Найджъл Макриъри
Предсмъртни писъци (4)

Втора глава

Този път Сам пристигна рано на местопрестъплението. Премина през главния контролно-пропускателен пункт на базата с неговите високи наблюдателни кули и автоматични врати. Охраняваха го и войник, и полицай, а разликата помежду им беше потресаваща. Американският войник представляваше дръзка фигура, облечен в спретнатата си тъмнозелена униформа, с предизвикателно килната на една страна барета и преметната през рамото полуавтоматична пушка. От друга страна, британският полицай носеше зле скроена тъмносиня униформа и жилетка, традиционния, но някак нелеп островръх шлем, кацнал нестабилно върху главата му, и единственото му оръжие вероятно беше дългата дървена палка, с която се очакваше да защитава демокрацията от всякакви нападатели. Сам му показа пропуска си и се представи:

— Доктор Райън, съдебен патолог.

Полицаят кимна:

— Очакват ви, госпожо.

Бързо записа името, професията и времето на пристигането й, преди да я насочи към паркинга във вътрешността на базата. Сам, разбира се, вече знаеше пътя, но го изслуша учтиво, преди да потегли. Струваше й се странно, че е била тук само преди часове, забавлявала се е и е очаквала следващата си среща с Хамънд. Не бе предполагала нито че тя ще се осъществи толкова скоро, нито че обстоятелствата ще бъдат толкова зловещи.

Докато паркираше, видя, че Робърт е вече там и я очаква. Взе медицинската чанта от седалката до себе си, излезе от колата, заключи вратата и я провери. Дори и в подобни ситуации Сам винаги се грижеше за личната си безопасност. През десетте години, откакто работеше като съдебен лекар, два пъти бяха прониквали в автомобила й и четири пъти бяха нанасяли сериозни повреди — и това при положение че наоколо имаше поне десетина полицая. Запъти се към ярките светлини на прожекторите, които показваха къде е било извършено убийството.

Хамънд се присъедини към нея.

— Надявах се да те срещна при по-приятни обстоятелства — каза той.

Сам му се усмихна.

— Тъкмо си мислех същото. — След това премина на професионална тема: — Къде е открито тялото?

— В барака зад един от хангарите. Доста е уединено, използва се като склад за стара спортна екипировка и други подобни неща.

— Коя е тя? От вашите хора ли е?

— Не, нищо подобно. Почти сигурни сме, че е местно момиче. Мери Уест от Литъл Бонингтън, на няколко километра оттук. Според родителите й, тази нощ трябвало да преспи у някаква приятелка в Сейнт Айвс.

— Но ги е преметнала, така ли?

— Така изглежда. Двама наши офицери от охраната намериха официална дамска чантичка в дъното на един хангар. Вътре имаше билет за танците тази вечер и карта за автобуса с нейната снимка. Прилича на нея — е, сигурно е изглеждала така, когато е била жива.

— Значи си влизал вътре?

Хамънд разбра, че въпросът е нож с две остриета, и отбранително вдигна ръка:

— Не, госпожо. Дори ние, служителите на Военновъздушните сили на Съединените щати, знаем нещичко за опазването на местопрестъплението.

Сам кимна:

— Това е добре.

— Просто надникнах от вратата. Беше ми предостатъчно.

Тя си помисли, че той не е трябвало да прави дори това, но го премълча.

— Вашите хора в бели униформи сигурно са специалистите от оперативната група по местопрестъплението. В момента са вътре. Изглежда, си разбират от работата.

Сам леко настръхна.

— Да, така е. Има ли заподозрени?

— Боя се, че е един от нашите. Млад авиатор, който се казва Рей Стречъм и служи в медицинската част. Според останалите в неговото спално, двамата с Мери излизали от няколко седмици, но тя искала да го запазят в тайна — по някаква причина родителите й не одобряват американците. Тръгнали си заедно след края на танците и оттогава никой не го е виждал.

— В базата ли живее?

— Да. Претърсиха стаята му, но няма никаква следа. Не е взел със себе си нищо, но по всичко личи, че е бързал да изчезне. В момента наши хора го издирват.

— Ами британската полиция?

— Търсим вътре в лагера. Останалото ще оставим на тях.

Когато стигнаха на местопрестъплението, Сам забеляза, че лентата, с която бяха отцепили района, се състои от дълги тънки ивици със звезди и надписи: „Честита Нова година!“, отпечатани един след друг по цялата им дължина.

— Необикновена лента — изкоментира тя.

Хамънд изглеждаше леко смутен.

— Разполагахме само с това. Останала е от новогодишното тържество. Подобни неща не се случват често в базата. А и ръководителят на вашата оперативна група специалисти не се впечатли особено.

— Да, сигурно.

— Опитва се да уреди нещо по-официално. Ще дойде всеки момент.

Сам се усмихна, като си представи изражението на Колин Фланъри, когато е видял американската версия на полицейската лента. Беше страшно педантичен при спазването на процедурата.

На мястото на убийството, както обикновено, цареше хаос, само дето този път сякаш два пъти повече хора се опитваха да се намесят. Бяха като мравки, които щъкат целенасочено напред-назад, всеки със своя собствена задача. Сложили ръкавици, стискаха специални фенерчета и пликове за съхранение на веществените доказателства. Освен облечените в бели униформи специалисти от оперативната група за обработване на местопрестъплението, наоколо с пребледнели лица се мотаеха и служителите от Отдела за криминални разследвания. Бяха ги вдигнали от сън съвсем неочаквано и затова изглеждаха кисели. Особено ако предишната вечер са били на някое от обичайните си запивания, което беше твърде вероятно. Навсякъде щъкаха и коленичеха хора от Специалните оперативни части — едри, сурови на вид мъже с вълнени шапки, нахлупени плътно над ушите. Те претърсваха цялата база, снемаха отпечатъци и опипваха с дългите си пръчки околните храсти и бурени с надеждата да открият някакво особено важно доказателство.

Обстановката се усложняваше още повече от присъствието на американските полицаи от Отдела за сигурност на армията, които даваха съвети, наблюдаваха и бълваха указания. Това бе най-сериозното престъпление на територията на базата от години и макар разследването да попадаше в прерогативите на британската полиция, американците бяха твърдо решили да не допускат да бъдат напълно изключени от него.

Сам спря в края на отцепената зона. Фланъри се приближи и й подаде бял защитен костюм. Тя бързо го навлече върху дрехите си, след това нахлузи и чифт предпазни обувки.

— Докъде сте стигнали, Колин?

— Премерихме всички температури освен тази на тялото, разбира се. Решихме да оставим това на теб. Включихме косото осветление, направихме снимки на тялото, на подовете и стените и сложихме платформи за стъпване, за да запазим пода.

Пътечките за стъпване бяха особено важни в случаи на убийство като настоящия. Те представляваха малки издигнати платформи, обикновено направени от пластмаса, които се разпръсваха из сцената на убийството, възпрепятстваха директния контакт с пода и така спомагаха за съхраняването на важни доказателства, които биха могли да се намират отдолу.

— Имаше няколко следи от стъпки, но разбрахме, че са на двамата американски полицаи, които са открили тялото.

— Успяхте ли да ги съхраните?

— Всичко е покрито и описано.

— Ами тялото?

— Ръцете и краката й са опаковани, а видимата повърхност на кожата й е прегледана за остатъчни вещества. Беше доста трудно, защото цялата е накълцана.

— Разбирам.

Сам нямаше търпение да се залови за работа. Мушна се под лентата и се отправи към хангара, но Фланъри искаше да й каже още нещо.

— Артър Найт все още е вътре. Едва ли ще се бави дълго. Само преглежда тялото за отпечатъци.

Тя махна назад към него, за да покаже, че е чула, и Фланъри си тръгна. Появиха се детектив инспектор Том Адамс и групов началник Хариет Фармър и Сам се напрегна. За нейно учудване обаче, първата серия от инструкции и въпроси бе изстреляна не към нея, а към Хамънд, който я бе последвал от вътрешната страна на кордона.

— Майор Хамънд? — повика го Фармър.

Той незабавно застана нащрек.

— Необходими са ми имената и адресите на служителите в базата. Освен това искам да знам кой е влизал в базата през последните двадесет и четири часа и това се отнася за всички — от генерали до чистачи и помощния персонал.

Хамънд кимна и извади бележник от горния джоб на куртката си.

— Освен това искам да знам кой има разрешително за влизане в базата, независимо дали е бил тук напоследък, или не.

Майорът записваше бързо, докато Фармър продължи да нарежда:

— Интересува ме и дали са регистрирани някакви пропуски в охраната през последните три месеца, както и имената на всички служители от базата, които са били на местопрестъплението преди нашето пристигане.

Хамънд не остана доволен от исканията на Фармър.

— Необходимо ли е всичко това, госпожо началник? Според мен бихме могли да предположим кой е извършителят. Няма ли да е по-добре да почакаме, докато не го заловим?

Фармър го изгледа гневно.

— Предположението е майка на всички неуспехи, майоре. Разполагате с инструкциите ми и ще се радвам, ако ни съдействате.

Тя му обърна гръб и каза на Адамс:

— Том, отиди и провери дали са тръгнали всички екипи за издирване. Ако има нужда, вземи още хора. Проверени ли са летищата и пристанищата?

Адамс кимна.

— Добре. Тогава да започнат щателен оглед на къщите в съседните селища. Стречъм може да се крие в някоя от тях.

— Слушам.

Фармър се провикна към Хамънд, който с бърза стъпка се отдалечаваше към кабинета си, за да изпълни първите й нареждания:

— А, майоре, искам да знам и имената на всички хора, свързани със Стречъм — приятелите, семейството му, колегите, момичетата, с които е спал.

Той вдигна ръка в знак, че е разбрал, и изчезна в мрака на базата.

Фармър погледна часовника си, след това вдигна глава към Сам.

— Впечатлена съм. Пристигнали сте тук само половин час след инспектор Адамс.

По някакъв тайнствен начин Хариет винаги успяваше да разбере какво става, особено със собствените й служители. Онова, което най-много дразнеше Сам, беше неприятният начин, който винаги избираше, за да покаже, че е информирана. Предполагаше, че това й дава усещане за власт, чувството, че владее положението.

— Надявам се да не сте карали с превишена скорост — додаде груповата началничка и й се усмихна.

Кой знае защо, не долови обичайния сарказъм в усмивката и поведението на Фармър, но вероятно просто вече свикваше със стила й на поведение.

Във всеки случай, моментът не беше подходящ да анализира ситуацията. Сам бързо влезе в склада. Внимателно се придвижи по пътечката за стъпване и се приближи до Найт. Той беше клекнал до тялото с фенерче в едната ръка и с лупа в другата. Складът приличаше на кланица, а вонята вече бе станала почти непоносима. Кръвта, която беше бликнала и изтекла от тялото, се бе разляла по пода като червен килим, преди да се съсири на прага. Стените, таванът и голяма част от спортните уреди бяха опръскани и изцапани с кръв. Зловещи, но странно въздействащи фигури покриваха всяка повърхност подобно на модернистично изображение на ада.

Найт вдигна глава.

— Добро утро, Сам. Приятно ми е да те видя тук.

Тя клекна до него.

— Откри ли нещо?

— Целият склад е покрит с отпечатъци — ще трябва да бъдат елиминирани доста — но по тялото няма почти нищо. Само един частичен отпечатък тук — каза той и посочи мястото точно под лявата ръка на Мери Уест. — Но дори и той е неясен, затова едва ли ще можем да идентифицираме някого по него.

— Дори и ако имаме заподозрян?

— Зависи с колко белега за сравнение разполагаме. В съда все още много държат на тези неща. От друга страна, възможно е отпечатъкът изобщо да не принадлежи на убиеца. — В тона му прозвуча сарказъм. — Знаеш колко много хора изгарят от желание да ни помогнат.

— Правят списък на онези, които са влизали и излизали от склада, затова няма да ни е много трудно да идентифицираме отпечатъците.

— Това добре, но се чудя колко ли хора са се отбили да хвърлят по един поглед, преди да започнат да водят статистиката.

Сам мрачно кимна. В един идеален свят едва ли щяха да имат проблеми, но сцените на убийства бяха много далеч от това и всеки съдебен защитник, който си разбираше от занаята, го знаеше.

— Видя ли дрехите й? — попита я.

Найт посочи към разкривения сив пластмасов стол встрани от тялото. Върху него бяха старателно сгънати полата, блузата и жилетката на Мери Уест, а върху тях, също така грижливо, бяха подредени сутиенът, жартиерите и чорапите й.

— Няма ги бикините и обувките й.

— Вероятно са някъде навън.

— Възможно е. Защо според теб са сгънати дрехите й?

Сам се замисли за миг.

— Може би ги е сгънала, за да не се изцапат, докато двамата се забавляват в склада.

Това не прозвуча убедително на Найт.

— Възможно е, но ми се струва малко странно. По мое време ставаше въпрос за истинска страст и на никого не му пукаше за дрехите.

— А пък аз смятах, че все още си девствен.

Той вдигна поглед и се засмя:

— Добре, свърших. На твое разположение е. Ще поговоря с Фланъри за това как трябва да транспортират тялото. Опитай се да направиш така, че да не изтрият единствения отпечатък, с който разполагаме.

— Снимаха ли го?

Найт кимна:

— Да, и все пак истинският си е друго нещо. Ще се видим по-късно.

Запъти се към вратата, но се поколеба за момент. Кимна по посока на стената зад главата на Мери Уест и каза:

— Може би ще ти е интересно да погледнеш и това, ако ти остане време. Много странно, много странно.

Сам проследи погледа му. На стената, вероятно с кръвта на Мери Уест, бе изписана гръцката буква омега — Ω. Тя веднага се досети какво означава това: символизираше края, разрушението на света. При дадените обстоятелства присъствието й тук беше пълно с предзнаменования. Не я беше забелязала при влизането си в склада, защото се бе концентрирала предимно върху Найт и тялото на Мери Уест. Пристъпи към буквата, която бе изписана около стар ръждясал пирон. Онова, което привлече вниманието й обаче, беше не толкова пиронът, колкото висящото от него парче бяла хартия.

Само по себе си то не изглеждаше необичайно, но бе заобиколено с кървави петна. Нагоре, по посока на мястото около пирона, техните очертания бяха познати и очаквани. Оформяха плитка дъга напряко на стената, а капчиците бяха по-плътни в основата и изтъняваха нагоре, като по този начин указваха посоката на движение на инструмента, с който е било писано. Такива следи оставяше обикновено рязкото движение на нож или на някакъв тъп инструмент, при размахването на който от ръбовете му пръскаше кръв.

В този случай обаче голяма част от фигурата липсваше. Капките бяха доста нагъсто в основата на дъгата и постепенно се разреждаха в горната част на линията, като по този начин указваха посоката на изписване. Но изведнъж имаше някакво прекъсване, след което няколко тънки и хаотично разположени резки и петна довършваха поредицата. От това Сам можеше да заключи единствено, че нещо, най-вероятно лист хартия е висял на пирона и е бил махнат оттам след убийството. Тя огледа пода наоколо, но не откри нищо, което би могло да е въпросният лист. Зачуди се дали не е бил махнат от Фланъри или от служител в неговата оперативна група преди пристигането й. Ако е така, да оставят това малко парченце би било проява на небрежност от тяхна страна. Не, заключи тя, листът е бил откъснат след убийството, при това без вниманието, което всеки от екипа на Фланъри би проявил.

В най-добрия случай парченцето щеше да се вижда на снимките в първоначалното си положение, но тъй като имаше опасност да се откачи, Сам реши да го махне, за да го запази. Извади от чантата си пинцети, освободи с тях листчето от пирона и го сложи в малко найлоново пликче, което грижливо прибра в чантата си. След това отново се обърна към тялото на момичето: вече беше сама с него. Надвеси се за момент, като оглеждаше всеки сантиметър и правеше предварителните си заключения.

Дали не беше видяла това момиче на танците? Възможно е, но имаше вероятност и да греши. Снощи там имаше десетки момичета, които приличаха на това, а тя бе твърде заета, за да помни всяко от тях. Тръпки я побиха, като си припомни как всички се смееха и се забавляваха, докато това нещастно младо създание се е борело за живота си и е изгубило.

Тялото на Мери Уест лежеше обърнато към стената на склада. Беше гола. Главата й сочеше към по-отдалечената стена. Коремът й беше разпран и вътрешностите й се показваха навън. Съдейки по количеството кръв в склада, Сам заключи, че момичето е било изкормено все още живо. Цялото му тяло беше покрито със съсирена кръв. Стената до трупа и една почти счупена маса за тенис зад главата му бяха опръскани с кръв. Следите се простираха и върху двете повърхности и изтъняваха в далечния си край.

Сам разгледа кървавите петна по стената и реши, че коремът на момичето е бил разпорен с много рязък и силен разрез, който започваше от върха на пубиса и продължаваше нагоре към основата на гръдната кост, където поради яростта на движението ножът бе отскочил от костта нагоре и надясно, без да бъде задържан от мускулите и плътта. Тя отвори чантата си, сложи си хирургическите ръкавици и включи касетофона.

Клекна до тялото и започна да диктува наблюденията си: „Складова барака, американска военновъздушна база Лиймингъл, четири и четиридесет и пет сутринта, неделя, 22 май 1996 година. На сцената на местопрестъплението присъстват също майор Боб Хамънд от Отдела за сигурност на Военновъздушните сили на Съединените щати, групов началник Фармър, детектив инспектор Адамс, господин Колин Фланъри, ръководител на оперативната група, и господин Артър Найт, ръководител на групата за снемане на пръстови отпечатъци. Тялото принадлежи на зряла млада жена, около двадесетгодишна“.

Сам прокара ръце по главата, лицето и врата. „Тялото е все още топло при допир.“ Извади от чантата си термометър и го пъхна под лявата мишница на Мери. После вдигна дясната ръка и извърши с нея леко кръгообразно движение, преди отново да я постави на мястото й.

„Няма признаци на вкочанясване. Налице е дълбока рана, нанесена с остър предмет, която се простира от гръдната кост до върха на срамната област. Тялото е разпорено грубо и вътрешностите се виждат. По-голяма част от съдържанието на коремната кухина — стомахът и червата — се намира върху тялото, а част и на пода.“

От доста време не беше виждала толкова дълбоки рани, но и тогава те обикновено бяха вследствие на тежка автомобилна катастрофа или взривове, като убиецът и жертвата в повечето случаи се намираха на километри един от друг. Тези наранявания тук очевидно бяха нанесени не просто отблизо, а лице в лице с жертвата, с цялото страховито опиянение, което вероятно е изпитвал убиецът.

„Разкъсванията са твърде сериозни и не дават възможност за допълнителни наблюдения в настоящия момент, но ми се струва, че някои органи са били отстранени.“ Това заключение беше направено малко напосоки, но съдейки по видяното, Сам бе сигурна, че е права.

Тя се изправи и затвори чантата си, преди да хвърли последен поглед към тялото на Мери Уест. В главата й вече се въртяха множество въпроси, които й се искаше да зададе. Почти се досещаше за предположенията на полицаите. Стречъм я е довел тук с цел секс, тя му се е противопоставила, последвала кавга и той вероятно я е изнасилил и убил в пристъп на сексуална невъздържаност. Но ако е бил Стречъм, той се е погрижил всички да разберат това. Несъмнено е бил последният човек, забелязан с жертвата. И защо дрехите й са сгънати толкова прилежно? Ако е било изнасилване, защо им е отделил такова внимание? Какво търсеше чантата й в другия край на базата? И защо Стречъм е извършил убийството по толкова жесток начин?

Не. Това убийство е било грижливо замислено и предварително организирано. Може би Мери е била избрана, издебната и най-накрая жестоко умъртвена. Сам внезапно доби усещането за огромно, витаещо наоколо зло, сякаш убиецът все още се намираше в склада. Чувството бе толкова силно, че тя се огледа бързо наоколо в търсене на човека, който със сигурност вече не беше там. Цялата потрепери. Това не беше дело на похотлив авиатор. Беше нещо много по-зловещо.

Внезапно атмосферата в помещението стана застрашителна и започна страшно да я потиска. Сам усети как цялата гори. Грабна чантата си, втурна се навън и в бързината едва не падна от платформата за стъпване.

Навън с удоволствие почувства полъха на свежия въздух по лицето си и усети как изпълва дробовете й. Облегна се за малко на бараката, за да се съвземе, и започна да вдишва дълбоко.

— Добре ли сте?

Усети как Фармър я хваща за ръка — нещо, което никога преди не бе правила, кимна и внимателно се освободи.

— Да, добре съм. Просто вътре е доста горещо.

Фармър кимна.

— Открихте ли нещо?

Сам незабавно се върна към реалността.

— Още не. Трябва да я закараме в моргата.

— Причина за смъртта?

Тя почувства, че трябва да каже нещо.

— Не искам да повтарям очевидното, но явно е била намушкана с нож и изкормена. За момента мога да ви съобщя само това. Открихте ли оръжието, с което е било извършено убийството?

Полицайката поклати отрицателно глава.

— Казахте, че мъжете са намерили чантата й в задната част на един от хангарите. Откриха ли и още нещо?

— Дамски бикини. Предполагаме, че са на Уест, но трябва да бъдат разпознати.

— Бикини ли? В какво състояние бяха?

— Целите разкъсани. Изглежда, някой силно ги е дръпнал. По тях имаше и кръв.

Колкото повече научаваше Сам, толкова повече се умножаваха въпросите, които искаше да зададе. Обърна се към Фланъри, който тъкмо се беше присъединил към тях:

— Имаше ли кръв около бикините?

— Малко — кимна той. — Взехме проби от мястото и опаковахме бикините.

Не остана доволна от отговора му.

— На какво разстояние се намира хангарът от бараката?

Фланъри се замисли за момент.

— На двеста-триста метра.

Мислите на Сам започнаха да препускат. Значи бе възможно Уест да е била убита до хангара и след това тялото й да е било пренесено в бараката. Но тя е била жива, когато са я изкормили — беше сигурна в това — а и то все още не обясняваше положението с дрехите й. Ако убиецът е разкъсал бельото й в хангара, защо не е постъпил така и с останалите дрехи? Може би я бе изнасилил там, а след това я бе замъкнал в бараката, за да я убие. Изглеждаше твърде неправдоподобно. Наученото още повече я озадачи.

— Намериха ли вече обувките й? — попита тя.

— Все още ги търсим — поклати глава Фланъри. — Ще се появят отнякъде.

Сам не се сещаше какво още може да каже засега. Както и останалите, знаеше, че ще се наложи да изчакат аутопсията, за да разберат повече. Погледна часовника си.

— Аутопсията ще бъде в десет часа. Това устройва ли всички?

Останалите кимнаха в знак на съгласие. Сам изхлузи предпазния си костюм и обувките и ги подаде на Фланъри.

— Колин, мисля, че ще се наложи да затвориш и добре да вържеш стомаха, за да не изпадне нещо, докато я местите.

— Няма проблеми — отвърна той, повика служител от оперативната група и двамата се запътиха към бараката.

 

 

Рано същата сутрин един мъж вървеше по пътеката, която водеше към вилата на Сам. Шофьорът на таксито не пожела да го откара по неравния черен път посред нощ, затова той се видя принуден да освободи колата на шосето и да измине останалата част от пътя пеш. Когато най-сетне стигна до дома на Сам, вътре не светеше, но той го бе очаквал. Щом зави по алеята, лампата над входа примигна, след това блесна и за момент го заслепи и очерта издължената му тънка сянка зад него.

„Това няма да продължи дълго“, помисли си той. Приближи се към входната врата, закрил очите си с ръка, докато привикнат към ярката светлина. Почука силно и зачака. Когато не получи никакъв отговор, опита отново. Този път натисна звънеца докрай и задържа пръста си върху копчето. Чу как пронизителният му писък отекна във вътрешността на къщата. След като държа копчето натиснато достатъчно дълго, за да събуди дори и мъртвец, мъжът го пусна и зачака. Пак нищо. Никаква светлина, никакъв звук от забързано приближаващи се стъпки.

Внезапно лампата над вратата отново примигна и загасна, като потопи него и алеята в пълен мрак. Мъжът решително заобиколи къщата на бледата лунна светлина. Търсеше отворен прозорец, райбер, който не е бил затегнат както трябва, счупена рамка, която все още не е поправена. За момент се зачуди дали да не строши някое стъкло, но после се сети, че къщата сигурно има алармена система. Огледа градината и забеляза бараката. Нямаше да му е за пръв път да спи в барака, а някои от тях се оказваха доста удобни. Приближи се и натисна дръжката. Не беше заключено. Пристъпи в мрака, затвори вратата зад себе си, остави куфара на пода и се настани, очаквайки собственичката да се върне.

 

 

Когато Сам се прибра у дома, слънчевите лъчи обагряха острите сумрачни очертания на пейзажа около Кеймбридж. Щом отклони рейндж ровъра от пътя към алеята, тя с известно удоволствие чу хрущенето на чакъла под гумите му. Сигналната лампа, кацнала високо на предната стена, присветна несигурно, поколеба се за миг, а след това силно изпука и потопи алеята в мрак, когато крушката изгоря. От седмици се канеше да я смени, защото усещаше, че вече сдава багажа, но така и не намери време. Нямаше смисъл да моли Том: той не беше по-практичен в домакинството от нея. Сам реши, че има нужда от момче за всичко. Някой, който от време на време да идва до къщата и да се грижи за досадните дреболии, които трябваше да бъдат подменени или поправени.

Зарови в чантата си, търсейки ключовете за къщата. Знаеше колко лесно ги губи, затова винаги държеше тези за колата отделно от онези за къщата. Не че и така не ги губеше често, но поне не всички наведнъж. Известно време държа комплект ключове под един камък в градината, но когато забрави точно под кой ги е сложила, бе принудена да признае недостатъците на плана си. Сега, шест месеца по-късно, все още не ги бе открила.

Изрови ключовете за входната врата, които се оказаха скрити под множество хартийки от дъвки и стари талони за паркиране в един от страничните джобове на голямата й чанта. Отключи, запали лампата и светлината гостоприемно обля ниския таван и грапавите стени, след това затръшна тежката дъбова врата и уморено се облегна на нея.

Чувстваше се изтощена. При това не само от физическото натоварване, свързано с работата й, макар с напредването на годините да й ставаше все по-трудно да се измъква от леглото в ранните утринни часове, за да застане на студа в някое поле или на друго не по-малко неприветливо място. Ако не ставаше дума за битово убийство, макар все още повечето да бяха именно такива, телата биваха откривани на пусти места, където убиецът или убийците най-безцеремонно се бяха отървали от тях, стремейки се да прикрият уличаващите ги доказателства за колкото е възможно по-дълго време.

От всичките тези години Сам бе научила, че да се отървеш от един труп е много по-трудно, отколкото смятат повечето хора. Беше виждала какво ли не: от нарязване на парчета и заравяне до използването на киселина, за да се скрие или унищожи тялото. Но в почти всички случаи оставаше нещо. Наистина понякога то не беше кой знае какво, но често се оказваше достатъчно, за да даде отправна точка на полицейското разследване.

Уморено се отдалечи от вратата, закачи палтото си и се запъти по коридора към кухнята. Погледна към градината от кухненския прозорец. (Толкова неща имаше за вършене; винаги беше така.) Искаше да се отърси от преживяното през последните няколко часа. Не беше религиозна, не вярваше в съществуването на някакъв всемогъщ бог, отговорен за съдбата на всеки човек и направляващ всяко негово действие, но за пръв път в живота си беше усетила истинското зло. Беше съвсем осезаемо — като невидима сила, готова да те обгърне и да те завладее. Тогава не си го бе признала, но когато Найт я остави сама на местопрестъплението, беше много уплашена. Нищо чудно, че се чувстваше изтощена: страхът изморява повече и от най-изнурителното физическо натоварване.

Погледна към стенния часовник и сметна, че е безсмислено да се връща в леглото и понеже вече бе достатъчно светло, реши да поработи в градината, за да се поуспокои. Свали обувките си, нахлузи високи до коленете ботуши и отиде в отдалечения край на двора, за да довърши онова, което бе започнала предния следобед. Лопатата й все още стърчеше от твърдата глинеста почва до дупката, която копаеше за теменугите, а те окаяно се подаваха от саксиите си на същото място, където ги беше оставила вчера.

Не обичаше да зарязва инструментите си навън и обикновено старателно ги почистваше и смазваше. Но Том бе дошъл в едно от лекомислените си настроения, втурна се в градината, грабна я и я отнесе в спалнята, ревейки като Тарзан. Овладя се само колкото да й даде възможност да изрита окаляните си ботуши. Тя се опита да протестира, но той не искаше и да чуе. Не обичаше градинарството и със сигурност не разбираше от растения.

Сам клекна и разгледа теменугите. Макар да бяха стояли изложени на следобедното слънце и да бяха леко увехнали, растенията не бяха застрашени. Наведе се над едно цвете и дълбоко вдъхна аромата му. Беше толкова упойващ: само да можеше да го пъхне в шишенце, щеше да натрупа цяло състояние. Издърпа лопатата от дупката и се зае да довърши онова, с което се бе заела, преди страстният й партньор да я прекъсне.

Шумът, долетял от бараката, не беше силен, но бе съвсем отчетлив. Нещо падна или бе съборено. Сам се изненада, защото много старателно подреждаше нещата вътре. Остана загледана в паянтовата дървена постройка, като се чудеше какво да прави. При нормални обстоятелства подобен шум нямаше да я притесни, но тя все още се намираше под впечатлението на среднощните събития, затова се страхуваше от неща, които се катурват рано сутрин. Най-сетне предпазливо се отправи към бараката по покритата с плочи пътека, вдигнала лопатата във въздуха като копие или тояга, готова да посрещне всяко нещо, което я връхлети откъм изкривената счупена врата. Тази нощ вече бе изживяла нещо неприятно в една друга барака и то й бе предостатъчно.

Щом стигна до паянтовата постройка, Сам изви глава и долепи ухо до пролуката между вратата и рамката. Ослуша се напрегнато и се опита да разбере какво може да се спотайва вътре. Предполагаше, че е някакво животно. Живееше в провинцията и бе привикнала с разнообразните звуци, които издаваха местните животни: като се почне от лисиците, които звучаха като разплакани бебета, и се стигне до таралежите по време на размножителния им период, чието страстно сумтене сякаш идеше от друг свят. Реши рязко да отвори вратата на бараката и отскочи встрани с надеждата, че каквото и да се намира вътре, то ще се възползва от възможността да избяга и ще хукне.

Сам стисна лопатата в ръка, хвана дръжката на вратата и се приготви да я отвори.

Невидими ръце я сграбчиха изотзад и я вдигнаха високо във въздуха. Тя изпусна лопатата, изпищя и замаха напред с надеждата да удари нападателя си или да го отблъсне. След известно време, което й се стори цяла вечност, мъжът отново я пусна на земята, но все още я държеше здраво през кръста и силно я притискаше към тялото си.

— Всичко е наред, всичко е наред. Успокой се, аз съм. Аз съм!

Гласът на Том звучеше нежно и утешително, но Сам вбесено се извърна към него.

— Кога най-сетне ще престанеш да се глезиш като малко момче и ще започнеш да се държиш като възрастен човек? — изкрещя му тя.

Той явно не съжаляваше за стореното.

— Спокойно. Беше просто шега.

— За теб винаги е „просто шега“. Порасни вече! Аз не съм играчка. Промъкваш се тайно зад гърба ми посред нощ…

— Сутрин е — вметна той дразнеща забележка.

Сам не му обърна внимание и продължи:

— … сграбчваш ме изотзад, плашиш ме до смърт и очакваш да се заливам от смях. Извинявай, но просто съм изгубила чувството си за хумор!

От бараката отново се разнесе шум, този път по-висок. Явно спорът им го бе обезпокоил, независимо кой или какво се намираше вътре.

Том въпросително погледна Сам.

Тя посочи към бараката и прошепна:

— Вътре има някой или нещо.

Той разбра и кимна. С една ръка направи знак на Сам да се отдръпне. С другата блъсна вратата на бараката, отвори я и влезе вътре. Незабавно последва тревожен шум от боричкане.

— Ела тук, копеле!

Тя взе лопатата и я вдигна над главата си, готова да удари онзи, който излезе навън, ако не е Том. Борбата продължи.

— Махни се от мен, по дяволите!

Гласът несъмнено принадлежеше на ирландец и за момент Сам като че ли го разпозна.

— Я стой мирно, скапан ирландец такъв!

Вратата се бе затворила поради ъгъла, под който бе наклонена бараката, но сега отново рязко се отвори и на пътеката със залитане излязоха две вкопчени фигури.

— Сам — задъхано произнесе едната, — ще кажеш ли на тази горила, твоя приятел, да се разкара от мен?

Очите й се разшириха, като разбра кой е човекът.

— Лиъм? — попита тя.

Том разхлаби хватката си и погледна към нея.

— Познаваш ли този задник?

Сам кимна:

— За нещастие.

Том пусна ръката на мъжа, която вече бе извил до средата на гърба му, и го бутна напред. Гостът бързо отстъпи встрани — право в цветната леха, като потръпваше и разтриваше ръката си.

Адамс подозрително го изгледа.

— Какво правиш в бараката?

— Гледам си моята работа, ето това правя.

Том пристъпи напред, а Лиъм отстъпи още по-назад.

Сам бързо застана между двамата и попита:

— Защо не ме предупреди, че пристигаш?

— Предупредих те — възмути се ирландецът. — Изпратих ти картичка с Бларни Стоун^[1].

— Много подходящо, но това беше преди месеци. И не можа ли да пристигнеш в някое по-прилично време?

— Самолетът закъсня още в Дъблин, изпуснах влака и така нататък. Освен това ти ме познаваш, обичам да правя всяко нещо с времето си.

Сам поклати глава и се усмихна опрощаващо:

— Добре, а сега излез от градината, преди да си изпотъпкал всичко.

Когато Лиъм стъпи на пътеката, тя го целуна по бузата, от което Том не остана особено доволен.

— Е — каза Сам, — радвам се да те видя. Но какво търсеше в бараката?

— Ами теб те нямаше у дома, затова реших, че бараката е не по-лошо място от кое да е друго, за да склопя очи. Да ти кажа честно, не успях да поспя, понеже вие двамата вдигнахте ужасна врява!

Сам погледна към Том, след това отново към Лиъм. Двамата мъже все още бдително се измерваха с поглед.

— Том, това е Лиъм, мой приятел от детинство. Лиъм, това е Том.

Изгледа Адамс с очакване, той схвана намека й и протегна ръка.

— Извинявай за това недоразумение. Имахме тежка нощ.

Лиъм кимна, като все още разтриваше дясната си китка.

— Оценявам протегнатата ти ръка, но както виждаш, не мога да я поема.

Том кимна на свой ред и Сам се възползва от момента, за да предложи:

— Някой да иска чаша чай?

Двамата мъже се усмихнаха. Лиъм се обърна към Том:

— Чудех се — подхвана той — дали след като ми изкълчи ръката, няма да бъдеш така добър да внесеш чантата ми вътре?

Започна да разтрива китката си още по-силно. Сам едва успя да потисне смеха си от изражението на детектива. Тя и Лиъм се отправиха по пътеката към къщата, а Том неохотно влезе обратно в бараката, за да вземе куфара му.

 

 

Сам пристигна рано за аутопсията, но Фред я беше изпреварил. Разбра, че той е там веднага щом прекрачи прага на светлата стерилна зала. Фред обичаше силни турски цигари и ги пушеше при всяка възможност. В моргата пушенето бе строго забранено и помощникът й обикновено задоволяваше нуждата си от никотин, като заставаше непосредствено пред вратата.

Тихичко се промъкна до неговата стая и надникна иззад вратата.

— Добро утро, Фред. Остана ли малко чай?

Той седеше в старото си кресло, в едната си ръка държеше голяма димяща чаша с чай, в другата — дълга черна цигара, а на скута му имаше някакъв измачкан булеварден вестник. Скочи, изгаси цигарата си в пепелник, който вече бе пълен с фасове и недвусмислено доказваше вината му, и погледна часовника си.

— Подранили сте, доктор Райън.

Сам знаеше, че го е изненадала.

— Така изглежда.

Тя се приближи до масата и взе пепелника.

— Докато котката спи…

Фред беше изгубил дар слово, което бе нетипично за него. Най-сетне се окопити:

— Бях на повикване. Трябваше да дойда и да приема тялото. Докато приключа, стана много късно и понеже тук нямаше никой…

— Затова реши да се натровиш с цигари, докато чакаш, така ли?

— Нещо такова. Съжалявам.

Сам изсипа фасовете в кошчето и постави пепелника на мястото му. През следващите няколко часа щеше да има голяма нужда от помощта на Фред, затова реши да не раздухва ситуацията. Пък и сега, след като го бе заловила, той едва ли щеше да го направи повторно. Снизходителността й щеше да го накара да бъде много по-отзивчив занапред.

— Какво стана с чая? — попита тя.

Фред не беше сигурен какво го очаква. Харесваше Сам, но неведнъж си бе навличал гнева й и това никак не му се бе понравило.

— Май е станал доста силен. Ще направя нов.

Приближи се към котлончето, което по някакъв начин бе извоювал за малката си стаичка, и го включи.

— Не сме сами.

Сам не го разбра. Фред й даде знак да го последва и се отправи към вратата. Когато стигнаха дотам, той посочи към далечния край на моргата. До хладилната камера от неръждаема стомана, на ръба на сив пластмасов стол, седеше съвсем млад униформен полицай. Изглежда, се чувстваше много неудобно.

— Тук е, откакто докараха тялото. Не помръдва. Поканих го да си побъбрим и да се постопли, но не ще и да чуе. Нещо във връзка със съхранението ли?

— Да, съхранението на доказателствата. Явно приема работата си доста сериозно.

Помощникът й саркастично се изсмя:

— Приятно е да знаеш, че някой от тях все още го прави. Ще развалят и него, дайте им само малко време.

Фред се върна в стаята си, за да се заеме с приготвянето на чая, а Сам остана загледана в младия полицай. Беше деветнадесет-двадесетгодишен, с чистосърдечно лице и преливаше от енергия. „Твърде голяма отговорност за толкова млад човек“, помисли си тя. Седеше на поста си като малък оловен войник с изпънат гръб, а шлемът му беше прилежно поставен на пода до лъснатите ботуши. Сам предположи, че вероятно все още е в пробен период. Ако трябваше да се изпълни някое досадно поръчение, винаги го възлагаха на полицаите в пробен период. Нещо като „ритуал за посвещаване“.

Фред се върна и му подвикна:

— Искаш ли чаша чай?

Полицаят кимна, стеснително и неловко се понадигна от стола и отново седна.

— Благодаря. Без захар.

Фред погледна към Сам.

— Сигурно така е по устав.

Тя го смушка с лакът в ребрата.

— Ще се опитам да намеря някоя чаша по устав. Ще бъда в кабинета си.

Тя се възползва от свободното време, за да се опита да навакса с работата. Бързо започна да записва бележките, които бе нахвърляла на местопрестъплението. След няколко минути влезе Фред и постави до нея голяма чаша чай.

— Благодаря, Фред.

— Имате посетител.

Още преди да довърши, някой почука на прозореца на вътрешния кабинет. Сам вдигна поглед и видя Колин Фланъри, началника на оперативната група, застанал на вратата.

Тя му направи знак да влезе.

— Искаш ли чай, Колин?

Той поклати отрицателно глава:

— Не, благодаря. Реших, преди да започнеш аутопсията, да поговорим набързо за това как ще действаме.

Подобно уточняване на процедурата преди пълната аутопсия правеха съвсем отскоро. Макар отначало да бе враждебно настроена към тази инициатива, защото й се струваше поредното вмешателство в работата й, което само й губеше времето, Сам постепенно осъзна ползата от нея. По време на тези срещи обсъждаха и последната подробност, като се започнеше от ролята на всеки присъстващ и се стигнеше до анализа стъпка по стъпка на самата аутопсия. Фланъри беше педантичен човек както в служебния, така и в личния си живот — както казваше Фред, „следи стриктно разписанието на влаковете“ — затова срещите с него траеха повече, отколкото с болшинството от другите колеги. И все пак Сам неведнъж се бе убеждавала в професионализма му. Почти нищо не убягваше от вниманието на Фланъри, затова тя проявяваше търпимост към прекалено стриктния му подход.

 

 

Докато приключи срещата, всички заинтересовани страни пристигнаха. Сам се надяваше да отскочи до кабинета си преди началото на аутопсията и да понавакса с графика и пощата си — привилегия, от която не се бе възползвала вече няколко дни. Знаеше, че секретарката й — Джийн — все повече се тревожи от растящата купчина. Ала нетърпеливите погледи и раздразнението, което незабавно посрещна намерението й да напусне моргата, я принудиха бързо да се откаже от тази идея. Навлече престилката и ботушите си и влезе в дисекционната зала, където всичко беше готово.

Освен Фред, там беше и Колин Фланъри с екипа си. Сам се приближи към масата за дисекции, където в черен найлонов чувал лежаха тленните останки на Мери Уест. Преди да започне коментара си, тя вдигна поглед към галерията. Вътре, на почтено разстояние зад стъклената преграда, се намираха Джон Дейл, следовател от отдел „Убийства“, групов началник Фармър и Боб Хамънд.

Сам с известно учудване установи, че Том не е сред тях. Беше напуснал сърдит дома й, след като тя заяви, че Лиъм може да отседне там по време на престоя си в Кеймбридж. Опита се да узнае какви са плановете му, но той, изглежда, не искаше да ги сподели в присъствието на Адамс. Успя да изкопчи от него само, че ще бъде в града няколко дни.

Сам не искаше Том да остава в дома й, докато Лиъм е там. Търпението й почти се изчерпа, докато се опитваше да му обясни, че е въпрос само за няколко дни, че Лиъм е стар семеен приятел и че тя все още не е готова да даде гласност на връзката им. Но всичките й опити да успокои Том с обещание да му се реваншира по-късно не успяха да подобрят настроението му и накрая тя просто се отказа. Той демонстративно напусна дома й, ядосан и на нея, и на създалото се положение, и направи сцена, от която тя се почувства крайно неловко. Никога досега не бе откривала тази страна от характера на Том и тя не й се понрави особено.

Лиъм се държа извънредно тактично и се престори, че не усеща надвисналото напрежение, но от това не й стана по-леко. Когато Сам излизаше от къщи, той тъкмо разопаковаше багажа си в свободната стая и й обеща, че като се прибере, ще я очаква изненада. Тя се молеше да не е някоя глупост: беше изтърпяла предостатъчно мъжки щуротии за един ден. В момента нямаше време да разсъждава над това, но знаеше, че по-късно ще се наложи да реши проблема и тази мисъл я човъркаше и й пречеше да се съсредоточи както трябва.

Вдигнала свитите си ръце във въздуха, Сам кимна на Фред. Той се наведе и бавно дръпна металния цип на чувала. Щом тялото започна да се показва, съдебният фотограф пристъпи напред. Засне всяка стъпка от разкриването на трупа. Най-сетне чувалът бе внимателно издърпан и прибран като веществено доказателство в плик със завързан около него етикет, който на свой ред бе отнесен за изследване.

Отстраниха и втория пласт от защитната обвивка на тялото — прозрачен найлонов чувал, който бе плътно увит около трупа, за да събира всички незабелязани до този момент вещества, които биха могли да се изгубят при транспортирането. Замъгленият найлон придаваше на трупа сюрреалистичен и дори плашещ вид. Отново бяха направени всички необходими снимки, а найлонът пак бе поставен в плик за доказателства. Тялото на Мери Уест остана да лежи голо върху студената повърхност на масата от неръждаема стомана.

Сам погледна с очакване към Фланъри. Той беше готов. Кимна на оперативните работници, които се приближиха към трупа и бързо и вещо започнаха да го обследват.

Манипулацията се извършваше съвсем просто: около ръцете на оперативния работник няколко пъти се увиваше най-обикновена лепенка, която той притискаше съвсем леко към всеки сантиметър кожа, за да прихване чуждите вещества, евентуално задържали се там. С помощта на Фред обработката бе извършена по цялото тяло. Когато лепенката свършваше, поставяха я в плик като веществено доказателство, а полицаят намотаваше ново парче около ръката си. Трети полицай енергично разреса косата на Мери Уест, събра всички прашинки и нишки в малка стъклена купа и повтори операцията с окосмените срамни части.

След това бе извършен подробен преглед на тялото — първо с помощта на лупа, а после с ръчна ултравиолетова лампа. Докато студената синкава светлина обхождаше тялото, всички влакънца, които лепенката не бе уловила, светваха ярко на фона на снежнобялата плът и биваха внимателно отстранявани или с лепенка, или с пинцети.

Сам внимателно наблюдаваше как и последните няколко влакънца бяха махнати от тялото. Точно преди да угасне лъчът, тя забеляза леко проблясване. Мярна го само за миг и бе уверена, че оперативният работник несъмнено го е видял. Намеси се едва когато той угаси лампата и й стана ясно, че го е пропуснал.

— Извинете.

Мъжът вдигна поглед. Сам се приближи до тялото.

— Ето тук — посочи тя към мястото, където бе забелязала проблясъка. — Осветете го отново.

Полицаят се поколеба как да реагира на намесата й и погледна към Фланъри в очакване на инструкции. Отговорът на Колин се забави и в крайна сметка Сам нетърпеливо дръпна фенерчето от ръката на мъжа и го включи. Наведе се над тялото и освети мястото, където бе забелязала слабия проблясък.

Фланъри се доближи до нея.

— Проблем ли има, доктор Райън?

Сам му направи знак да замълчи, докато осветяваше ръката на Мери Уест от долната страна. Известно време нищо не се показа и тя реши, че сигурно й се е привидяло. В следващия момент сиянието се появи отстрани на ръката, както и преди малко. Сам помаха, Колин разбра и й подаде лупа. Най-сетне успя да разгледа парченцето както трябва. Беше малко и прозрачно като крилце на насекомо, а цветовете му се меняха и проблясваха, докато движеше лупата. Вдигна поглед към Фред само за секунда, защото не искаше да изпуска намереното от очи дори за миг.

— Скалпел.

Беше заповед и Фред незабавно се отзова, пое фенерчето от протегнатата й ръка и постави в нея скалпел. Сам наблюдаваше мястото отблизо, леко подпъхна скалпела под парченцето и бавно го повдигна от кожата. Фланъри й подаде стъкълце, върху което да го постави. Тя инстинктивно усещаше, че това мъничко прозрачно късче е важно и че с него трябва да се действа внимателно. Колин запечата находката и я подаде на полицая, отговарящ за веществените доказателства, който я мушна в пликче и го затвори.

Сам се изправи и попита Фланъри:

— Твоите хора приключиха ли?

Той огледа екипа си и всички единодушно кимнаха.

— Цялата е твоя, доктор Райън — обяви Колин.

Тя заоглежда тялото и подхвана коментара си по аутопсията:

— Десет и половина сутринта в неделя, двадесет и втори май 1996 година, болницата „Парк“, Кеймбридж. Аутопсия на Мери Уест, осемнадесетгодишна жена, чието тяло бе открито през нощта в барака в американската военновъздушна база Лиймингъл. Присъстват още групов началник Хариет Фармър от полицейското управление на област Кеймбридж, майор Робърт Хамънд, представител на Военновъздушните сили на САЩ, господин Колин Фланъри, началник на оперативната група, и господин Джон Дейл, следовател от отдел „Убийства“. Тялото е на нормално развита жена. Теглото й е сто и дванадесет паунда^[2], а ръстът е пет фута^[3] и осем инча^[4].

Макар метричната система да бе официално приета преди няколко години, Сам трудно преобразуваше мерните единици наум и все още боравеше с паундове и унции^[5], футове и инчове. Джийн щеше да ги преизчисли по-късно, когато печаташе доклада.

Започна от главата и бавно тръгна надолу по тялото.

— Има дълга руса коса. По черепа няма видими следи от наранявания.

Когато стигна до шията, се наведе, за да я разгледа по-отблизо.

— В предната лява част на шията има мехур, дълъг около три инча. Прилича на изгаряне.

Нямаше представа какво е причинило мехура, но кой знае защо, това я тревожеше.

— Бихте ли направили няколко снимки, моля?

Съдебният фотограф пристъпи и засне нараняването от няколко различни ъгъла, преди да се върне отново на мястото си. След това Сам направи няколко бързи измервания. Като че ли нещо горещо се бе допряло до шията на момичето. Ако се съдеше по мехура, нараняването е било нанесено преди смъртта, но дали е свързано с нея, беше съвсем друг въпрос.

Продължи надолу към гърдите и стомаха.

— Налице е дълъг и дълбок разрез от средата на гръдния кош до върха на срамната кост. От неравните ръбове може да се заключи, че острието най-вероятно е било назъбено.

Фред й подаде линийка.

— Дълъг е двадесет и два инча. Прорезът е разтворен и разкрива вътрешностите. Част от съдържанието на стомаха е излязло навън и е пръснато върху корема. Червата са умишлено издърпани и отрязани. В настоящия момент не се забелязват други видими наранявания.

Фред й подаде малък съд от неръждаема стомана, в който имаше няколко тампона с дълги дръжки. Сам взе един от тях и се зае да изследва всички отвори по тялото. Сериозната й работа започна.

 

 

Към края на аутопсията Сам изпитваше неистово желание да изхлузи престилката, да се прибере у дома и да се пъхне под горещия душ. Искаше водата да облива тялото й, да я пречисти и да отмие злото, изпречило се на пътя й.

С течение на времето патолозите претръпваха към бремето, което смъртта оставяше след себе си. За тях труповете се превръщаха просто в предмети, които трябва да бъдат изследвани и обяснени. Бе се сблъсквала със смъртта във всичките й форми и проявления, със смъртта на млади и стари. Някои умираха с достойнство, а други се бореха със силите на мрака. Сам смяташе, че начинът, по който умират хората, се отпечатва върху изражението на лицата им: спокойни, гневни и дори учудени. Ала понякога, както в случая с Мери Уест, те изразяваха ужас, болка и неверие. Тези случаи продължаваха да смразяват кръвта във вените й, обтягаха нервите й, разстройваха естествения й ритъм и изискваха усилие на волята, за да успее да ги прогони от съзнанието и да възстанови равновесието си.

Хората биваха убивани по множество различни начини и поради най-разнообразни причини. Често пъти Сам проумяваше мотива, откриваше причината, независимо колко отблъскваща бе тя, но това… То не се поддаваше на определение, беше еманация на злото. Чудеше се каква информация вече е изтекла към пресата и до какво още биха могли да се доберат. Изглежда, имаха връзки навсякъде, дори в болницата и в полицията. Разследването щеше да бъде достатъчно болезнено за семейството на момичето, но Сам чувстваше, че за тях би било направо непоносимо да видят всички зловещи подробности на първите страници на националните и местните вестници.

Аутопсията продължи повече от обичайното. Задачата беше трудна, но Сам бе твърдо решена нищо да не убегне от вниманието й. Имаше нещо, свързано със смъртта на тази млада жена, което едновременно я ужасяваше и омагьосваше. Съблече престилката си, хвърли я в коша за пране, изу ботушите и събу обувките си.

Остави Фред и хората от оперативната група да разчистят, напусна моргата и бързо се отправи към кабинета си в болницата. Обикновено обсъждаше аутопсиите с полицаите в малката стаичка на моргата, но днес бе обзета от неудържимо желание да избяга от безстрастното, облицовано с бели плочки помещение, от целия ужас, съпровождащ отблъскващата смърт на Мери Уест.