Найджъл Макриъри
Предсмъртни писъци (5)

Трета глава

Когато Сам се върна в кабинета си, Фармър и Хамънд вече се бяха настанили там удобно. Пиеха чай, който Джийн им беше поднесла, и не изглеждаха никак напрегнати. Независимо колко ужасно бе случилото се, за тях то бе просто рутина. Сам съзнаваше, че трябва да се чувства по същия начин и че е незряло и непрофесионално от нейна страна да се обвързва емоционално със случая, но нищо не можеше да направи.

Случаят сякаш бе въплъщение на мотивите й да се посвети на патологията. Работата й я превръщаше в нещо като воайор, който наднича в живота и смъртта на другите хора. Искаше да знае не просто как е починал даден човек, но и защо, особено ако смъртта му беше преждевременна. Онова, което истински я вдъхновяваше и хипнотизираше, бяха убийствата. Те някак напрягаха ума й и представляваха предизвикателство за способностите й. Отвеждаха я отвъд клиничните реалности на моргата и само те бяха в състояние да задоволят тъмните страни на съзнанието й.

Тя погледна към Фармър.

— Къде е инспектор Адамс?

— Не успя да дойде. Явно е зает с друго разследване.

Сам положи усилие да се овладее, но въпреки това се намръщи — надяваше се Фармър да не забележи. Помисли си, че Том наистина се държи детински.

Джийн приключи с поднасянето на ободряващата напитка и се отправи към вратата.

— На масата има чаша чай от лайка — утешително каза тя, сякаш добре разбираше какво изпитва шефката й.

Сам се приближи до бюрото и седна. Взе чашата и отпи, благодарна на кратката отсрочка, която й предоставяше чаят.

Хариет остави чашата си на масата и я погледна с очакване.

— Е, какво можете да ни кажете?

Хамънд остана мълчалив, обаче от изражението му личеше, че би искал да зададе същия въпрос, но е твърде учтив или тактичен, за да поеме инициативата в присъствието на Фармър.

Сам реши бързо да приключи с неприятната задача:

— Смъртта е причинена от видимите рани в коремната област и последвалите сериозни вътрешни разкъсвания. Почти сигурно е, че ножът е бил голям, повече от шест инча дълъг, и вероятно е имал нащърбено острие. Очевидно е ловен нож. Вътрешностите са били изрязани и извадени навън, двата бъбрека са отстранени, явно със същия нож…

— Значи е знаел точно какво прави, така ли?

— Възможно е, но за подобна постъпка са достатъчни само основни познания по анатомия, които човек може да получи от всяка специализирана книга в местната библиотека. Не е хирург. Действал е доста грубо. Не става въпрос за трансплантация на органи.

Фармър се обърна към Хамънд:

— Вашият човек Стречъм е в санитарните части, нали?

Майорът кимна и тя додаде:

— Следователно притежава основни познания по анатомия.

— Да, предполагам — отговори Боб.

Хариет кимна доволно.

Сам продължи:

— Има рана върху шията на Мери Уест. — Докосна врата си отстрани. — Изглежда като изгорено. Бихте ли могли да установите дали през последните няколко дни не е претърпяла злополука?

— Има ли някаква връзка?

— Може и да има, затова питам. За протокола бих искала да знам какво се е случило. Нараняването е необичайно, но на този етап не мога да го свържа с убийството.

— Ще се опитам да разбера нещо — каза Фармър.

Сам кимна в знак на благодарност и продължи:

— На местопрестъплението не открихме бъбреците, вероятно убиецът ги е отнесъл.

— Защо би го направил? — намеси се Хамънд.

Тя сви рамене, след това погледна към полицайката и каза с явна ирония:

— Аз съм патолог, не следовател. Офицер Фармър, това е по-скоро във вашата област, нали?

Робърт се обърна към Хариет, а тя отвърна:

— В изявлението си един от вашите военни полицаи каза, че видял някаква фигура, която на бегом напуснала бараката с чанта в ръка. Сигурно са били там.

Хамънд поклати невярващо глава.

Фармър отново насочи вниманието си към Сам:

— Съществува ли пазар на органи? Плащаш и ти доставят, нещо подобно?

— Ако има — промълви с отвращение патоложката, — който получи бъбреците на Мери Уест, ще се окаже измамен. От значение е не само бързата трансплантация, но и начинът, по който са отстранени органите, а този е доста нескопосан.

Фармър промени посоката на разговора:

— Била ли е изнасилена?

— Да, така смятам. Стените на вагината са охлузени и има разкъсвания, което предполага насилствен секс, а не по взаимно съгласие.

— Има ли семенна течност?

— Малко.

— Достатъчно за сравнение?

— Не съм достатъчно компетентна, но мисля, че да.

Полицайката изглеждаше доволна.

— Е, това ще ни помогне да разрешим загадката.

Хамънд отново се намеси:

— Как ще направите сравнение, ако не успеете да заловите Стречъм?

— Той е сам в чужда страна и няма къде да избяга. Непременно ще го открием, но дори и да отнеме време, не се съмнявам, че можем да направим кръстосана проба от родителите му, ако са живи и се съгласят. Ако ли не, все ще намерим друг член на семейството, който желае да помогне. И преди сме го правили.

Боб се съмняваше в готовността на близките на Стречъм да сътрудничат, след като разберат, че така биха осигурили сериозно доказателство за вината му, но премълча.

Фармър отново вдигна чашата към устните си и се усмихна над ръба й:

— Сигурна съм, че можем да разчитаме на съдействие от страна на американските си братовчеди, нали?

Сам с интерес следеше размяната на хапливи реплики между двамата, но осъзна, че не бива да допуска да излязат извън контрол. Побърза да се намеси, преди атмосферата да се нажежи:

— Вие познавате ли Стречъм?

— Не, базата е голяма, а аз познавам предимно лошите момчета и момичета. Той не се е замесвал в нищо. Повечето от приятелите му го смятат за свестен. Определено не е човек, който би се забъркал в подобно нещо.

— Нито пък Кристи.

Хамънд не схвана връзката и Сам му подсказа:

— Известен английски убиец.

Майорът кимна и тя продължи:

— Той едър мъж ли е?

— Не, не бих казал. Разбрах, че е нисък и жилав. Защо питате?

— Кървавите следи по бикините и тревата зад втори хангар означават, че момичето най-вероятно е било нападнато там и след това отнесено или довлечено до бараката.

— Тя не е била нито много висока, нито тежка.

— И все пак трупът натежава и се пренася трудно.

— Ако е така — възрази Фармър — и предвид начина, по който е била убита, не трябваше ли да открием следи и между хангара и бараката? Особено като знаем колко много кръв имаше на местопрестъплението.

— Зависи колко дълбоки са раните. Категорична съм, че е убита в бараката.

— Дрехите й не бяха разкъсани, нито пък изцапани с кръв, а точно това би трябвало да се очаква.

— Не забравяйте, че са правили секс — напомни Сам. — Възможно е да е била гола.

— Малко вероятно е да пренесе голото момиче до бараката, а после да се върне за дрехите, да ги сгъне прилежно отстрани и след това да я убие.

Хамънд схвана мисълта й и понеже нищо друго не му хрумваше, смени темата:

— Групов началник Фармър, нали ще ме уведомите, когато заловите Стречъм? Все пак е американски поданик и ще се нуждае от цялата помощ и всеки съвет, който може да получи.

— Убедена съм, че родителите на Мери Уест имат нужда от същото.

Той се почувства неловко от сарказма на полицайката, но се опита да не го показва.

Тя продължи:

— Не се тревожете, вашите хора вече се свързаха с моите. Нали така казвате вие? — После отново се обърна към Сам: — Още нещо?

— Освен очевидния факт, че търсите много опасен убиец, останалото ще прочетете в доклада ми.

— В такъв случай по-добре да тръгваме.

Фармър и Хамънд се изправиха, но Сам още не бе приключила:

— Какво ще съобщите на пресата?

Това, разбира се, изобщо не беше нейна работа, нито пък имаше право да задава подобен въпрос, но го направи.

— Само необходимото, за да ни окажат съдействие — отговори Хариет. — Ако не заловим Стречъм скоро, ще трябва да го обявим за общонационално издирване.

Майорът се намръщи:

— Това няма ли да намали шансовете му за справедлив процес? Все едно предварително обявявате, че е виновен.

Фармър го изгледа студено.

— В такъв случай се надяваме, че ще го заловим бързо. Не бих искала да накърня силно развитото ви чувство за справедливост. А междувременно да се молим на Бога да не се появи още някой труп наоколо, докато ние подхождаме разумно към проблема.

Хамънд реши да не рискува повече и в интерес на мира и на бъдещата съвместна работа да си държи езика зад зъбите.

Хариет се обърна към Сам:

— Благодаря, че ни отделихте от времето си, доктор Райън. Бяхте ни изключително полезна, както винаги.

Сам й се усмихна хладно:

— Известно ви е, че можете да разчитате на мен по всяко време.

Фармър насочи поглед към Хамънд.

— Радвам се, че се видяхме, майоре. — Протегна ръка и той я пое. — Сигурна съм, че през следващите няколко седмици ще се виждаме доста често.

— Очаквам го с нетърпение, госпожо групов началник.

Веднага щом полицайката излезе, Боб отново седна. Очевидно го глождеше някаква мисъл.

— Забравих ли да те осведомя за нещо? — попита Сам.

— Не, нищо подобно. Според мен се справи чудесно. Чудех се дали може да поискам копие от доклада за аутопсията.

Тя бе заинтригувана.

— Защо?

— Английско момиче бе убито на американска територия. Ще възникнат ред въпроси. Просто искам да разполагам с верните отговори.

— Не би трябвало да го правя. Е, поне не без разрешение.

— Разбирам и не бих искал да се възползвам от приятелството ни…

— Но ще го направиш.

Хамънд я дари с печална полуусмивка:

— Точно така.

Сам с учудване усети, че се размеква. Настояваше за нещо съвсем разумно, а пътят по официалните канали щеше да бъде неимоверно дълъг.

— Но не си го получил от мен, ясно?

— Ще си остане наша тайна. Много ти благодаря.

— Ще накарам Джийн да пъхне един екземпляр в пощата ти утре сутринта.

— Няма ли да бъде по-лесно и по-бързо, ако изпратя кола?

Тя кимна:

— Както желаеш.

— Онзи въпрос за Стречъм…

— За медицинските му познания ли?

— Да. Той сигурно е запознат с основните похвати за оказване на първа помощ. Вероятно може да направи сърдечен масаж и да поддържа дишането, но това е всичко.

— Притеснява ме по-скоро способността му да спре нечие дишане — язвително заяви Сам.

Хамънд се усмихна:

— Виж, следващия месец в базата ще има още една танцова забава и аз се чудех дали…

— Дали не бих искала да дойда? Звучи ми като подкуп.

Внезапно той се притесни.

— Не, виж, изобщо не е така. Просто прекарахме толкова приятно и аз…

Тя бързо го прекъсна:

— Ще трябва да проверя дали Том ще бъде на работа. Кажи ми за коя дата става дума и аз ще те уведомя.

— А ако е? Искам да кажа, на работа?

Силно почукване на вратата я избави от необходимостта да отговори. Появи се Джийн с купчина папки, а най-отгоре се мъдреше бележникът с графика на Сам. Учуди се, че Хамънд все още е там.

— О, извинете, мислех, че сте си отишли. Ще дойда по-късно.

Сам я спря:

— Не, няма нищо, Джийн. Майор Хамънд тъкмо си тръгваше.

Мъжът схвана неособено деликатния намек и се изправи.

— Е, трябва да вървя. Надявам се скоро да се видим отново, докторе.

Сам леко наклони глава:

— Може би.

Боб й се усмихна. Играеше си с него, но той нямаше нищо против. Нахлупи авиаторската си фуражка, кимна учтиво на Джийн и излезе. В главата на Сам натрапчиво се въртеше мисълта, че вероятно Том Адамс има право. Може би тя действително хлътваше по всяко красиво лице.

 

 

Хамънд се върна в Лиймингъл късно следобед. Главният вход на базата беше обсаден от глутница журналисти и телевизионни репортери, които се скупчиха около колата му и нетърпеливо надничаха, за да видят дали е някоя важна личност, с която си струва да говорят. За щастие никой не го позна, нито пък имаше представа кой е той, затова майорът успя да се промъкне без много перипетии. Паркира пред офицерската столова и бързо прекоси бейзболното игрище по посока на кабинета си.

Усети необичайно напрежение още в мига, в който прекрачи прага, и разбра, че нещо не е наред. Чувството беше толкова осезаемо, че дори не свали фуражката си. Погледна към помощничката си — сержант Джени Гроувс, която мигом се изправи.

— Е? — попита той.

Гроувс работеше при него повече от година и знаеше, че шефът й умее да надушва неприятностите. Тя подхвана нервно и смутено:

— Опитах да се свържа с вас по мобилния ви телефон, сър, но беше изключен.

Хамънд го беше изключил по време на аутопсията, за да не смущава работата, и след това бе забравил да го включи отново.

— Давай направо, Джени.

Тя дълбоко пое въздух, впери поглед право пред себе си, разтревожена каква ще бъде реакцията му, избягвайки да го поглежда в очите.

— Полковник Къли ви изпраща поздрави, сър, и би искал да отидете в кабинета му.

— Кога?

— Веднага щом се върнете, сър. Незабавно.

Боб въздъхна, усмихна й се окуражително и излезе. Отне му само пет минути да прекоси базата и да стигне до кабинета на Къли. Докато се разминаваше с множеството авиатори, които щъкаха из базата по това време на деня, и козируваше в отговор на многобройните им поздрави, той усети колко са напрегнати. Виждаше изписаната в погледите и по лицата им несигурност, докато се вглеждаха в него с надеждата да извлекат информация за събитията от изминалата нощ. Подобно на повечето униформени служители, те се гордееха с работата си и когато нещо се объркаше с един от тях, усещаха, че то се отразява и на всички останали.

Спомни си за изнасилването на японското момиче само преди няколко години. Местните обвиняваха не само извършителя, но и Военновъздушните сили на Съединените щати като цяло. Не беше справедливо, но той ги разбираше. През последните петдесет години отношенията между местното население и базата бяха добри. Бяха осигурили икономическа стабилност за съседните области, имаше дори смесени бракове. Сега тези отношения бяха застрашени и всички се тревожеха. Къли вероятно осъзнаваше това по-добре от всички. Преди да поеме командването на базата, бе участвал в официална комисия, която обикаляше военновъздушните бази и в Америка, и в Европа и докладваше за тяхната ефикасност.

Щом пристигна в кабинета на началника си, притесненият адютант незабавно го въведе вътре.

— Майор Хамънд, сър.

Лейтенантът веднага излезе и бързо затвори зад себе си.

Къли стоеше с гръб към вратата и наблюдаваше базата от прозореца на кабинета си. Хамънд се изпъна и козирува. Знаеше, че макар да не го вижда, Ричард ще се ослушва за поздрава.

Полковникът продума, без да помръдне:

— Чете ли вестниците?

Предишният му истеричен тон бе заменен от напрегнато, едва сдържано спокойствие.

— Все още не съм имал тази възможност, сър.

Без да се обръща, полковникът посочи към бюрото си, където лежаха неразтворени няколко булевардни вестника. Нямаше нужда да ги разгръща: стигаха му и първите страници. Робърт вдигна два и прочете заглавията: ЗАКЛАНО МОМИЧЕ В АМЕРИКАНСКА ВОЕННОВЪЗДУШНА БАЗА; АМЕРИКАНСКИ ИЗНАСИЛВАЧ СЕ РАЗХОЖДА НА СВОБОДА В КЕЙМБРИДЖ. Останалите продължаваха в същия дух. Не знаеше откъде пресата се е сдобила с цялата информация, при това толкова бързо, но както и да бе станало, то представляваше още един проблем, с който Къли очакваше от него да се справи. Фармър също щеше да се вбеси, след като ги прочетеше.

— Несъмнено вестниците у дома също са раздухали тази история — отбеляза полковникът. — Лошите вести се разчуват бързо. Заповядах засилена полицейска охрана на базата. Никой няма право да влиза или да напуска територията й без основателна причина.

Хамънд не бе осведомен за тази заповед, но тя обясняваше разтревожените изражения на хората.

— Ще се размине — каза той. — Винаги става така.

— Може би — напрегнато каза Къли, — но не и преди да ме съсипе, Боб.

Робърт разбра, че положението е безнадеждно. Къли се намираше на ръба на истерията и в този момент той не можеше да каже нищо, за да го успокои.

— Знаеш ли колко време е нужно, Боб?

— Сър?

— За да стигнеш, където съм аз сега.

— Не знам, сър.

— Двадесет години. Двадесет години упорита работа, предприемане на всички правилни ходове, умението да разговаряш с когото и когато трябва…

— Да бъдеш истински задник.

Хамънд прошепна думите едва чуто, но тъкмо в този момент Къли се обърна и застана с лице към него.

— Извинете, майоре, казахте ли нещо?

— Сигурно е много трудно, сър.

— Наистина е трудно. Господи, дори се ожених за дъщерята на генерала.

Робърт не харесваше начина, по който началникът му говореше за съпругата си: като че ли бе придатък към кариерата му, поредната звезда на пагоните му, следващата лентичка на ръкава му. Познаваше Сара Къли — умна и привлекателна жена, която очароваше всички. Изобщо не можеше да проумее защо се бе омъжила за Ричард. Но двамата бяха женени повече от петнадесет години, така че сигурно бе успяла да открие нещо хубаво у него. Пък и какво разбираше самият той след един развод и две провалени продължителни връзки?

— Знаеш ли какво исках, Боб? Знаеш ли какво исках?

Къли имаше досадния навик да повтаря всяка фраза, като че ли се опитваше да изтъкне важността й и направо да ти набие в главата онова, което искаше да каже.

— Не, сър — отговори Боб, но беше сигурен какво ще чуе.

— Исках да се изкача чак догоре, до върха, да стигна до Белия дом. Е, сега ще ми провърви, ако успея да се добера и до канавката. — Сърдито посочи към бюрото си. — Виждаш ли това бюро, Боб? Виждаш ли го? Ето там ще свърша. Утре ще пристигне и посланикът само защото някаква тъпа малка кучка е била убита в моята база.

Отново започваше да изпада в истерия.

„Ще предам съболезнованията ви на семейството й, господин полковник“, помисли си Хамънд. За пръв път чуваше за предстоящото посещение на посланика и знаеше, че ще се наложи да действа бързо. Като началник на полицейската служба в базата, той отговаряше за сигурността, включително и за посещенията на важни особи.

— Кога се очаква да пристигне посланикът, сър?

— Един господ знае. Говори с адютанта ми, той разполага с всички подробности.

Къли отново се бе успокоил. Седна на стола си и жално погледна Робърт. Ако не го презираше толкова силно, майорът сигурно щеше да изпита съжаление към него.

— Трябва да се оправим с тази каша, Боб, за доброто и на двама ни.

Хамънд усети прикритата заплаха, но тя не го разтревожи. Бяха го заплашвали експерти в тази област, а Ричард далеч не беше такъв. Щеше да се оправи с бъркотията — винаги успяваше, — но не заради Къли. Полковникът вече бе поискал твърде много от него, беше го компрометирал, поставил под съмнение преценката му.

— Убеден съм, че ще успеем, сър.

— Заловихте ли вече Стречъм?

— Не, сър, все още не, но британските полицаи са сигурни, че ще успеят. Няма къде да избяга, а те са добри професионалисти.

— Така ли смяташ? Господи, та те дори не носят оръжие!

На вратата се почука и влезе адютантът на Къли.

— Сър, двама души от посолството искат да се срещнат с вас. Наредихте да ви уведомя веднага щом пристигнат.

Полковникът измери с поглед Хамънд, който остана невъзмутим.

— Покани ги.

Лейтенантът отново изчезна в приемната и направи път на двама дипломати, облечени в сини костюми.

 

 

Благодарение на Тревър Стюърт, който пое следобедните й аутопсии, и с помощта на Джийн, Сам успя да се справи с планината от документи невероятно бързо и поне веднъж да се прибере у дома навреме. Вече бе планирала как ще уплътни откраднатите свободни часове и възнамеряваше да навакса с градинарството. Щом зави по алеята, лампата над вратата светна. Нямаше нужда от нея точно в този момент, но се зарадва, че отново работи. „Сигурно се е откачила някаква жичка“, помисли си тя. Наистина имаше нужда от домашен помощник. Взе чантата си от седалката и се запъти по чакълената пътечка към задната част на къщата. Вратата на оранжерията вече бе отворена и чифт високи ботуши се мъдреха отпред.

Разпозна аромата на ирландска овнешка яхния още щом прекрачи прага на кухнята. Не беше го усещала от години. Масата бе сложена, а в средата имаше букетче горски цветя и бутилка червено вино.

Влезе Лиъм.

— Радвам се, че се прибра — каза той и я целуна по бузата.

— Всичко е чудесно. Колко ще струва?

— Само подслон за няколко вечери. Според мен сделката е изгодна за теб.

Усмихна му се, докато той надничаше в тенджерата, после свали сакото си и отиде да го закачи в коридора.

— Откъде знаеш кога ще се прибера? — провикна се тя.

— Обадих се в кабинета ти и говорих с… Джийн, нали? Страхотна жена. Тя ми каза. Много й се искаше да разбере кой съм и къде съм отседнал.

Сам трепна.

— Не се и съмнявам. Ти какво й каза?

— Истината, естествено.

— Коя истина — твоята или обективната?

— Казах й, че сме любовници и сме решили да възобновим връзката си, която сме прекъснали преди много години.

Тя го измери с гневен поглед.

— Сега, като се замисля, май й казах, че ще се явявам на интервю за работа и че след няколко дни се връщам в Ирландия.

Сам се усмихна. Никога не знаеше какво да очаква от Лиъм. Каквото и да бе казал, новината вече бе обиколила болницата по стария, известен още от училище начин: „Ама на никого нито дума!“.

— Браво на теб, вече ме смятат за пропаднала жена!

— Е, значи няма какво да губиш. Искаш ли да спиш с мен? — лукаво се подсмихна той.

Тя не обърна внимание на предложението му.

— Обаждал ли се е някой?

Надяваше се Том да се е опитал да се свърже с нея.

— Не, но аз през повечето време бях навън.

Телефонният секретар не пиукаше и Сам разбра, че никой не е звънял, докато Лиъм е бил на двора.

Тя се доближи до печката, където кротко къкреше яхнията. Внимателно се наведе и я помириса.

— Ухае великолепно. Кога ще стане?

— Защо, среща ли имаш?

— Не, но ми се искаше да поработя в градината.

Лиъм погледна през прозореца.

— Имаш предвид онова, което трябваше да се свърши в задния двор ли?

Сам проследи погледа му.

— Аз се справих още сутринта. Засадих цветята. Реших, че искаш да са на мястото, където ги беше оставила.

Беше изумена и не знаеше дали да му благодари, или да се разсърди. Радваше се, че работата е свършена, но много й се искаше да го направи сама. Заниманията в градината бяха единственият й истински отдих, времето, когато обмисляше нещата на спокойствие. Реши, че би проявила неблагодарност, ако прояви раздразнението си: той просто се опитваше да й достави радост. Освен това оставаха още толкова много неща за вършене.

— Благодаря. Просто не знам какво да кажа.

— „Благодаря“ е съвсем достатъчно — ведро каза Лиъм. — Освен това поправих лампата над входа, така че можеш да ми благодариш още веднъж.

Сам отново се учуди. Изглежда, вечерта бе отредена за изненади.

— Наистина ли? Ти ли я оправи?

— Аз съм вълшебник с отвертката и черпака. Сега, ако благоволиш да седнеш, ще ти сервирам.

Тя се приближи до масата и наля виното, а Лиъм разсипа яхнията.

След час двамата бяха леко пийнали и заситени, почиваха в дневната и допиваха коняка. Сам галеше котарака Шоу, а Лиъм — нейните боси крака, които почиваха в скута му.

— Простиха ли ми вече майка ти и сестра ти? — попита той.

— Уин — да, а мама е твърде болна, за да си спомня или да й пука.

— Чух, че не е добре. Значи няма подобрение, така ли?

— Тъкмо обратното. Състоянието й се влошава.

— Съжалявам.

— Не е вярно. Не си искрен. — Сам промени темата, преди разговорът да стане твърде напрегнат. — Е, ще ми кажеш ли защо си тук? Знам, че не си ми дошъл просто на гости.

— Почти, но не съвсем.

— Тогава?

Лиъм винаги успяваше да отговори заобиколно дори и на най-простите въпроси.

— Кандидатствам за стипендия по изкуствата в „Сейнт Майкълс“.

— За какво по-точно? — попита тя.

Въпросът й явно го учуди.

— За поезия, разбира се.

Сам знаеше, че Лиъм винаги бе обичал да чете и да твори поезия, но нямаше представа, че заниманията му са станали толкова сериозни.

— Впечатлена съм. Смятах, че е просто хоби.

— Така беше, но когато престанах да пътувам, разбрах, че трябва някак да си изкарвам прехраната, ако не искам да умра от глад, затова реших да започна да преподавам.

— Смяташ ли, че ще ти я дадат?

— Стипендията ли? Не се надявам, а това означава, че поне мога да отида без всякакво притеснение и да им кажа точно какво мисля.

— Би трябвало да им хареса.

— Ако ме искат, нека ме вземат с всичките ми ирландски кусури.

Сам се усмихна на самоувереността му. В нея прозираше нещо много неподправено.

— Ако не ме лъже паметта — каза той, — ти все седеше, забила нос в една от книгите на Шоу.

Тя му цитира: „Най-сладостната наслада за една жена е нараненото мъжко самолюбие“.

Лиъм се ухили и отвърна също с цитат: „Единственият начин жената да си осигури прилично препитание е да бъде мила с мъж, който може да си позволи да бъде мил с нея“.

— В такъв случай само си губя времето с теб.

— Точно сега може би, но някой ден ще ме молиш да се върна.

Тя се засмя, но не се хвана на въдицата му.

Той отново опита:

— Не знам дали жените изобщо някога обичат истински. Доста се съмнявам. Те просто изпитват съжаление към мъжете.

Сам не се бе чувствала толкова отпусната от месеци. Компанията на Лиъм й беше приятна, както когато бяха юноши и изживяваха заедно първите любовни трепети. Като Ромео и Жулиета, двамата изиграха ролите си чак до горчивия финал. Всичко това сега изглеждаше доста мелодраматично, но по онова време чувствата им бяха изключително силни. Не бяха изпитвали подобно нещо оттогава.

— Защо не ми изрецитираш някое свое стихотворение? — предложи тя.

— Сигурна ли си? Може да не ти хареса, а гордостта ми ще бъде накърнена.

— Ще ми хареса, честна дума.

Той не й повярва.

— Я по-добре послушай нещо от Йейтс:

Сега ще стана и ще тръгна, ще ида в Инисфрий,

във малката колибка с глинен под и нисък плет.

Девет лехи с фасул ще посадя, ще имам кошер за пчели;

насред жужащото поле аз няма да съм клет.

След толкова години бе забравила колко красиво звучи гласът на Лиъм. Обливаше я като топъл водопад. Тя се настани по-удобно на дивана, облегна глава върху възглавниците и се заслуша, поглъщайки всяка дума.

Там покоя ще намеря, защото бавно-бавно идва той,

по булото на утрото се спуска там, гдето пей щурче.

В полунощ искри проблясват, по пладне пурпурен е зной,

а вечер пърхат крилца на конопарче.

Сега ще стана и ще тръгна, защото винаги — и нощ, и ден,

аз чувам как вълните кротко с плисък брега милуват.

Дали на пътя съм или на тротоара в плен,

все тия звуци вдън душата ми палуват.

Тя не чу последните няколко стиха, защото сънят завладя умореното й съзнание и му дари покой.

 

 

Събуди я влажното носле на Шоу, което се търкаше в лицето й. Сепнато отвори очи и отначало не можа да разбере къде се намира. Трябваха й няколко минути, за да дойде на себе си. Все още лежеше на дивана, където бе заспала предишната вечер, само че бе някак несръчно завита с одеяло. Полежа още малко, докато събере мислите си, галейки Шоу, който се бе настанил върху корема й и се наслаждаваше на ласките.

Не се чувстваше особено бодра и свежа тази сутрин. „Никога вече — обеща си тя, — е, поне до следващия път.“ Не носеше на пиене. Трите чаши коняк след виното, което бе изпила по време на вечерята, бяха много повече от обичайната й доза.

Погледна към стария часовник до камината. Девет и половина. Известно време остана безучастна, но после се сети, че аутопсиите й бяха назначени за десет часа, рязко отметна одеялото, при което Шоу полетя и се пльосна насред стаята, а тя хукна нагоре по стълбите към банята, като вземаше стъпалата по две.

В действителност часът на сутрешното задръстване бе отминал и Сам пристигна в болницата по-рано, отколкото очакваше, макар и не навреме за аутопсиите. Когато тръгна от къщи, Лиъм все още спеше. Интервюто му беше в два, тя нави часовника за единадесет и го сложи до леглото му. Приятелят й беше нощна птица — спеше денем, а работеше нощем. „Хубаво е, че някои неща никога не се променят“, помисли си тя. Имаше време само да му драсне няколко реда за късмет и остави бележката върху масата в кухнята. Знаеше, че колкото и да се перчи, той щеше да се притеснява, затова текстът й се стори уместен:

Тайната на храбростта е никога да не позволяваш животът ти да бъде моделиран от разнообразните прояви на страха.

С много обич,

Сам.

Фред беше на линия и подготвяше първото тяло, което лежеше върху една от шестте маси от неръждаема стомана в моргата.

Сам надяна хирургическите ръкавици и ботушите и попита:

— Имаме ли трудни случаи, Фред?

— Не особено. Два инфаркта, вероятен инсулт и два злокачествени тумора.

— Би ли направил кафе? Имам ужасен вкус в устата.

— Плътските грехове ще те погубят. Покай се, грешнице, откажи се от порочните си навици, защото Бог ще те… — Гласът му заглъхна, когато излезе от стаята.

Сам прецени, че аутопсиите няма да й отнемат много време. Не би ги претупала, но искаше да приключи рано, за да отиде в изследователската лаборатория и да се срещне с Марша. С малко късмет, щяха да разберат какво представлява късчето, което бе открила върху тялото на Мери Уест.

Когато разряза първото тяло, си помисли, че й е провървяло. Времето се бе задържало особено горещо цяла седмица и обикновено това причиняваше смъртта на мнозина. Станеше ли твърде горещо или твърде студено, те просто рухваха. По някаква причина тази година морът закъсняваше, но тя бе уверена, че разгарът му предстои. Започна да диктува бележките си.

 

 

Хамънд изпрати рано кола в болницата, за да вземе доклада на Сам, надявайки се, че тя го е приготвила. Притесненията му бяха излишни. Когато шофьорът пристигна, всичко бе готово и го очакваше.

Робърт го прочете, като си водеше бележки за по-„интересните“ неща. Взе зеления формуляр, който от два дни лежеше в папката му за входяща кореспонденция, и започна да го попълва.

За всички убийства, извършени на американска територия навсякъде по света, трябваше да се докладва на Академията на ФБР в Куонтико, за да бъдат включени в Програмата за ограничаване на насилието, която наричаха съкратено ПОН. Идеята беше да разполагат с международна информационна мрежа по отношение на определени типове престъпления — като убийства, изнасилвания, терористични актове, при които извършителят бе американец, жертвата бе американски поданик или пък се бяха случили на американска земя. Действията на известния сериен убиец — германеца Джек Унтервегер, който бе убил няколко жени в различни страни, включително и в САЩ — доказваха колко важен е подобен международен подход към тежките престъпления.

Отне му малко повече от час да попълни формуляра и да напише съпътстващ доклад за онези страни на случая, които считаше за важни, но не бяха застъпени в образеца. Като приключи, отиде до факс машината в кабинета си и изпрати документите. Съвременната техника не преставаше да го удивлява. Макар да бе използвал факса стотици пъти, все още се учудваше, че написан от него доклад може за броени минути да се озове в ръцете на агентите от ФБР и да бъдат предприети съответните действия.

След като докладът замина, Хамънд погледна часовника си. Посланикът пристигаше след няколко часа и той трябваше да се подготви. Нахлупи фуражката си, опъна прилежно униформата си и реши за всеки случай още веднъж да огледа базата.

 

 

Елизабет Къркланд работеше в Академията на ФБР в Куонтико от около две години. Съпругът й беше преместен там като инструктор и щом се появи възможност Елизабет да започне работа като администратор, веднага прие. Двамата им синове вече бяха в колеж и тя разполагаше с много свободно време, което работата й помагаше да уплътни. Пък и допълнителните доходи бяха добре дошли. Позволиха си да пътуват и миналата година прекараха цял месец в Европа. Единственият недостатък на работата й бяха смените. Обикновено ставаше дума за рано сутрин или късно следобед, а с това можеше да се справи — така поне й оставаше половин свободен ден, за да навакса с другите неща. Понякога обаче имаше нощни смени и тогава непрекъснато се чувстваше изморена. По време на нощните дежурства най-вече отговаряше на телефона и сортираше съобщенията, които трябваше да бъдат изпратени по факса на следващата сутрин. Беше лесна и същевременно доста скучна работа, понеже нямаше с кого да размени и дума. И все пак възприемаше това като възможност да почете и да научи нещо ново.

Факсът до нея забръмча. Вдигна поглед от книгата и започна да наблюдава как хартията излиза. Когато машината престана да работи, Елизабет премести листовете и прегледа заглавната страница. Съобщението беше адресирано до Отдела за изследване на човешкото поведение в Куонтико и бе изпратено от американската военновъздушна база Лиймингъл в Кеймбридж, Англия.

Елизабет си спомняше Кеймбридж от пътуването. Можеха да избират дали да посетят него или Оксфорд, но тя се сети за филма „Огнените колесници“ и реши да види къде се е случило всичко. Не съжаляваха. Мястото беше прелестно и древно, един от великите центрове на знанието.

Зачете се във факса, който й стана по-интересен и от книгата. Строго погледнато, нямаше право, но всеки го вършеше. Ставаше дума за ужасната смърт на английско момиче на територията на базата. Спомни си, че бе прочела нещо по този въпрос във вчерашните вестници, но в статията липсваха подробностите. Вероятно щадяха семейството. Чудеше се какво е мнението на англичаните във връзка със случая.

Достатъчно лошо беше, че американски младеж е убил английско момиче, но начинът, по който го бе извършил… Господи, сигурно е превъртял! Тя невярващо поклати глава, пъхна факса в съответната папка и се върна към книгата си.

 

 

Рано следобед Сам паркира колата си пред лабораторията по съдебна медицина в Скривингдън. Щом излезе от автомобила, чуруликането на птичките й се стори направо оглушително. Скривингдън беше разположен сред вековна гора и бе построен, преди природозащитниците да надигнат глас. Сградата беше заобиколена от висока метална ограда, над която имаше тънка бодлива тел. Можеше да се влезе и излезе от едно-единствено място, което се охраняваше от униформени пазачи. Скривингдън беше не само център за следствени анализи, но се занимаваше и с всички експертизи на огнестрелни оръжия извън Лондон, затова разполагаше с огромен арсенал, съхраняван в грамаден секретен сейф под лабораториите.

Сам се отправи към приемната и се записа в контролната книга. Премина през различни, една от друга по-съвършени високотехнологични проверки за сигурност и най-сетне стигна до лабораторията на Марша Евънс.

Приятелката й я очакваше.

— Здравей, Сам. Кафето е готово.

Подаде й чаша горещо кафе и двете отидоха до един от работните плотове, където Марша изследваше дрехите на Мери Уест и пробите, взети от тялото й.

— Нещо интересно? — попита Сам.

Марша взе една папка и я разгледа.

— Няколко нещица. Отпечатъкът, който Найт е открил върху тялото, е размазан, а ако смята да се възползва от онези, които е намерил в бараката, ще трябва да вземе още доста, за да извърши елиминирането. Повечето отпечатъци от стъпки са оставени от двамата полицаи от военновъздушните сили, които са открили тялото, но има още няколко, които предстои да бъдат изследвани — вероятно зяпачи. Що се отнася до кръвта в задната част на хангара, тя не е на Мери Уест.

Сам я зяпна удивено.

— От друга кръвна група е. Интересното е, че съвпада с тази на Стречъм.

— Откъде знаеш?

— Обадих се в базата. Бяха много отзивчиви, но проблемът е, че неговата кръвна група е доста разпространена — нулева. Тази на Уест е АБ.

— Значи съществува възможност и да не е неговата кръв? — вметна Сам.

Марша кимна:

— Да. Трябва да изчакаме ДНК анализа, за да сме сигурни.

Сам не можеше да си обясни наличието на кръвта на Стречъм. Вероятно Мери Уест го бе наранила, докато се е отбранявала. Ако е така, сигурно раната му е била доста сериозна — имаше твърде много кръв, за да е обикновена драскотина — но при това положение той едва ли щеше да бяга където и да е, освен до най-близката болница. Ако е постъпил така, тогава защо нямаше следи, както изтъкна и Фармър? Защо имаше кръв само на едно място? Защо? Защо? Защо? Главата й бръмна от въпроси, но Марша прекъсна размишленията й:

— Ела да погледнеш.

Помаха й да отиде в другия край на лабораторията, нагласи фокуса на микроскопа, след това й даде знак да погледне. Сам се доближи плътно до окуляра. Под силното увеличение пред нея се откри различен свят. Видя странен обект с триъгълна форма, само че страните му не бяха прави, а дъговидни. Повърхността му приличаше на лимонова кора — набраздена, груба и с изпъкналости. При всеки от върховете обектът зейваше като кратер на гигантски вулкан, само че в умалени размери. От вида и структурата му Сам се досети, че наблюдава цветен прашец. Беше наблюдавала много полени — и в работата си, и заради страстта си към градинарството. Знаеше и това, че влакната на полените бяха помогнали за разрешаването на не един и два случая, и се надяваше, че този ще бъде повратната точка, която търсеха.

Вдигна поглед.

— Това е полен, но нямам представа от кой вид.

Марша зае мястото й пред микроскопа.

— Много лошо, защото и ние не знаем. Не е от местните, сигурно е.

— Но хората отглеждат чуждоземни растения в парници, оранжерии, градини и дори във всекидневните си.

— Възможно е. Но е много по-вероятно да е анемофилен, довян от вятъра.

— Била ли е Уест в чужбина наскоро?

Марша поклати глава:

— Все още не знаем. Полицаите проверяват.

— Ами Стречъм?

— И него проверяват. Днес следобед ще изпратят дрехите му, за да се опитаме да открием нещо. Ако намерим полена и получим потвърждение от ДНК анализа, случаят ще приключи бързо.

— Кой ще помогне за идентифицирането на полена?

— Изпратихме няколко мостри в Кю, за да видим какво ще ни кажат.

— Защо не попитаме професор Осбърн?

— Смятах, че вече е пенсионер.

— Така е, но нали знаеш какво казват…

— Старите ботаници никога не умират — прекъсна я Марша. — Просто пускат корени в земята.

— Все още чете лекции от време на време. През повечето дни е в Ботаническата градина.

— Болшинството проби вече заминаха за Кю, но ако смяташ, че ще бъде от полза, при мен останаха някои, които можеш да му покажеш.

Марша взе една кутия със стъкълца и започна да ги преглежда, докато Сам крачеше из лабораторията.

— Има ли нещо за крилцето на пеперуда, което открих върху тялото? — попита патоложката.

Приятелката й откри онова, което търсеше. Извади едно от стъкълцата и й го подаде.

— Искам си го обратно, когато свършиш.

Сам кимна и внимателно прибра стъкълцето в ръчната си чанта. Вдигна поглед и отново попита:

— Крилото от пеперуда — откри ли нещо?

Марша се върна при кутията със стъкълцата и извади още едно.

— Чух те още първия път. Имай търпение.

Постави стъкълцето под микроскопа, долепи око до окуляра и отново нагласи фокуса.

— Още една загадка. Но не е крило на пеперуда, това мога да ти кажа със сигурност.

Тя отстъпи назад и Сам зае нейното място до микроскопа. Онова, което видя, за момент я зашемети. Сякаш гледаше късче лятно небе. Цветът беше бистро, яркотюркоазено, което сякаш сияеше, независимо че пластинката беше прозрачна. Овална по форма и пресечена надлъж и нашир от тънки бели жилчици като мрежа на паяк, тя приличаше на райска птица или на някакво друго приказно същество от далечни земи. Под микроскоп бе изключително красива и това, че бе открита върху сивотата на едно мъртво тяло, изглеждаше някак нелепо.

— Сигурно дори не предполагаш какво е?

— Снимах го и разпратих снимките навсякъде с надеждата някой да го разпознае, но нямам представа колко време ще отнеме.

— Да се надяваме, че нашият убиец няма да действа, преди да сме открили какво е.

— Все пак успях да идентифицирам нещо.

Марша взе някаква снимка от една маса и я показа на Сам. Беше увеличено изображение на няколко тънки влакна.

— Откъде са?

Лаборантката вдигна голяма найлонова торба.

— Открих ги вътре. Била е захвърлена в ъгъла на бараката. Напълно сме сигурни, че три от нишките са от униформа на американските военновъздушни сили…

— Да не искаш да кажеш, че се е пъхнал в този чувал, докато е извършвал убийството? — прекъсна я Сам скептично, но Марша имаше приемлив отговор:

— Не. Смятам, че вероятно е прибрал дрехите си вътре, преди да извърши убийството, за да не ги изцапа с кръв. Открихме и още няколко влакна, но все още не сме сигурни откъде идват. Обаче ще разберем.

Сам разгледа найлоновия чувал и си припомни времето, което бе прекарала в бараката.

— Сред веществените доказателства имаше ли изцапан с кръв лист хартия?

Приятелката й прегледа списъка с доказателствата.

— Само парченцето, което ти си открила на пирона.

Тя кимна и отново се долепи до окуляра на микроскопа, за да погледне за последен път необикновената пластинка, която бе открила върху тялото на Мери Уест. Липсата на листа хартия я учудваше, но имаше още доста мистерии, които трябваше да бъдат разгадани.

 

 

Сержант Чоки Уайт се доближи до инспектор Адамс и побутна към него купчина готови рапорти. Том го погледна и въздъхна:

— Това ли е всичко?

— Засега — усмихна се Уайт.

— Докъде сме стигнали?

— Разпитите и обиските на района в непосредствена близост приключиха. Започваме да разширяваме издирването.

— Нещо насочващо?

— Нищичко, сър. Спотаил се е някъде.

— А пресата, телевизията и радиото?

— Местните вестници го отразиха, сър. За „Криминален наблюдател“ е още рано.

— Сигурно се е заврял при някоя пачавра, която няма нищо против него. Благодаря, Чоки.

Не беше сигурен кое го дразни повече: това, че не успяваха да заловят Стречъм, или отношенията им със Сам. Не знаеше как да постъпи, нито пък къде греши. Сексуално си допадаха идеално — поне никога не се бе оплаквала, дори напротив. Когато излизаха някъде или оставаха насаме, прекарваха приятно. Може би винаги бе смятала връзката им за временна, вероятно само го използваше. Кариерата й явно бе всичко за нея. Не проумяваше ли, че в живота има и много други неща освен труповете и моргата? Ами любовта, семейството, спомените? Всичко това просто минаваше покрай нея. Един ден, когато остарееше и се пенсионираше и хората престанеха да се интересуват от нея, щеше да съжалява.

Отново се насили да се съсредоточи върху показанията. Съмняваше се, че ще види нещо, което бе убягнало на останалите. В днешно време компютрите „забелязваха“ подобни неща, откриваха несъответствията, проверяваха алибитата и изхвърляха ненужната информация. Чудеше се дали след няколко години щеше да има място за старите труженици, или те щяха да бъдат заменени от бронирани и безпогрешни роботи.

Не разбираше защо отделиха специална стая за следствието, след като имаха заподозрян и солидни доказателства срещу него. И все пак законът трябваше да се спазва. Прегледа още показания, описващи Стречъм. Повечето го характеризираха като „много симпатичен човек“, който никога не би се забъркал в подобна каша, но и в този случай се намираха един-двама, които твърдяха, че у него има нещо странно.

Адамс си бе имал работа с доста убийци, а Стречъм със сигурност не се вместваше в нито един от тези стереотипи. Не беше самотник. В действителност беше един от най-популярните мъже в базата. Имаше много приятелки, а по-висшите офицери го смятаха за уравновесен човек и му предричаха добро бъдеще.

Двете най-интересни изявления обаче принадлежаха на негови предишни приятелки. Не обвиняваха Стречъм в изнасилване, но от думите им ставаше ясно, че той не приемал да му отказват и можел да бъде доста настоятелен и агресивен. И все пак Том смяташе, че има голяма разлика между агресивността и убийството. Особено извършено по толкова жесток начин като това на Мери Уест. За подобно нещо се искаше точно определена мисловна нагласа.

Някой внезапно постави ръка на рамото му и го изтръгна от вглъбението му. Леко извърна глава и се натъкна на детектив Лиз Фенуик. Беше в управлението им едва от шест месеца и определено представляваше желано попълнение.

Наближаваше трийсетте, беше висока и слаба, с гъста дълга кестенява коса. Краката й сякаш нямаха край и тя не се притесняваше да ги излага на показ, независимо от непрекъснатите остри забележки на Фармър по отношение на „безвкусните“ й дрехи. Освен това беше мъжко момиче и бързо затвори устите на всички дърдорковци, при това без да си създава врагове, което не беше лесно. Лиз беше способно ченге. Не само бе взимала участие в редица сериозни арести, но и лично бе заловила няколко престъпници.

— Само работа и никакви забавления ли, сър? — усмихна му се тя. — Какво ще кажеш за един лек обяд?

Адамс забеляза, че щом чуха поканата й, другите полицаи се поразмърдаха и се заслушаха. Лиз беше популярна, но непрекъснато я преследваха слухове и клюки, повечето от които бяха чиста глупост и се дължаха по-скоро на мъжката сексуална фантазия и непълноценност, отколкото на самата нея. Том ги накара да сведат погледи, но усещаше как наострят уши и се напрягат да чуят разговора.

Не беше в настроение да участва в мъжките им игрички, затова реши да ги улесни и извиси глас:

— Добре, Лиз, с удоволствие ще обядвам с теб. В „Ийгъл“, нали?

Тя се озадачи за момент, след това долови сгъстилото се напрежение в стаята и се включи в играта:

— Не, знам по-отдалечено и интимно място, сър.

Размениха по една кратка усмивка, след това Адамс навлече сакото си и двамата напуснаха стаята на следствието.

 

 

Едуард Дойл дойде на работа чак в единадесет. Золхайм и останалите вече бяха там, свежи и спретнати като манекени във витрината на някой магазин в центъра на града. Катрин вдигна поглед и му махна с ръка. Опита се да открие в жеста й намек за сарказъм, но нямаше нищо подобно.

Предишната вечер бе ходил в бара на Сали и се застоя до късно, като предъвкваше старите си грижи и оправяше света. Беше си обещал да се прибере рано — както си казваше всяка вечер, но си лягаше късно. Леглото му, подобно на апартамента и живота му, беше студено и празно и той не виждаше смисъл да затъва в собствената си самота. В бара поне беше сред хора. Някога работеше до късно, отдаден на професията си и решен да остави след себе си следа. Ала като не сполучи, правеше само това, което бе длъжен, и нищо повече. Другите, умните и красивите като Золхайм, се развиваха и напредваха. Дойл беше бита карта, това бе последният му случай и той не се стремеше към нищо.

Измъкна от кошницата с името си съобщенията, писмата и факсовете и бавно започна да ги прехвърля. Беше открил, че ако се облегне назад на стола и промени фокуса на погледа си, може да създаде впечатление, че преглежда пощата, а в действителност да съзерцава Катрин.

Беше елегантна, както винаги, облечена в маркова черна пола и бяла блуза. Материята на блузата беше много фина и прозираше на светлината от прозореца. Белият дантелен сутиен почти не прикриваше налетите й, пълни гърди и тъмните кръгове около зърната й. Полата й се бе вдигнала нагоре, както обикновено, когато сядаше, и разкриваше бедрата й. Не знаеше дали го прави нарочно, или бе просто резултат от съвременната мода на късите поли.

Независимо кое от двете беше вярно, Дойл не се оплакваше. Представяше си разни неща, свързани с нея, още от мига, в който се запознаха. Отначало ставаше дума само за секс — в колата, в мъжката тоалетна, в апартамента му. Но напоследък фантазиите му станаха по-жестоки и включваха дори отвличане и изнасилване. Не знаеше дали се дължат на собствената му несигурност, дали са присъщи на всеки нормален мъж, или той просто вече твърде дълго се занимаваше с престъпления и се превръщаше в нещо, срещу което се бе борил цял живот.

Золхайм ненадейно вдигна очи към него и Дойл осъзна, че прекалено дълго чете краткото съобщение пред себе си. Остави го и вдигна следващото, като я изгледа достатъчно продължително, за да й покаже, че очаквателният й поглед не го интересува.

Съобщението представляваше ПОН формуляр, изпратен от майор Хамънд от американската военновъздушна база Лиймингъл, Англия. ПОН стартира в Куонтико през 1985-а и бързо се превърна в истинска международна осведомителна система. Основната й цел беше да открива ранните признаци на вероятни серийни убийства, за да осигури възможност за бърза реакция срещу извършителите и навременното им залавяне. Дойл унило си припомни времето преди да заработи системата. Колко по-различно щеше да бъде положението с убийствата, извършени от Дейвид Берковиц в Ню Йорк и от Уейн Уилямс в Атланта, когато на полицията бе била нужна цяла година, за да установи, че си има работа със сериен убиец.

Отегчено зачете факса и изчака удобен момент отново да се втренчи в тялото на Золхайм. Но щом стигна до мястото, където се описваше начинът на действие на убиеца, тутакси се изправи на стола. Препрочете параграфа отново и отново.

Катрин забеляза промяната в поведението му и попита:

— Всичко наред ли е?

Той размаха факса към нея:

— Прочети това.

Подаде й съобщението, вдигна слушалката и набра някакъв номер.

— Здравейте, обажда се Едуард Дойл от Отдела за изследване на човешкото поведение към ФБР. Трябват ми два билета до Англия за първия възможен полет… Чак утре?… Добре тогава… Благодаря ви.

Затвори телефона и погледна към Золхайм, която проучваше факса.

— Какво смяташ? — попита я той.

Тя остави листа върху масата.

— Смятам, че нашият човек е излязъл на международна сцена.