Найджъл Макриъри
Предсмъртни писъци (7)

Пета глава

Сам опитваше да се съсредоточи. Изготви дълъг списък с нещата от първа необходимост и ги отмяташе едно по едно, докато ги опаковаше за пикника.

Върху кухненската маса стоеше малка хладилна чанта, пълна с високи шарени кутийки вносна бира, която Лиъм, изглежда, много обичаше. Златистозелената торба на Сам от „Хародс“ беше облегната на чантата, разкривена и обезформена от термосите с чай и кафе, безразборно натъпкани вътре. Най-сетне там беше и поовехтялата елегантна плетена кошница за пикник, в която между сандвичите, салатите и ягодите бяха подредени чиниите и приборите. Сам отметна в списъка последните няколко неща и вече бе напълно готова.

Не й се ходеше, но бяха планирали пикника отпреди седмици и щеше да подведе цялото семейство, ако не отидеше. Онова, което наистина й се искаше да направи, бе да се потопи в самотата и покоя на градината си. Имаше нужда от малко време, за да надмогне нещастието си, да подреди мислите и чувствата си, да свикне с промените в живота си и да продължи напред.

Най-ужасното от всичко бе, че Том имаше право: връзката им можеше да продължи още известно време, но не за дълго. Беше объркана и ядосана на себе си, задето бе позволила на глупави и необосновани чувства да я завладеят по този начин. Беше егоистка по отношение на работата си. За нея тя представляваше нещо важно и наистина всичко останало отстъпваше на заден план.

Толкова неправилно ли беше това? Не би ли могла да има едновременно и кариерата, и личния си живот? Мъжете го правеха от години, защо една жена да не може? Или пък просто двата пола имаха съвършено различни нужди и желания? Не че не й допадаше мисълта за по-трайно обвързване, но все още не бе готова за подобно нещо. Мечтаеше да постигне толкова много. Връзките изискваха доста време и енергия. Можеха да станат всепоглъщащи и емоционално ангажиращи, а точно в този момент тя нямаше време за това. А може би просто още не бе срещнала подходящия човек.

Тези и още много други мисли се въртяха в главата й отново и отново, докато анализираше себе си, Том и начина, по който бе устроено обществото. Опита да се утеши и си купи нова лятна рокля, но не помогна особено. Неволно й се прииска да я покаже на Том, но после се ядоса на себе си. Занемари дори скъпоценната си градина, а никога преди не бе допускала това да се случи. Беше толкова жалка. Държеше се като ученичка, която току-що е скъсала с първия си приятел и е решила да превърне раздялата в покъртителна трагедия.

Наистина трябваше да се стегне. Знаеше, че болката ще отшуми, но засега… Разстройваше се дори при вида на дънера в дъното на градината, затова реши да го махне и да сложи на мястото му дървена пейка. Днес щяха да идват работници, за да го изкоренят, и тя беше доволна, че няма да е у дома и да гледа.

Лиъм нахлу в кухнята с все още влажна коса и прекъсна мислите й:

— Хайде, готова ли си? Закъсняваме.

„И това е човек, който е станал едва преди половин час“, помисли си Сам.

Лиъм грабна хладилната чанта и кошницата, запъти се към входната врата, като едва не настъпи Шоу, и забълва проклятия по адрес на всички котки по света. Тя взе останалите чанти и го последва.

Поне денят беше наистина прекрасен. Въздухът беше свеж и ухаеше на лято, слънцето грееше, а на небето нямаше нито едно облаче. Сам метна чантите в багажника, отвори люка на колата, настроението й се повиши и тя реши, че може би в края на краищата ще прекара приятно.

След като паркираха колата в Ню Корт, двамата прекосиха обратно вътрешния двор и се отправиха към моста „Тринити“. Точно преди него свърнаха вляво по тесен черен път, който вървеше успоредно на реката и ги отведе до дървените бараки за лодки на колежа „Тринити“.

Другите от семейството вече бяха тук. Рики седеше на брега с последната си приятелка Трейси, хвърляше камъни надалеч във водата и наблюдаваше образуващите се концентрични кръгове. Майката на Сам седеше на стар пластмасов стол под сянката на върба, чиито клони се спускаха около нея и докосваха водата. Беше облечена в най-хубавите си дрехи и носеше сламена шапка с широка периферия. За последен път Сам я бе виждала с тази шапка на сватбата на Уин преди доста години. Тогава й стоеше ужасно, сега също бе така. И все пак от шапката имаше полза.

От друга страна, Уин изглеждаше прекрасно. Сам не я бе виждала от няколко седмици. Знаеше, че сестра й пази диета, но тя наистина бе отслабнала чувствително, освен това бе изсветлила и подстригала косата си. И роклята й на цветя в пастелни тонове очевидно беше нова.

Сам я целуна и каза:

— Изглеждаш фантастично.

Отстъпи назад и я огледа с възхищение, а Уин се завъртя и отбеляза:

— Дванадесети размер, при това ми е съвсем свободна.

Задоволството й извика усмивка върху устните на Сам:

— Скоро пак ще започнеш да носиш дрехите ми.

— Да нося дрехите ти ли? Доколкото си спомням, ти взимаше назаем моите. Къде е Том? Мислех, че ще дойде.

За миг Сам се обърка и потърси някакво не съвсем скалъпено извинение, защото не искаше да разкаже случилото се на сестра си. Не беше готова да дава обяснения, все още не.

Спаси я Лиъм, който внезапно изникна иззад ъгъла на навеса за лодки и възхитено възкликна:

— Дванадесети размер ли? Според мен си по-скоро десети.

— Глас от миналото, малко възмъжал и все още толкова…

— Очарователен? — прекъсна я той с целувка.

— Нещо подобно — усмихна се тя и отвърна на целувката му.

Лиъм я вдигна и я завъртя.

— Толкова се радвам да те видя отново, Уин Райън. Мили боже, все още мога да те обхвана с ръце!

Уин се заля от смях. За пръв път от много години Сам чуваше сестра си да се смее чистосърдечно. Радваше се, че двамата се разбират, защото не беше сигурна, че ще успеят. Лиъм беше първият приятел на Сам, но понеже той беше протестант, а тя — католичка, двете семейства неумолимо се противопоставиха на връзката им. Майката на Лиъм дори бе наела частен детектив да ги следи. Когато ги спипа, той се обади на родителите му и те се появиха заедно с майката на Сам.

Изпратиха Лиъм в пансион в Англия. Беше трудно да поддържат връзка, но с помощта на приятели успяваха да си разменят по някоя картичка или писмо. Години по-късно, когато Сам учеше в университета и двамата бяха независими от влиянието на родителите си, успяха отново да се срещнат.

Опитаха се да възобновят връзката си, но страстта бе угаснала. Времето бе ги променило, бяха станали други хора, а невинността на младостта бе заменена от реализма на зараждащата се зрелост. И двамата разбираха, че никога няма да бъде същото и понеже вече бяха „зрели“ възрастни, решиха да останат приятели.

След това Сам изгуби дирите му за повече от година, а после той се появяваше от време на време, за да види как вървят нещата при нея и да й разкаже за себе си, преди да изчезне отново до следващия път, когато и да беше това. Понякога получаваше картичка от някое далечно място и се чудеше какво ли прави той, но това бе просто мимолетна мисъл, която минаваше през ума й, докато бе заета с нещо много по-важно.

Тя приближи до върбата, взе ръката на майка си в своята и клекна до нея. Възрастната жена седеше, безучастно загледана към брега, където рояк мушици танцуваха над водата и за момент бяха привлекли вниманието й.

— Здравей, мамо. Изглеждаш очарователно.

За миг майка й извърна глава към по-малката си дъщеря, но не я позна и погледът й остана празен.

Рики се приближи и седна до Сам.

— Състоянието й се влошава с всеки изминал ден — тихо каза той. — Скоро мама няма да може да се справя сама. Баба вече дори не ме познава.

Не бе сигурна дали думите на племенника й таят критика към нея, или просто изразяват загриженост за баба му.

— Помня я, докато беше още добре — продължи той. — Много мърмореше, но понякога беше и забавна. Играехме на кръстчета и нули и на морски шах.

Сам си спомни, че когато беше малка, и тя бе играла на същото с майка си.

— Сега не можеш да отидеш сама дори до тоалетната, нали, бабо?

Рики целуна ръката на възрастната жена и я положи обратно в скута й.

— Това е много тъжно, нали, Рики? — унило го попита тя.

Той вдигна поглед към безизразното лице на баба си.

— Лельо Сам, обещай да ме убиеш, ако някога и с мен се случи нещо подобно! Избави ме от мъките, инжектирай ми някоя гадост. Ти знаеш какво.

Сам видя, че той говори сериозно и не би останал доволен от шеговит отговор. Подобно настроение бе необичайно за Рики, но католическото възпитание бе вкоренило в душата й дълбока вяра в светостта на живота и тя не бе в състояние да обещае да изпълни молбата му, колкото и хипотетична да беше.

— Човек се надява, докато е жив — сряза го. — Животът е безценен дар.

— Това са глупости и ти го знаеш. Баба умря още когато се разболя. Само въпрос на време е да я погребем.

 

 

Избутаха лодката плътно към брега и я задържаха неподвижно, докато се качат на борда с целия си багаж и решат кой къде ще седне. Рики се намести най-отпред с Трейси и двамата потопиха крака в зеленикавата вода. Уин и майка й седнаха отзад, обърнати по посока на движението, а Сам подели предната седалка с хладилната чанта, кошниците за пикник и найлоновите торби. Лиъм застана на кърмата с прът в ръка и отблъсна лодката от брега.

Сам се учуди на ловкото му умение да борави с пръта. Той управляваше ладията плавно и стабилно по курса, като избягваше неопитните лодкари, които криволичеха насам-натам и крещяха възбудено на десетина различни езици. Минаха покрай Кингс Колидж и внушителния му параклис на път към доста разнебитения дървен мост на Куинс. Сам се облегна на възглавниците и се наслади на топлите слънчеви лъчи, които танцуваха по лицето й, докато с връхчетата на пръстите си докосваше хладната вода. Затвори очи и се отпусна.

 

 

Хамънд пристигна рано в офицерската столова с намерението да закуси с гостите си. Избистряше мислите си по-лесно по време на хранене. Неофициалното общуване караше хората да свалят гарда и човек можеше да ги манипулира по-лесно.

Обикновено избягваше да работи през почивните дни и преотстъпваше тази съмнителна чест на офицерите с по-нисък чин. Но Къли, който все повече изпадаше под властта на параноята, му нареди да се лепне за двамата агенти като „сянка“. Полковникът бе ужасен, че могат да открият нещо нередно в работата му, и явно очакваше от Хамънд да насочва двамата агенти в правилната посока и да отбива всяка възможна критика към него самия или базата.

Золхайм не го тревожеше особено. Беше сериозна, но все още неопитна и в сянката на партньора си. Дойл обаче беше друго нещо. Макар да не го харесваше особено, Робърт бързо усети, че той е не само твърдоглав, но проницателен и схватлив. Животът на майора през следващите няколко дни, а вероятно и седмици, нямаше да бъде лесен.

Запъти се към стаята на Золхайм. Докато минаваше покрай столовата, забеляза Дойл, който седеше на една маса и ги чакаше, и се успокои, че няма да им се бърка. Почука на стаята й и зачака. Няколко минути по-късно вратата се отвори широко. Катрин застана пред него, прихванала на гърдите си къса бяла хавлия, като попиваше мократа си коса. Изобщо не се смути. Погледът на Боб буквално се залепи за тялото й. Дългите й загорели крака сякаш нямаха край и се губеха някъде под тънката хавлия, която прилепваше към слабото й влажно тяло, очертавайки съблазнително стегнатите й гърди. Зад гърба й в дъното на стаята имаше голямо огледало и Хамънд видя голия й гръб и стегнатото дупе.

Той застина безмълвно. Тя го погледна през разчорлената си коса, която полепваше по лицето й.

— Майор Хамънд?

Думите й го извадиха от унеса. Изглеждаше изненадана да го види, затова й напомни:

— Уговорихме се да закусим заедно. Но ако има някакъв проблем…

— Извинете, трябва да ми простите. Часовата разлика все още ми влияе. Дайте ми десет минути и ще се приготвя.

Робърт не сваляше поглед от лицето й, защото не искаше да се почувстват неловко.

— Тогава ще се видим в столовата след малко.

Тя отметна няколко кичура от лицето си и му се усмихна. Беше красива дори и без грим.

— Добре — отговори, — ще се видим долу.

Той кимна сковано, обърна се като малък оловен войник и измарширува надолу по коридора. Чудеше се дали тя винаги отваря вратата в този вид, или го бе направила заради него.

 

 

Катрин го наблюдаваше как се отдалечава. Хамънд й допадаше. Винаги бе харесвала по-възрастни мъже — нещо като култ към бащата, смяташе тя. Той беше висок, силен и очевидно интелигентен, а и в забележително добра форма за мъж на средна възраст. Затвори вратата на спалнята, преди да пусне кърпата на пода и да прецени голото си тяло в огледалото. Изглеждаше добре и го знаеше. Външният й вид винаги й бе давал възможност да манипулира повечето мъже, а откровено казано — и някои жени, но внимаваше как го постига. Често размишляваше в леглото и пресмяташе колко време ще й отнеме, за да стигне до върха на кариерата, и след колко време ще повехне красотата й. Хубостта беше нещо преходно, но тя беше сигурна, че ще успее.

За щастие беше надарена и с бърз, остър ум, затова не се съмняваше, че щом достигне крайната си цел, ще се задържи там колкото трябва. Баща й смяташе, че е „болезнено амбициозна“. Беше прав и докато никой не подозираше докъде се простират амбициите й, тя щеше да ги осъществи.

 

 

Закуската се оказа пълен провал. Дойл не обели и дума, а Золхайм бърбореше непресторено за желанието си да разгледа Кеймбридж, докато Хамънд най-сетне схвана намека и й предложи да я разведе наоколо, преди да отпътуват обратно за Вашингтон. Не знаеше дали тя флиртува с него, но каквито и да бяха мотивите й, той с нетърпение очакваше този повод да бъдат заедно.

Когато закуската най-сетне свърши, Робърт придружи двамата агенти до кабинета си.

— Уведомена ли е за пристигането ви местната полиция? — попита той.

Дойл намести грамадното си тяло в един от столовете в кабинета на Хамънд.

— Все още не. Надявахме се бързо да приключим. Няма смисъл да предизвикваме излишни вълнения.

В действителност последното нещо, което Ед искаше, бе да алармира британските власти, че си имат работа с опасен сериен убиец. Все още се разтреперваше при спомена за Тед Бънди и как екипът, който го разследваше, остана като попарен, когато той бе заловен от други полицаи. Едно от нещата, на които Бънди бе научил служителите в криминалните служби, беше, че колкото повече убийства извърши един сериен убиец, толкова по-изкусен става той, а това според Дойл правеше издирването му изключително опасно.

Отчаяно искаше да залови този престъпник. Британската полиция не бе добре запозната със серийните убийства, защото не се бе сблъсквала с нищо подобно на чумата, поразила Америка през последните няколко десетилетия. Все пак тези хора не бяха глупаци: достатъчна бе само една щастлива случайност и той щеше да е принуден да се задоволи само с трохите. Нямаше да позволи това да се случи.

Малко преди екзекуцията си през 1989 година Бънди бе казал на Дойл, че противно на схващанията на редица психолози, серийните убийци не изпитват подсъзнателно желание да бъдат заловени. Не бяха склонни да оставят след себе си важни улики с надеждата полицията да ги хване и да им попречи да убиват отново. Те обичаха да причиняват смърт. Това беше смисълът на съществуването им. Много от тях смятаха за допълнителна награда вълнението от зловещата си слава и тръпката от това да надхитряват полицията. Дойл се надяваше, че когато „неговият“ убиец направеше грешка, той, Ед, щеше да е единственият човек, който ще извлече полза от нея. Този случай му принадлежеше, той лично трябваше да го залови и нямаше да позволи някой да му го отнеме.

Имаше и още нещо, което го тревожеше. Попита Хамънд:

— Има ли други служби, които са влезли във връзка с вас по повод този случай?

Майорът го погледна право в лицето без колебание, защото иначе щеше да се издаде.

— Кои например?

— Не съм сигурен. Не правя разлика между тях. Може би някой от посолството, който да е разпитвал за случая?

Хамънд поклати глава:

— Не, никой. Честно казано, бяхме малко изненадани, че ФБР проявява интерес към убийство, извършено толкова далеч от Щатите.

Дори да лъжеше, Дойл не успя да го долови. Отново се отпусна на стола си.

Робърт подаде на агента доклада на доктор Райън, личното досие на Стречъм и всички показания, които бяха взети от служителите в базата, но това, изглежда, не го задоволи.

— Тук ли са всички свидетелски показания, с които разполагате?

— Останалите са при местната полиция.

— Имаме ли копия?

Хамънд отново поклати глава.

— И защо?

Тонът на Дойл не допадна на Боб, но той учтиво му отговори:

— Това е работа на местната полиция. Случаят е извън нашата юрисдикция.

— Има ли някаква възможност да ги видим?

— Ще попитам, но те ще искат да разберат причината.

— Какво ще ми кажете за двамата служители от охраната, които са открили тялото?

— Разполагам с показанията им. Ако искате, ще уредя да ги разпитате.

— Направете го, ако обичате.

Майорът кимна и Дойл отново се задълбочи в документите, без да каже и дума в знак на благодарност. Първо прегледа доклада на патолога от аутопсията на тялото на Мери Уест, като от време на време поспираше и изучаваше по-задълбочено някоя негова част, записваше си нещо в малък черен бележник и след това подаваше страницата на Золхайм. Тя бързо изчиташе всеки лист, връщаше го отново в папката и чакаше партньора си да й подаде следващия. Хамънд си помисли, че тя не изглежда особено въодушевена: като че ли смяташе включването им в случая за безполезно.

Дойл вдигна поглед от папката.

— Не виждам никакви снимки към доклада за аутопсията.

— Документът ми беше даден неофициално от доктор Райън. Тя е един от съдебните патолози. Имаме уговорка да…

„Значи тя, а?“, помисли си Ед. Питаше се какво точно означава „уговорка“ — вероятно, че той спи с нея. Не харесваше хора като Хамънд, бяха някак твърде зализани. От собствен опит знаеше, че такива мъже са само форма без никакво съдържание. Фактът, че майорът не бе успял да вземе показанията от британската полиция, само потвърждаваше убеждението му. Освен това не харесваше и начина, по който Хамънд се държеше със Золхайм. Тя беше тук, за да работи, а не да разглежда забележителностите с някакъв похотлив майор от военновъздушните сили. Трябваше да й каже една-две приказки насаме. А ако Хамънд междувременно опиташе това-онова, щеше здравата да си изпати.

Дойл продължи:

— Има ли някакъв шанс да видим тялото?

— Би било трудно — искам да кажа, без знанието на местната полиция. Ако се нуждаете от съдействието им, смятам, че ще се наложи да им кажете защо сте тук.

— Споменахте, че имате уговорка с тази доктор Райън. Не бихте ли могли да уредите да видим тялото неофициално? Сигурен съм, че ще успеете да й се отблагодарите по-късно.

От думите на агента лъхаше сарказъм и Робърт усети, че започва все по-силно да се ядосва. Парира удара му.

— Смятам, че доктор Райън вече рискува достатъчно — заяви той. — Не искам да видя как главата й хвръква. Освен това не желая да застрашавате добрите ми отношения с местната полиция. Това не е единственият случай, по който сме работили заедно, и до този момент всичко е вървяло добре.

Но Дойл не се предаваше лесно.

— Вижте какво можете да направите. Сигурен съм, че във Вашингтон ще го оценят.

Хамънд знаеше, че агентът го баламосва, но не беше сигурен докъде се простира реалното му влияние в политическите среди.

Най-сетне Дойл затвори папката и се облегна на стола си.

— Сега бих искал да ми покажете местопрестъплението, ако това не ви затруднява.

Робърт се примири. Очевидно го очакваше още един тежък ден.

 

 

Саманта си помисли, че пътуването покрай Бакс и след това до Грантчестър е едно от най-приятните в Англия. Грантчестър беше едно от любимите й места в страната, известно с големите си красиви села. Беше прославено от поета Рупърт Брук в „Домът на стария викарий в Грантчестър“. Той бе бил един от прекрасните млади хора на своето време и бе загинал млад и известен в сражението при Галиполи през 1915 година.

Пътуването им отне около час. Когато слязоха на брега, разпънаха постелките и подредиха отгоре храната и напитките. Още преди да успеят да напълнят чиниите, Рики и Трейси награбиха сандвичи и пържени картофки и ги отнесоха на брега на реката, където младежът бе оставил въдицата си. Сам не беше сигурна, че риболовът е разрешен в този сезон, но те изглеждаха много щастливи и тя реши да ги остави на мира.

Когато Рики и Трейси се отдалечиха, Сам, Уин и Лиъм започнаха да си припомнят живота си в Белфаст. Помнеха забележително много неща. Хора, места, смешни случки. Сам се смя до сълзи. Най-накрая Уин се изправи и реши да поразходи майка им по брега.

Хвана възрастната жена за ръка, обърна се към Сам и каза:

— Знаеш ли, понякога се чудя какво става в главата й. Тя също говори за едно време, като че ли все още се намира там и чака татко да се върне у дома.

— Може и така да е. Това бяха най-щастливите й дни.

Когато двете се отдалечиха, Сам се изправи, остави Лиъм да отпива от бирата си, замислено загледан след сестра й, спусна се по полегатия скалист склон и слезе при младежите.

— Кълве ли?

Рики вдигна голяма риба, която все още се мяташе в ръцете му.

— Хванах един костур. Бива си го, нали?

— Какво ще го правиш?

— Ще го пусна във водата, когато приключа.

— Няма ли да го сготвим на лагерния огън?

— Друг път, но май скоро доста често ще правя това.

— Защо?

— Ами защото ние… — направи знак към Трейси — … заминаваме. Мама не ти ли каза?

— Не. Къде заминавате?

— На околосветско пътешествие с раници. Ще бъде забавно.

Сам си помисли, че Рики трудно намира дори пътя към къщата й. Мисълта, че ще кръстосва земното кълбо, като се ориентира само по картата и звездите, я изпълни с тревога и дори с паника.

— Но вие сте още малки!

— Аз съм на деветнадесет. Според мама, на тази възраст ти вече си била излязла от къщи.

— Беше различно. Заминах за университета, а не за някоя забравена от бога страна в пустошта. Как ще се оправите с парите?

— Имам спестявания. Ще ни стигнат горе-долу.

— Горе-долу ли? Имаш нужда от всяко пени. Ами ако закъсате някъде, ако се разболеете или се изгубите? Хиляди неща могат да се объркат.

— Бащата на Трейси е в застрахователния бизнес. Урежда ни някаква полица, така че всичко ще бъде наред.

Сам искаше да го сграбчи, да го прегърне и да му каже, че не бива да заминава, но разбра, че ще е безполезно. Знаеше, че това ще му се отрази благотворно, но се боеше за него.

Рики хвърли костура обратно в реката, той цопна във водата и Сам го видя да отплува и да изчезва в зелените й дълбини.

Племенникът й обгърна раменете й, сякаш прочете мислите й.

— Всичко ще бъде наред, лельо Сам, наистина. Трябва да го направя, за да проверя дали ще се справя. Така ще стана истински мъж. Ще се върна съвършено различен.

— Само се върни — погали го по косата тя.

Въпреки всичките му недостатъци, го чувстваше почти като собствен син и се безпокоеше за него толкова много, като че ли наистина беше нейно дете…

 

 

Хамънд придружи двамата си гости през територията на базата до складовата барака, където бе открито тялото на Мери Уест. Мястото все още бе отцепено и охранявано от пазач, който обикаляше из целия периметър и държеше настрана всички нарушители и зяпачи. Щом видя майора, войникът се изпъна и уставно козирува. Хамънд отвърна на поздрава му, след това повдигна лентата и придружителите му се мушнаха отдолу.

Дойл се втренчи в бараката, след това бавно огледа района около нея, преценявайки всичко, и достигна до някои заключения.

— Използвахме я като склад за старо спортно оборудване — обясни Робърт. — Счупени или овехтели уреди.

— Заключваше ли се?

— Би трябвало, но ключалката се повреди преди известно време и всички си казахме: „Че кой ще краде вехтории?“, затова не я ремонтирахме.

Ед се заклатушка към бараката. Золхайм понечи да го последва, но той вдигна ръка и я възпря:

— Почакай тук. Предполагам, че и бездруго твърде много хора са оставили мръсните си отпечатъци навсякъде.

Тя се подчини. От опит знаеше, че няма полза да спори. Освен да легне с Дойл — мисъл, която я отвращаваше — бе сторила всичко възможно, за да го предразположи да стане по-сговорчив и открит, но той беше дърто враждебно копеле, чийто живот се въртеше единствено около работата му. А и знаеше, че я възприема по-скоро като съперник, отколкото като колега, и не би се поколебал да й подлее вода, ако му се удадеше възможност. Е, тя също владееше тази игра…

Наблюдаваше го как бавно оглежда покрива, стените и земята около бараката. Той винаги носеше със себе си фотоапарат и заснемаше всичко. Не знаеше какво точно снима, нито пък защо, а вероятно никога нямаше и да узнае. След това Дойл изследва всяка педя от района около бараката, включително и осветлението, и направи още снимки.

Хамънд пристъпи напред, застана до нея и я изгледа изпод излъсканата до блясък козирка на фуражката си.

— Как го търпиш?

Тя се усмихна:

— За това ми плащат. И за онова, на което може да ме научи, а в настоящия момент то не е кой знае какво.

Майорът замислено кимна:

— Кога би искала да поразгледаш наоколо?

— Трябва да бъде вечерта, когато Дойл няма да има нужда от мен.

— Няма проблем. В колко часа?

— Ще се наложи да се уговорим в последния момент. Имаш ли нещо против?

— Не. Искаш ли после да вечеряме някъде навън? Храната ще бъде по-добра, отколкото в столовата.

— А след това ще се върнем в твоята квартира, за да пийнем по едно преди лягане и да разгледаме офортите ти, така ли?

Хамънд остана поразен от прямотата й.

— Нямам никакви офорти.

— Добре, поне ще спестим малко време.

Закачливо му се усмихна и той й отвърна, преди отново да насочи вниманието си към действията на Дойл, а по тялото му пробяга трепетно очакване.

Бараката беше стара — вероятно бе строена по времето на Втората световна война. Бетонните й стени бяха напукани и в петна, а покривът й изглеждаше така, сякаш ще отлети при първата буря. След предварителния оглед Дойл влезе вътре. Беше доволен, че британската полиция поне е проявила достатъчно разум и е поставила платформи за стъпване. Надяваше се, че са били достатъчно съобразителни и да ги използват.

Ед разбра, че той е бил там, в мига, в който влезе в бараката. Изобщо не беше нужно да поглежда към очевидните следи по стените. Просто го надушваше, долавяше зловещото му присъствие. Бараката беше празна: всичко, което можеше да бъде преместено, бе взето за изследване. Малкото прозорче в по-отдалечения й край бе покрито със слой сребрист прах за отпечатъци, нанесен сякаш хаотично от оперативните работници, а всичко бе опръскано и подгизнало от кръв. Стените и таванът бяха изпъстрени с петна, а на пода имаше засъхнали съсиреци.

Позата, в която бе открито тялото на мъртвото момиче, бе очертана върху земята. От доклада на патолога знаеше, че Мери Уест е лежала по гръб. Разгледа внимателно кървавите следи и се опита да изгради собствена хипотеза за начина, по който е било извършено убийството. Подобно на другите жертви, тя все още е била жива, когато убиецът се е захванал с ножа. Забеляза обичайните кървави петна и пръски.

Извади малкия си фотоапарат от джоба на якето. Обичаше да прави собствени снимки, защото не вярваше, че някой ще се справи както трябва, особено пък британците. Макар да беше малък, апаратът имаше хубав обектив и снимките винаги излизаха с добро качество. Засне кървавите петна и набързо начерта сцената на убийството в бележника си.

Най-силно го заинтригува далечният край на дългата стена и той направи няколко снимки на буквата омега. Засне още няколко кадъра с кървави петна, а след това и всяко местенце в бараката — от пода до тавана, чак до задната врата и прозорците — като презареди лентата. Най-накрая, сигурен, че не е пропуснал нищо, отново излезе.

Золхайм стоеше там, където бе и преди. Хамънд се бе доближил до нея и това никак не се понрави на Дойл.

Закрачи към тях.

— Имате ли списък на хората, които са влизали в бараката след намирането на тялото?

— Сигурен съм, че има… — подхвана майорът.

— Но е в полицията — грубо го прекъсна агентът.

Хамънд само кимна.

— Наистина смятам, че би било добре да ги осведомим за пребиваването ви тук — каза той. — Уверен съм, че ще ви окажат съдействие, особено ако разберат за какво точно става въпрос.

Дойл не обърна внимание на думите му.

— Имате ли информация дали са попаднали по следите на Стречъм?

— Не, но правят всичко по силите си.

— Което очевидно не е достатъчно, защото в противен случай вече щяха да са го заловили.

— Ще го хванат.

— Е, да се надяваме, че преди това няма да изкорми още някоя невинна глупачка.

Макар да не бе напълно убеден, че Стречъм е човекът, когото търси, Дойл знаеше от горчивия си опит, че разследването не бива да изключва никого и че почти винаги най-очевидният заподозрян се оказва действителният извършител. Онова, в което бе напълно сигурен, особено след като прочете доклада на доктор Райън и огледа бараката, беше, че убиецът, който и да бе той, е човекът, когото издирваше.

— С кого трябва да разговарям? — попита Ед.

— За убийството ли?

Дойл кимна.

— Групов началник Фармър ръководи случая — отвърна Хамънд.

— Какво представлява той?

— Чувал съм, че тя е доста добра в работата си. Твърда жена, но извънредно способна.

— Тя ли!

Дойл не искаше да кръстосва шпаги с още една умна жена. Те го притесняваха, притежаваха необикновената способност да виждат право в душата му, а това не му харесваше. Съпругата му беше умна. Превърна живота му в истински ад в продължение на цели двадесет години, а след това го напусна. Ето такива бяха умните жени. Трябваше много да внимава.

— Може би ще е по-добре да уредите срещата — обърна се той към Хамънд. — Когато и да е през седмицата.

— Ще видя какво мога да направя.

Агентът кимна в знак на благодарност. Робърт си даде сметка, че това е първият път, откакто се бяха запознали, когато този мъж се държи учтиво. Бележеше напредък.

— Имаше ли нещо необичайно, различно, неочаквано в бараката? — попита Дойл.

— Става дума за убийство, затова според мен повечето неща бяха необичайни. Обърнатата подкова?

Хамънд разбираше, че се опитва да измъкне нещо от него, без самият той да издава почти нищо.

— Не, това го очаквах. Нещо друго? Някакво писмо? Или бележка?

— Не, нищо подобно, доколкото знам. Местната полиция щеше да знае, ако е имало нещо такова.

Този път в гласа на Хамънд прозвуча колебание и Золхайм, и Дойл го усетиха. Той лъжеше и двамата агенти го разбраха, но в момента не знаеха защо. Ед реши да остави нещата така и да види какво ще стане по-нататък. Смени темата:

— Може ли да се срещнем с двамата души от охраната, които са открили тялото?

— Изпратих да ги повикат, когато излизахме от кабинета ми. Вече трябва да са там. Ще ви придружа.

— Ние — Дойл посочи и колежката си — бихме предпочели да се срещнем с тях насаме. Имате ли нещо против?

Робърт усети, че започва да се изнервя. Това не му беше присъщо, не му прилягаше и той се опита да го прикрие. Надяваше се да не са забелязали колебанието му. Трябваше да се подготви по-добре.

— Не, разбира се. След като приключите, потърсете ме в кабинета на полковник Къли.

Той козирува и пъргаво се отдалечи.

Золхайм и Дойл се спогледаха. Нещо не беше наред.

 

 

Денят беше великолепен и за радост на Сам всички му се наслаждаваха. Когато Уин се върна заедно с майка им, тъкмо допиваха кафето и се готвеха да събират багажа. Уин повика Рики и Трейси, които се приближиха към тях от брега и хвърлиха въдицата на дъното на лодката. Бяха останали пет-шест сандвича и Сам ги предложи на племенника си:

— Изяж ги или ги дай на патиците.

— На патиците ли? След като има подрастващ младеж като мен? Никакъв шанс.

Той протегна ръка и загреба по-голямата част от съдържанието на чинията само с едно движение. Тъкмо когато оттегляше ръката си, Сам го забеляза. Появи се само за секунда, просто проблясък като слънчево зайче. Тя веднага го разпозна и уплашена да не го изгуби, пусна чинията, която държеше, и сграбчи китката на Рики. Движението й беше толкова рязко и неочаквано, че момчето направо се изуми.

— Добре, добре — запротестира. — Ще ги дам на патиците. Не съм чак толкова гладен.

— За бога, Рики, не мърдай!

Все още здраво стиснала китката му, тя го дръпна към кошницата за пикник. Племенникът й беше озадачен и погледна към майка си за помощ.

Уин беше толкова учудена от постъпката на сестра си, колкото всички останали, затова попита:

— Какво има, Сам?

Цялото семейство наблюдаваше странния спектакъл. Когато стигнаха до кошницата за пикник, Сам се наведе над нея, измъкна чист нож и изстърга кожата на ръката на Рики. Той затвори очи и погледна на другата страна, очаквайки леля му всеки момент да го прободе.

— Не мърдай, Рики. Има нещо на ръката ти.

Младежът наистина започваше да се плаши: изражението на леля му показваше, че това не е шега. Тя прокара ножа по китката му няколко пъти, преди най-сетне да го освободи. Очевидно доволна, внимателно огледа повърхността на ножа, докато откри каквото търсеше.

Показа го на Рики и попита:

— Какво според теб е това?

Когато тя навря ножа под носа му, племенникът й отстъпи назад, сякаш уплашен нещо да не скочи от повърхността на острието и да го ухапе. Събрал смелост да погледне по-отблизо, не забеляза абсолютно нищо.

— Не виждам нищо.

Сам изви ножа леко настрана, така че светлината да огрее ръба му.

— Тези малки сребристи частици на върха. Знаеш ли какво представляват?

Рики се учуди, че „извънредно умната“ му леля му задава подобен тъп въпрос.

— Разбира се, че знам.

— Е — нетърпеливо каза тя, — какво са?

— Рибени люспи, най-вероятно от костура, който хванах. Понякога полепват по ръцете. — Замисли се за момент. — Но не са опасни, нали?

Сам отново ги погледна. Рибени люспи. Толкова разпространено, толкова обикновено нещо. Откритието направо я шокира. Беше поредното парче от пъзела.

 

 

Понеделникът се стори на Сам твърде далече. Забрави дори страданията си по повод раздялата с Том, обхваната от нетърпеливо вълнение. Обади се на Тревър Стюърт и въпреки първоначалната му неохота, го убеди да поеме аутопсиите й другата сутрин. Заряза неотворена пощата си на пода и се метна в колата си.

Движението в Кеймбридж, както навсякъде из страната, беше страшно натоварено, особено в понеделник сутринта. Най-ужасният ден на годината беше в началото на октомври, когато хиляди окрилени студенти и обнадеждените им родители пристигаха за началото на учебната година. Гордост и съвети изпълваха този ден, а младежите просто искаха да се отърват от семействата си по най-бързия възможен начин, да разпуснат коси и да се потопят в студентския живот.

На този ден населението на града почти се удвояваше и навалицата предизвикваше поразии, особено за местните жители. Повечето „градски“ — както студентите наричаха хората извън студентския град — и преподавателите не напускаха домовете си и изчакваха тържеството да премине. Сам можеше да се примири веднъж годишно, но напоследък всеки работен ден заприличваше на лудница и все повече автомобили се състезаваха за все по-ограниченото пространство.

Тази сутрин й отне повече от час и половина да се добере до лабораториите по съдебна медицина в Скривингдън с находката си, която бе вече сигурно запечатана върху едно стъкълце. Отправи се по коридора към лабораторията на Марша, като се молеше да я намери там. Беше се опитала да я открие през почивните дни, но се включваше само телефонният секретар, а приятелката й не отговори на обажданията й.

Сърцето на Сам се сви, когато погледна през стъклената врата и видя, че Марша не е вътре и че няма признаци да е започнала работа. Но после се разтуптя лудо, защото, щом се обърна да си ходи, се озова лице в лице с приятелката си.

— Марша, ти си тук!

— Че къде другаде да бъда?

— Не отговори на обажданията ми, затова не бях сигурна.

Марша носеше две чаши кафе. Подаде едната на Сам.

— Бях с брат си в Лондон. Прибрах се късно вечерта в неделя и реших, че не е удобно да ти звъня посред нощ. Щях да ти се обадя днес.

Бутна вратата на лабораторията и двете влязоха вътре.

— Както и да е, какво е толкова спешно, та си дошла чак дотук в понеделник сутринта?

Сам тържествуващо извади стъкълцето от чантата си.

— Мисля, че открих какво е онова, което намерихме върху тялото на Мери Уест. Да ти го покажа ли?

Марша безгрижно отпи от кафето си.

— Разбира се, щом трябва.

Сам се смути. Обикновено приятелката й се вълнуваше от работата си не по-малко от нея самата. Но днес изглеждаше някак потисната. Тя пъхна стъкълцето под микроскопа, нагласи фокуса и отстъпи назад, за да даде възможност на Марша да се долепи плътно до окуляра. Лаборантката наблюдава няколко секунди, леко нагласи фокуса, после отново се изправи.

— Рибени люспи.

Сам беше удивена.

— Съдейки по жълтите и черните линии, които ги пресичат, бих казала, че са от местен костур.

Тя й се усмихна хитро.

Сам знаеше, че Марша наистина е добра, но това вече беше прекалено.

— Как, по дяволите, се сети?

— Елементарно, скъпа ми доктор Райън. Въпрос на талант. О, освен това посетих рибната експозиция на Природонаучния музей в петък. Затова ме нямаше.

— Нали каза, че си била при брат си.

— След това. Както и да е, там срещнах много приятен човек — Найджъл Батъруърд. Научи ме на всичко, което едно момиче трябва да знае за рибите и за техните люспи, и то само за час.

— Но как разбра, че е местен костур?

— Налучках, че е местен, но за костура знаех. Просто една от люспите, които ми показа господин Батъруърд, беше точно такава.

— Е — подхвана Сам, леко обезсърчена, — какво още ти каза господин Батъруърд?

Марша взе едно стъкълце от контейнера в другия край на лабораторията и го пъхна под микроскопа.

— Погледни това.

Сам леко разтърка очи, преди да ги допре до лещата. Веднага го разпозна. Изглеждаше като металическо синьо крилце на фея.

— Това е люспата, която открих по време на аутопсията.

— Не, това е проба, която ми даде Батъруърд в Природонаучния музей, но е от същата риба. Онова, което си открила, е люспа от Lepomis auritus — червеногърда риба-луна.

— Никога не съм чувала за нея.

— Не се учудвам. Доста е рядка. Не е местна.

Докато говореше, Марша отново се върна към стъкълцето с люспата от костур. Двете бяха съвършено различни.

— Повечето риби във Великобритания имат обли люспи. Ако се вгледаш внимателно в тази от твоя костур, ще забележиш, че има непрекъснат кръговиден овал и относително гладък ръб. Цветът също ги издава до известна степен. Забележи тънките жълти и черни линии, характерни за костура. Не са много местните риби, които демонстрират такова великолепно синьо.

Тя пак смени стъкълцето с Lepomis.

— А сега погледни още веднъж люспите на рибата-луна. Те са катеноидни. Пръстените са прекъснати от поредица зъбчета в единия край, а повърхността им е много по-неравна.

Все още без да се откъсва от окуляра, Сам я попита:

— Откъде са?

— От южните щати в САЩ, предимно от Алабама и Джорджия. Срещат се често в застояли води покрай блатата. Децата ги ловят за стръв или ги пържат. Малки са и не стават за друго.

Най-сетне Сам вдигна глава.

— Поленът, който откри върху дрехите, е от растението Myrica indora. И то вирее в южните щати: Джорджия, Мисисипи и Алабама.

— Не мога да повярвам, че нашият убиец е дошъл чак от Щатите, без да измие ръцете си нито веднъж.

— Не, но може да ги е пренесъл върху някой предмет, а после отново да са полепнали по него, когато го е използвал.

— Всеки допир ли оставя следи?

Сам разпалено кимна, но Марша не беше напълно убедена.

— Струва ми се невероятно.

— Не е толкова невероятно, колкото ти изглежда. Съществуват и други подобни случаи.

— Може би едно пътешествие да навестим „добрите стари приятели“ би било уместно.

Сам се върна при микроскопа.

— Възможно е. Да видим какво ще стане, като заловят Стречъм.

Марша допи кафето си.

— Ако го заловят.