кабинета ми.

Дойл изглеждаше доволен.

— Добре.

Сам събра нещата си и се приготви да тръгва. Преди да се отдалечи, изгледа предупредително тримата американци.

— Това трябва да си остане само между нас четиримата — твърдо каза тя. — Никой друг не бива да узнае.

Хамънд и придружителите му кимнаха.

— Боб, ти ще ги доведеш, нали?

Той отново кимна.

— Добре, ще се видим там.

 

 

Детектив Фенуик и инспектор Адамс бяха пристигнали в базата преди повече от час и все още чакаха пред кабинета на полковник Къли. Нито Хамънд, нито агентите на ФБР се намираха в базата и никой нямаше представа къде са, но Том подозираше, че Къли или адютантът му знаят, но не искат да кажат.

Започна да съжалява, че не се обади по телефона, преди да дойдат. Надяваше се посещението им да ги изненада и да ги свари неподготвени. Обикновено даваше резултат. Може би нямаше да подейства толкова ефикасно срещу опитни агенти на ФБР, но според него си струваше да пробва.

Тъкмо си тръгваха, когато им предадоха съобщение от коменданта на базата. Едър американски летец в спретната зелена униформа и с полуавтоматична пушка през рамо ги спря и „помоли“ да се върнат при командира на базата, който ги очаквал за среща. Беше предложение, на което не можеха да откажат, затова направиха каквото им наредиха.

Когато влязоха в приемната, Къли го нямаше и това дълбоко засегна Том. Знаеше, че полковникът му върти една от глупавите игрички на превъзходство по чин, на които ги учеха във военните академии, за да покажат кой командва парада, но точно сега спокойно би могъл да мине и без това.

Фенуик седеше мълчаливо и гледаше през прозореца, потънала в мислите си — несъмнено свързани с Фармър и с онова, което тя знаеше или само подозираше, както и с евентуалните му последици върху кариерата й, а Адамс разлисти няколко американски списания, натрупани върху доста претенциозна на вид масичка за кафе в средата на приемната. Секретарят на Къли им поднесе кафе, но то изобщо не ставаше за пиене и Том побутна чашата настрани. Изкушаваше се да помоли за чай, но реши, че би било неучтиво и типично по британски.

Най-сетне високата мършава фигура на полковника се появи в приемната. Адамс и Фенуик се изправиха, докато Къли закачи фуражката си на кука зад вратата и изпъна куртката си. Когато остана доволен от вида си, той най-сетне се обърна към двамата детективи и се представи:

— Полковник Къли, командир на базата.

След това отривисто се ръкува с тях.

— Извинете ме за закъснението. Изникна проблем в последната минута. Случва се.

Отстъпи и ги покани в кабинета си:

— Кафе?

— Не, благодаря — бързо отвърна Том. — Вече пихме.

Къли ги покани да седнат и се настани зад голямото си дъбово бюро в отдалечения край на стаята.

Адамс замълча, за да разбере какво иска полковникът. Не се наложи да чака дълго.

— Сигурно сте тук по повод убийството на Мери Уест. Трагедия, истинска трагедия. Знаете, че помагаме на семейството с всичко, което е по силите ни. Някаква следа от Стречъм?

Том си помисли, че полковникът звучи неискрено — като водещ на телевизионно шоу, но само каза:

— Не, все още нищо. Като че ли е потънал вдън земя. Но все някога ще трябва да се появи, сър, а ние ще бъдем там и ще го чакаме.

— Не се съмнявам, не се съмнявам.

— Откога са тук агентите на ФБР, сър? — попита Фенуик.

Къли се облегна назад.

— Само от няколко дни. Възнамеряваха да се свържат с вас по-рано, но според мен бяха доста отпаднали след дългото пътуване с реактивен самолет. Човек трябва да е кален летец, за да не му се отразява зле — заяви той и се изпъчи.

— Не е ли малко прекалено да пращат агенти от ФБР за престъпление, което в действителност е местно, сър?

— Според мен, инспекторе, Вашингтон се отнася със загриженост към този проблем. Американски авиатор убива местно момиче. Подобно нещо не се приема добре, особено след случая с Япония. Вероятно не по-малко от самите вас искат проблемът да се разреши.

— Тази година в САЩ предстоят избори, нали, сър?

Къли кимна.

— Значи е време за сурово отношение към престъпниците, така ли?

Полковникът настръхна.

— Убеден съм, че това няма нищо общо.

— В такъв случай защо ФБР изпраща двама топследователи от Отдела за изследване на човешкото поведение? Чуйте ме, сър, ако тук става нещо, за което не сме осведомени, ще видите с очите си какво означава „загрижеността“ на британските власти.

— Убеден съм, че няма нищо подобно, инспекторе, просто незначителна презокеанска помощ. Най-добре ще бъде по този въпрос да разговаряте направо с двамата агенти.

— Точно това възнамеряваме да сторим. Просто се надявах, че ще бъдете в състояние да ни спестите малко време.

Къли се почувства неловко. Това не беше причината, поради която се реши да разговаря с тях. Искаше той да извлече някаква информация от британските полицаи, а не да стане обратното.

— Кога очаквате да се върнат? — попита Адамс.

— Предполагам, че зависи колко ще продължи беседата. Такива неща обикновено траят дълго, сигурно го знаете.

— Каква беседа, сър? Къде? — попита Фенуик. Острият й тон подсказа на Къли, че е постъпил неразумно. Но вече бе сгазил лука и не можеше да се измъкне.

— Доктор Райън изнася някаква лекция в колежа „Уодингтън“, май по история на изкуството. Аз самият исках да отида, но съм твърде зает.

Том си спомни, че Сам му беше казвала за това и че веднъж я бе сварил да работи върху доклада си в два часа през нощта. Наложи се да я отнесе на ръце до спалнята, защото иначе изобщо нямаше да си легне. Това беше хубав спомен, искаше му се да може да го забрави.

Насили се да се върне към действителността.

— Кога ще завърши беседата, сър?

— Нямам представа, но сигурно ще ви осведомят, ако позвъните в колежа. Мисля, след това ще има коктейл. Цялото мероприятие ми се стори типично английско.

Адамс нямаше особена нужда от тази информация. Вече знаеше къде може да намери Сам. Изправи се и каза:

— Благодаря, че ни приехте, господин полковник. Убеден съм, че ще се срещаме често през следващите няколко седмици.

Това прозвуча като заплаха на Къли и той отвърна:

— Нямам никакви правомощия върху действията на агентите от ФБР. Те са под друго разпореждане. Надявам се, че не е проблем.

Том се ръкува с него, без да отговори, и двамата детективи напуснаха кабинета.

След като си тръгнаха, Къли вдигна слушалката:

— Свържи ме с колежа „Уодингтън“.

 

 

Сам се обади на Фред от мобилния си телефон на път за моргата и го попита дали има нещо против да дойде и да й помогне. Не можеше да му плати, но му предложи в замяна допълнителен почивен ден и това явно свърши работа. Фред живееше в малка къща на около километър и половина от болницата. Всеки ден идваше на работа с велосипед, независимо какво бе времето. Беше странна птица, но Сам го харесваше.

Той беше в моргата и тялото на Мери Уест вече бе подготвено, когато Сам и останалите пристигнаха. Бързо се преоблякоха и влязоха в моргата. Дойл се запъти право към тялото и започна огледа. Записваше наблюденията си на малък касетофон, който извади от грамадния си джоб.

Сам реши да им припомни правилата:

— Само гледате, нали?

Агентът кимна и продължи:

— Тялото е на бяла жена, около двадесетгодишна. Средна на ръст и на тегло, нормално развита…

Изчака го и наблюдаваше как той провежда своя кратък, но прецизен оглед. Когато стигна до шията на Мери Уест, Дойл с особено внимание разгледа белега, който бе забелязала и тя по време на аутопсията.

— Имате ли представа какво го е причинило? — попита той.

— Надявах се вие да ми кажете.

Ед се обърна към нея:

— Виждал съм подобно нещо и преди. Имаше го на няколко от другите тела, които не бяха твърде разложени.

Сам се приближи и застана до него.

— Изглежда като изгорено, но досега още не съм успяла да установя причината.

— Възможно е, но трябва да знаем със сигурност.

Тя беше впечатлена. Независимо от ръста си, агентът беше пъргав и разглеждаше тялото с някакво благоговение. От време на време спираше, изстрелваше по някой въпрос към нея и преди да продължи, изчакваше тя да му даде задоволителен отговор. Цялата процедура продължи около двадесет минути и според Сам той не пропусна абсолютно нищо. Изключи касетофона си и започна да се съблича, докато Фред увиваше и изнасяше тялото.

Дойл хвърли ръкавиците си в кошчето и се обърна към патоложката:

— А сега може ли да разгледам снимките на местопрестъплението?

Тя кимна, изведе гостите от моргата и ги поведе към кабинета си. Дръпна вратата и попита:

— Е, това вашият убиец ли е?

Дойл не трепна. И преди беше почти сигурен, но сега бе твърдо убеден.

— О, да, несъмнено е той.

След като влезе в кабинета си, Сам се насочи право към рафтовете, измъкна съответната папка, отвори я и извади свързаните с убийството снимки. Подаде половината на Дойл, а останалата част — на Золхайм. Те ги отнесоха на бюрото й и започнаха бавно да ги пресяват и да си ги подават един на друг, а Сам и Хамънд чакаха.

След няколко минути нетърпеливият глас на Дойл наруши мълчанието:

— Това ли са всички?

— Не. Полицията задържа по-голямата част от снимките.

Агентът кимна, явно разочарован.

— Ако ми подскажете какво точно търсите, вероятно ще мога да ви бъда по-полезна — предложи Сам.

— На местата на всички други убийства открихме по една бележка. Странно е, че тук няма.

— Каква бележка?

— Съжалявам, но информацията е поверителна. Не го приемайте лично, но това е една от подробностите, която успях да скрия от пресата. Така отсяваме ненормалниците, които идват да си признават, без да са го извършили.

Сам се подразни, но след цялата неофициална помощ, която му беше оказала, разбираше защо той постъпва така. Реши да му каже какво е открила.

— Имаше едно нещо.

Дойл остро я изгледа.

— Според мен някаква бележка е била закачена на гвоздей над главата на Мери Уест. На пирона все още имаше късче хартия, като че ли някой бе откъснал листа.

— Откъде сте сигурна, че не е била някаква стара бележка?

— По кървавите следи наоколо. Не пасваха. Сигурна съм, че листчето е било там, когато е била убита.

— Кой може да го е скъсал?

Тя нямаше представа.

— Вашият убиец?

— Но тогава защо изобщо ще пише?

Беше прав: предположението й бе наистина глупаво.

— Кой друг е влизал в бараката след намирането на тялото? — попита той.

— Двамата военни полицаи.

— Вече ги разпитах. Ако криеха нещо, щях да разбера.

— Спецовете.

Дойл не разбра.

— Хората от оперативната група.

— Възможно ли е те да са свалили бележката?

Сам поклати глава:

— Не и без да кажат на никого.

— Някой друг?

Тя сви рамене:

— В полицията разполагат с пълен списък.

— Има ли вероятност да са пропуснали някого?

— Не и след пристигането на местопроизшествието. Преди това е възможно. Хората от охраната на базата би трябвало да разполагат със собствен списък.

И двамата се обърнаха към Хамънд.

— Предадохме го на британската полиция — каза той. — Освен мен и полковника, в него бяха вписани и двамата от охраната, които са я открили. Боя се, че не мога да ви кажа нищо повече.

Дойл отново усети, че майорът крие нещо. Първия път си бе затворил очите, но времето напредваше и сега трябваше да узнае истината. Не искаше да му се противопоставя тук и сега, но скоро щеше да реши този проблем.

Сам смени темата:

— Има ли жертви, които сте открили в Атланта, Джорджия?

Бе му задала подобен въпрос и преди и Ед нямаше търпение да узнае защо.

— Две, включително и последната. Защо?

— Върху дрехите на момичето открихме цветен прашец от растение, което вирее единствено в този район, а също и люспа от риба, която е типичен обитател на блатистите местности в същата област.

Дойл остана изненадан, доволен и ядосан едновременно.

— Защо, по дяволите, не ми споменахте за това по-рано?

Сам за нищо на света нямаше да позволи да й говорят по подобен начин в собствения й кабинет, особено след като беше рискувала заради тях.

— Защото ви познавам съвсем отскоро. Британската полиция е известена, затова, ако се бяхте свързали с тях веднага след пристигането си, вместо да се тревожите дали банда англичани няма да ви отнемат лаврите, като арестуват вашия сериен убиец, може би щяхте да узнаете малко по-рано — хапливо заяви тя.

Дойл явно се слиса, а Хамънд и Золхайм не сдържаха усмивките си. Ед осъзна, че е прехвърлил мярката и понеже не искаше да отблъсне човек, който очевидно можеше да се окаже от полза, се опита да заглади нещата:

— Добре, наистина нарушихме правилата, но знаете ли от колко време се опитваме да заловим това копеле! Утре ще се срещна с групов началник Фармър.

— Прекрасно, в такъв случай тя несъмнено ще ви запознае с най-новите разкрития.

Агентът кимна. За първи път от години насам облаците около неговия сериен убиец започнаха да се разсейват. Беше просто срамота, че една жена имаше заслугата това да се случи. Мислите му бяха прекъснати от силно почукване на вратата и двама полицаи влязоха в стаята.

Том Адамс метна поглед към Сам, която изобщо не изглеждаше доволна да го види.

— Пак старите номера, а, доктор Райън?

 

 

Вонята от тоалетните в спортната зала беше отвратителна и с всеки изминал ден все повече се засилваше. Най-накрая стана невъзможно да се изиграе финалният мач за интеркупата, защото съблекалните бяха станали неизползваеми. Наложи се да повикат специалист.

Джим Смит беше водопроводчик в района вече четиридесет години и сериозно се замисляше дали да не се оттегли. Носеше се слух, че орязването на разходите в американската военновъздушна база подсказва скорошното й закриване и понеже — подобно на много други местни жители — Джим разчиташе на нея, за да изкарва прехраната си, реши, че ще е по-добре да се оттегли навреме.

Опита се да отпуши мъжката тоалетна, но независимо че посвети на това няколко часа и приложи всичките си технически умения, не постигна никакъв резултат. Не му оставаше нищо друго, освен да слезе в канализацията и да провери лично какъв е проблемът. Отвори шахтата и се заспуска надолу. Поне тръбата беше сравнително голяма.

Слезе от последното стъпало на стълбата и освети с фенерчето си наоколо, докато намери отточната тръба на залата. Приведе се ниско и насочи лъча по протежение на тръбата. Само след няколко метра попадна на нещо голямо, което препречваше пътя. Поне откри причината за проблема.

Той пролази в тръбата и сграбчи предмета. На пипане беше подобен на мокър плат, нагънат и след това натъпкан плътно в тръбата. „Някой вероятно демонстрира извратено чувство за хумор“, помисли си той. Дръпна и за негова изненада, вързопът веднага поддаде.

Внезапно отклещилата се преграда и силата на струята, която незабавно нахлу в тръбата, рязко запратиха Джим назад, към по-отдалечената стена, и почти му изкараха въздуха. Моментално осъзна каква глупост е извършил. Заклещен отвсякъде, той опитваше да си поеме дъх и едва не повърна от отходните води, които го заляха право в лицето. Взе фенерчето си и отново освети канала, за да се увери, че препятствието е отстранено напълно. Протегна ръка и докосна нещо плътно, но меко. Можеше да бъдат стотици неща, кое от кое по-противни.

Той изтри мръсотията от очите си и погледна към дланта си, която силно бе притиснал към мека, широко отворена уста, а пръстите му висяха в кухините, които някога бяха приютявали очите на Рей Стречъм. За пръв път през живота си Джим Смит изпищя.