Метаданни
Данни
- Серия
- Мълчалив свидетел (2)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Strange Screams of Death, 1997 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Надежда Розова, 2000 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5 (× 8гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, корекция и форматиране
- Еми(2019)
Издание:
Автор: Найджъл Макриъри
Заглавие: Предсмъртни писъци
Преводач: Надежда Розова
Година на превод: 2000
Език, от който е преведено: английски
Издание: първо
Издател: Издателска къща „Хермес“
Град на издателя: Пловдив
Година на издаване: 2000
Тип: роман
Националност: английска
Художник: Георги Станков
Коректор: Недялка Георгиева
ISBN: 954-459-789-1
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/10702
История
- —Добавяне
Дванадесета глава
Самолетът кацна във Вашингтон рано следобед. Една кола ги посрещна на летището и бързо ги откара в централната част на Вашингтон. Дойл и Золхайм оставиха Сам в хотела й, за да си разопакова багажа и да се освежи, а те незабавно се отправиха към Куонтико, за да поставят Барток и останалите от екипа в хода на събитията.
Сам беше дълбоко впечатлена от хотела: петте му звезди бяха напълно заслужени. Стаята й беше луксозна, просторна, с климатична инсталация, а върху малка масичка бяха поставени свежи цветя и кошница с плодове. От прозорците се разкриваше великолепна гледка към Вашингтон и тя се опита да разпознае някои от по-известните забележителности на града.
Но в момента имаше най-голяма нужда от баня, а в нейната имаше дори джакузи. Никога не бе използвала такова нещо преди и нямаше търпение да опита — щеше да остави душа за друг път. С удоволствие се плъзна в топлата вода и пусна джакузито. Мехурчетата погъделичкаха кожата й и масажираха напрегнатите й мускули. Не можа да се стърпи и се разкиска. Чувстваше се като момиче, което се готви за първата си среща. Независимо от тъжната причина за посещението си, тя реши, че съдейки по условията, би могла да прекара приятно. Облегна глава на ръба на ваната и се замечта. Пронизителното иззвъняване на телефона я откъсна от унеса й. Разбира се, имаше апарат и в банята.
— Доктор Райън.
Обаждаше се Золхайм.
— Вижте, знам, че сигурно сте уморена, но се чудех дали не бихте вечеряли с мен. Аз ви каня.
Сам се замисли за момент. Не й се искаше особено: още един разговор с агентката, по време на който тя ще се опитва да я спечели на своя страна срещу Дойл, не й изглеждаше примамлива перспектива.
— Бих искала, но…
— Знам какво си мислите — прекъсна я Золхайм, — но няма да се опитвам да ви убеждавам да играете срещу Дойл. Просто си помислих, че е добре и за двете ни да си починем една вечер. Виждали ли сте Вашингтон нощем?
— Не съм го виждала дори през деня.
— През нощта е по-красив. В тъмното не се забелязва цялата мръсотия.
Независимо от резервите си, Сам откри, че приема предложението й.
— Добре. Значи — решено. Ще ви взема в осем. Ще отидем на едно изискано място, така че късата черна рокля ще бъде подходяща, ако си я носите, естествено.
Сам затвори телефона, леко разочарована от себе си, задето не бе имала смелостта да откаже. Проигра и последната си възможност да се отпусне. Излезе от ваната, уви се в хавлия и се отпусна тежко на един стол, твърде апатична, за да се изсуши. Вашингтон може и да беше по-красив нощем, но тя все пак предпочиташе да го види на дневна светлина.
За щастие си носеше къса черна рокля. Облече я, гримира се и се опита да събуди у себе си малко въодушевление от предстоящата вечер. Тъкмо се обуваше, когато от рецепцията позвъниха и съобщиха, че Золхайм я очаква.
Слезе във фоайето. Катрин изглеждаше зашеметяващо, както винаги. Това се дължеше не толкова на дрехите й, колкото на начина, по който ги носеше. Докато чакаше доктор Райън, няколко души, включително и служителят на рецепцията, я наблюдаваха с открито възхищение. Сам се почувства невзрачна, незначителна и старомодна. Защо, за бога, се бе съгласила?
След кратко пътуване с кола пристигнаха в малък ресторант близо до търговската част на града. Золхайм очевидно го посещаваше често, защото я посрещнаха изключително сърдечно. Отведоха ги до усамотена маса в задната част на заведението и им връчиха менюто. Беше на френски. Сам го изчете с интерес. Дали от вълнението или от стреса, но апетитът й се бе възвърнал.
Катрин вдигна поглед към нея.
— Имате ли нужда от помощ?
Тя надникна иззад менюто, леко засегната.
— Не, няма проблем. Издържах приемния изпит по френски.
— Моля?
— Няма значение. Един стар изпит.
Поръчаха, а Золхайм избра виното. След първата чаша Сам започна да се отпуска.
Както можеше да се очаква, Катрин заговори за случая:
— Вие все още не сте убедена във вината на Хамънд, нали?
Патоложката поклати глава:
— Не. Знам, че някои от доказателствата сочат натам, но все още не съм убедена. Сигурно е просто интуицията ми.
— Жалко, че не можете да използвате интуицията си в съда. Честно казано, аз също не смятам, че той е нашият човек.
Сам не бе очаквала да чуе това.
— В кабинета на Рочестър ми се сторихте доста убедена.
Золхайм сви рамене:
— Беше заради Дойл. Имаше нужда от подкрепа.
— Защо сте толкова сигурна? Шестото чувство?
— Нещо такова, но не като вашето. Аз спах с него.
Сам не беше сигурна дали е по-изненадана от факта, че тя е спала с Хамънд, или от откровеното й признание.
Агентката спокойно продължи:
— Той беше много нежен любовник. Внимателен, без фантазии или насилие. Беше загрижен повече за моето, отколкото за собственото си удоволствие. Ценя това качество у мъжете.
— Изглежда, сте прекарали приятно.
— Да, така е. Вие спали ли сте с него?
Изненадана, Сам поклати глава:
— Не.
Катрин й се усмихна:
— Той със сигурност се интересува от вас. Реших, че вероятно това е причината за сътрудничеството ви.
Сам отново поклати глава:
— Ако бях спала с него и по-късно бях открила, че той е убиецът, щях да го предам на полицията.
— Доста неловко.
— Може би, но въпреки това щях да го направя.
Келнерът церемониално им поднесе предястието. Когато той се отдалечи, Золхайм попита:
— Тогава кой смятате, че го е извършил?
— Нямам представа. Но какъвто и да е отговорът, мисля, че ще го открием тук, а не в Англия.
Другата жена кимна:
— И аз смятам така.
Известно време се храниха мълчаливо, след това Катрин запита:
— Разследването създаде ли ви някакви проблеми?
— Не. Поне не повече от друг път. Защо питате?
— След като открихме шестото тяло, изведнъж започнаха да ни посещават неканени гости. Просто се появяваха на местопрестъплението и ние трябваше да им препращаме всички показания и разпити. Дойл страшно се вбеси.
— Нищо чудно. Кои бяха те?
— Така и не ни казаха. Барток прецеждаше цялата информация и ни съобщаваше онова, което сметнеше за необходимо.
— А това не беше.
Золхайм кимна.
— И във Великобритания действа подобна система. Кои са били според вас?
— ЦРУ, Разузнаването на военновъздушните сили, Държавният департамент, може дори да е бил друг отдел на Федералното бюро. Кой знае? Конкуренцията е толкова жестока, че е възможно да са били дори всички едновременно.
Англичанката се зарадва да научи, че подобни щуротии се случват и от тази страна на Атлантика.
Отсервираха празните им чинии със съответния ритуал и поднесоха основното ястие. Сам го опита — беше божествено.
Катрин я изгледа.
— Храната е великолепна, нали?
Сам кимна в знак на одобрение.
— Разкажете ми за себе си и за инспектор Адамс. Знам, че сте били любовници. Според мен е много симпатичен.
След като приключиха с вечерята, Золхайм повика такси и двете се отправиха да разгледат забележителностите на града. Агентката разбираше тази дума твърде широко: посетиха не само ярко осветените паметници, но и една от най-шумните и задушни дискотеки, в които Сам бе стъпвала. Отначало отклони всички покани за питиета и танци, но след това усети, че се държи зле, започна да ги приема и за свое най-голямо учудване, прекара великолепно. Повечето от мъжете, с които танцува, бяха по-млади от нея, но това явно не притесняваше нито тях, нито пък нея, особено след като двете със Золхайм бяха пресушили три бутилки вино по време на вечерята.
Когато се прибра изтощена в хотела посред нощ, там я очакваха три съобщения: две от Рочестър и едно от Адамс, който я молеше да му се обади в кабинета му в „Кромуел Парк“. Тя се качи в стаята, набързо взе душ и се пъхна в леглото. Уморено се пресегна към телефона на нощното шкафче.
Том веднага вдигна:
— Инспектор Адамс.
— Прозвуча доста официално.
— Аз съм си такъв.
— И откога? Почти очаквах да се обади новата ти приятелка.
Той не се поддаде:
— Нямам нови приятелки.
Сам беше прекалено уморена, за да продължава разговора в тази посока.
— Какво искаш? Късно е и аз съм много уморена.
— Къде беше?
— Разглеждах града със Золхайм.
— Женско парти, така ли?
— В действителност разговаряхме за теб.
— За мен ли? Че какво толкова интересно има в мен?
— Искаше да знае как си в леглото.
Тази непривична за Сам откровеност го свари неподготвен.
— Какво?! Пила ли си?
— Доста. Смятам, че съм си го заслужила, а ти все още не си ми казал какво искаш.
— Просто да се уверя, че си пристигнала благополучно и че всичко е наред.
— Добре съм. Утре ще ходя в Куонтико. Ако нещо се случи, ще те осведомя. И още нещо…
— Какво?
— Някой опитвал ли се е да се меси в случая?
— Кой например?
— Надявах се ти да ми кажеш. Просто Золхайм ми спомена нещо.
— Поне на мен не ми е известно. Ще попитам Рочестър, ако искаш.
Идеята не допадна особено на Сам. Като имаше предвид игричките, които Рочестър обичаше, не беше изключено самият той да е замесен по някакъв начин.
— Не, няма нужда. Просто се чудех.
— Хубаво. Е, най-добре да те оставя да поспиш.
— Да, най-добре.
— Между другото, ти какво й каза?
— За кое?
— За това как съм в леглото.
— Нима мога да преценя само за десет секунди?
Последното нещо, което Сам чу, докато затваряше телефона, беше как Адамс изпъшка слисано и с наранена гордост.
Марша беше решила да работи до късно, за да се справи с книгата. „Ордени, отличия и награди в армията на Съединените американски щати“ не се покриваше съвсем с представата й за приятно четиво преди лягане, но знаеше, че така или иначе трябва да я прочете. Започваше да съжалява, че не се бе обърнала за помощ към американското посолство. Не го направи, защото сметна, че сама ще се справи по-бързо, но вече изпитваше известни съмнения. Бе минала отличията за чужденци, медалите за добра служба, отлични резултати и за различни военни операции и сега я очакваха ордените за храброст. Започваше да й се приспива и се зарадва на почукването на вратата, което я откъсна от книгата.
Майкъл Спендър надникна иззад вратата.
— Май сме останали само двамата — обяви той. — Искаш ли да пийнем по нещо?
Той беше новото попълнение в лабораторията, бе завършил университет и очевидно напредваше доста добре в кариерата. Освен че бе отдаден на работата си, беше и интересен и привлекателен мъж. Марша погледна към книгата. Оставаше й последната глава — щеше да почака до следващата сутрин. А междувременно възнамеряваше да изследва възможностите, които предлага питие в интимна обстановка с младия Спендър.
Тя отбеляза страницата, затвори книгата и свали лабораторната си престилка.
— Ти ли черпиш?
— Естествено. Ако е само кока-кола.
Марша профуча покрай него и каза:
— С голям ром в нея.
Майкъл Спендър се усмихна и я последва.
На следващата сутрин кола дойде да вземе Сам в десет часа. Чувстваше се леко отпаднала и пропусна закуската, защото безвъзвратно бе изгубила апетита си. Куонтико се намираше на доста по-голямо разстояние от Вашингтон, отколкото си бе представяла, и пътуването им отне почти час.
Академията представляваше внушителна гледка. Напомняше й новите университети, които се строяха във Великобритания. На паркинга я посрещна Золхайм, която отново я подразни със свежия си външен вид. Сам мина през пропуска и двете се отправиха към кабинета на Барток.
— Добре ли прекара снощи? — попита Катрин.
— Чудесно, но май попрекалих.
— Понякога има нужда и от това.
Асансьорът спря на техния етаж и Сам последва агентката по коридор с плюшени килими. Кабинетът на Барток беше голям и внушителен, при това доста далеч от стандартния за случая дизайн. По стените висяха авангардни картини, а няколко съвременни скулптури бяха поставени на подходящо осветени места. Единствената снимка беше на семейството на Барток и тя стоеше на бюрото му. Нямаше нито една полицейска фотография или нещо подобно. Барток беше близо петдесетгодишен мъж, висок, загорял от слънцето и красив. Все още смолисточерната му коса бе прошарена на слепоочията. Беше облечен в тъмнозелен модерен костюм, който според Сам вероятно беше „Армани“, и ги чакаше с нагласена усмивка.
Прекоси стаята към гостенката.
— Доктор Райън. Толкова много съм чувал за вас, че сякаш ви познавам.
Сам протегна ръка:
— И с мен е така.
Когато той се приближи към нея, тя разбра, че слънчевият загар най-вероятно е изкуствен и че си е правил поне един лифтинг на лицето. Запита се колко ли още са изкуствените неща, свързани с него.
Дойл вече бе там. Изправи се и се ръкува със Сам. Барток я придружи до едно кресло, след това се върна на мястото си.
— От Ед разбрах, че Бюрото е успяло да открие местонахождението на Хамънд.
— С известна помощ от шерифските служби — допълни Дойл.
— Добре. Научих, че са го проследили до Джорджия. Това е доста голям щат. Какви са според вас шансовете да го открием?
Сам беше подготвена за такъв въпрос.
— Зависи от това дали ще успеем да проследим цветния прашец, който открихме върху тялото на Мери Уест.
— Доста трудна работа.
— Не съвсем. Растенията са редки и виреят само в определени блатисти местности. Ако сполучим да установим ДНК-то на прашеца, ще можем да кажем дори точно от кой храст е.
— Впечатляващо. Но колко време ще отнеме това?
Дойл се обади:
— Резервирал съм билети за всички нас за полет днес следобед, сър. Реших, че колкото по-скоро започнем, толкова по-добре.
— Не е ли малко раничко, Ед? Надявах се да поразведа доктор Райън из нашата столица, преди да тръгнете.
— Вече я разгледах. Агент Золхайм ми показа града снощи. Великолепно място.
Ед се намръщи на Катрин, а тя отмести поглед. Сам разбра, че отново е оплела конците.
— Колко жалко — каза Барток. — Е, може би следващия път. Все нещо сте пропуснали. — Той смени темата: — Добре, какво искате от мен?
— Ще ни помогнете много, ако ни осигурите съдействието на местните съдебни органи — каза Дойл.
Барток кимна.
— Там има един съдебен патолог, Самюъл Кларк — намеси се Сам. — Той е познавач на местната флора и фауна. Мисля, че си струва да посетим и него.
— Няма проблеми. Смятате ли, че ще успеете да откриете Хамънд?
Золхайм беше скептично настроена, а Дойл не чак толкова.
— Ще го намерим. Никой щат не е достатъчно голям, за да се укрие напълно.
— Оптимист, както винаги — усмихна му се Барток и погледна часовника си. — Трябва да тръгвам. Чакат ме в Капитолия.
Вратата се отвори тъкмо навреме и влезе секретарката на Барток. „Сигурно натиска някое тайно копче, когато е време хората да си тръгват“ — помисли си Сам.
Всички се изправиха и Барток отново се ръкува с нея.
— Радвам се, че се срещнахме, макар и за толкова кратко време. Няма да забравите за уговорката, нали?
— Разбира се — каза Сам. — Очаквам го с нетърпение.
Той кимна и секретарката изведе тримата посетители от стаята.
Веднага щом вратата се затвори зад тях, Барток вдигна телефона:
— Свържете ме с полковник Терингтън от Пентагона, ако обичате.
Затвори слушалката и се облегна на стола си със загрижено изражение.
Тримата се отправиха надолу към кабинета на Дойл.
— А сега какво? — попита Сам.
Агентът я погледна.
— Ще вземем самолета в четири следобед за Атланта. Уредих кола, за да ви върне в хотела, а после да ви докара на летището. Ще се видим там. Колкото по-скоро приключим с това, толкова по-добре.
Той отвори едно чекмедже, извади отвътре автоматичен пистолет и провери пълнителя.
— Извървяхме дълъг и изморителен път, но вече е към края си.
Бутна пълнителя на мястото му и сложи пистолета в кожения кобур, който лежеше върху бюрото му. Сам се запита как ли би постъпил той, ако открие Хамънд, и внезапно се разтревожи да не би чувството му за справедливост да се окаже скрито в пълнителя на пистолета.
Марша дойде на работа късно следващата сутрин. Вечерта с „новото момче“ бе продължила по-дълго от очакваното. Нищо не се случи — е, почти нищо. Двамата просто поседяха в апартамента му и си побъбриха.
Най-странното от всичко бе, че на нея не й доскуча. Обикновено, когато разговорът се въртеше около работата и амбициите, мъжете винаги отблъскваха Марша от себе си, но Майкъл беше различен. Той не й налетя незабавно, а това също беше необичайно. Целуна я едва когато се накани да си ходи — и то каква целувка, господи! Едва успя да устои на изкушението да го бутне обратно в апартамента и да му се нахвърли върху килима в хола. Но не го направи и се радваше, че стана така.
Разбраха се да прекарат заедно следващия уикенд, но Марша не бе сигурна, че ще може да издържи чак дотогава, без да го вижда. От много време не бе изпитвала подобни чувства към мъж. Въздъхна дълбоко и й се прииска Сам да е наблизо, за да могат да си побъбрят. Помисли си, че когато наистина има нужда от нея, приятелката й все я няма.
Погледна към дебелата книга, която я очакваше върху една от работните маси. Съблече сакото си, навлече бялата си престилка и взе томчето. Отвори на последната глава — за ордените за храброст — и се зае с първата картинка. Изчете надписа под нея, а след това и описанието на лентичката на ордена. После ги препрочете с нарастващо вълнение. Цветовете не просто приличаха, а напълно съвпадаха с тези на копринените нишки, намерени в найлоновия плик. Марша грабна слушалката на телефона и набра някакъв номер.
Сам не успя да види много от Атланта. Кола, изпратена от шерифството, ги посрещна на летище Хартсфийлд и бързо ги откара в града. Успя да добие само бегла представа за това, че огромно богатство съжителстваше рамо до рамо със страхотна мизерия. Нищо чудно, че нивото на престъпността бе толкова високо.
След около час вече прекосяваха някаква извънградска местност и минаха през портала на лабораторията по съдебна медицина на окръг Джонсън. Не беше голяма, но очевидно бе най-натоварената в щата. Очакваха ги и след като ги регистрираха на пропуска, ги насочиха по поредица от дълги коридори към лабораторията на Самюъл Кларк. Помещенията приличаха на тези в Скривингдън и Сам изведнъж се почувства като у дома си. Кларк ги очакваше.
— Вие, предполагам, сте доктор Райън.
Тя се усмихна:
— Наричайте ме Сам.
— В такъв случай и вие ме наричайте Сам.
— Е, Сам втори номер, вероятно познавате Дойл и Золхайм от Куонтико.
Той се ръкува и с двамата.
— Вашият господин Барток ме предупреди за посещението ви. Помоли ме — всъщност направо ми нареди — да ви окажа съдействие. Мисля, че знам какво търсите, затова си позволих да приготвя няколко карти, които да погледнете.
Той се приближи до голямата маса в средата на помещението, върху която огромна карта беше разгъната и затисната в ъглите със стъклени буркани, пълни с разноцветни течности.
Кларк се обърна към Сам:
— Научих, че върху тялото на една от жертвите сте намерили цветен прашец от растението Myrica indora.
Тя кимна.
— Можете ли да извлечете ДНК от него?
— Разбира се, но не за една нощ.
— Значи ако събера различни проби от тези храсти, вие ще можете да сравнявате тяхното ДНК, докато открием точното растение.
Той поклати глава:
— Това е страшно много работа.
— Смятах, че растението е рядко.
— Така е, ако говорите за целите Съединени щати, но не и за този район.
Сам изпита леко разочарование.
— Имаше и една рибена люспа, ако това може да помогне.
Кларк отново поклати глава:
— Рибата тиганка. Голяма помощ, няма що!
— Рибата тиганка ли?
— Извинете, така ги наричат тук. Децата ги пържат в малки тигани. Рибките са съвсем дребнички. Използват се предимно за стръв.
— Твърде красиви са, за да се ядат — протестира Сам.
— Прекрасни са, нали?
Дойл започваше да губи търпение.
— Къде според вас ще е най-добре да ги потърсим?
— Извинете. Двете се намират на едно и също място в три района в цялата страна и за щастие всички са тук.
Той им посочи един участък на картата.
— Първото и според мен най-малко вероятно е Стамп Крийк. Но там няма много храсти от това растение, а рибите са дори още по-малко.
Сам кимна.
— Не казвам, че не трябва да го претърсите, но просто предлагам да го оставите за накрая. Вторият и третият район, които аз бих огледал, са Блу Крийк и Сома Крийк.
— Сома Крийк ли? — намеси се Сам. — Защо се нарича така?
— Доколкото ми е известно, винаги е носел това име — отвърна той. — Но аз съм тук едва от няколко години. Защо питате?
— Сома е името на експериментално лекарство, за което се споменава в „Смел нов свят“. Едновременно успокоително и стимулант — нещо като химическо средство за убеждаване.
— Откривате ли някаква връзка между книгата и наименованията на останалите две местности? — попита Дойл.
Сам поклати глава:
— Не, не мисля. Изглежда, в крайна сметка от бележките все пак имаше някаква полза.
Агентът я изгледа скептично.
— Все още не сме сигурни в това, но според мен Сома е добро място за начало.
Всички кимнаха в знак на съгласие.
— Теренът е труден — предупреди ги Кларк. — Няма да е лесно да се съберат проби, въпреки че растенията не са в изобилие.
Дойл размишляваше върху нещо друго:
— Много хора ли живеят там?
Кларк поклати глава:
— Доколкото знам, никой. Местността е много негостоприемна. Риболовът е слаб, потокът е труден за лодките. А има и гадни насекоми.
— Възможно ли е човек да се укрие там?
— Ако е луд.
Дойл кимна. Сам го погледна. Очевидно той се надяваше да открият нещо повече от храсти.
— На ваше място бих си взел водач — предложи Кларк. — Местността е опасна. Дълбока вода, подводни растения, блата. Няколко души изчезнаха там безследно. Надяват се да ги открият, когато пресушат мястото и построят там игрище за голф.
— Такива ли са плановете?
— Нямам представа, но съм сигурен, че някой ден ще се доберат и дотам. Май успяха да разрушат всичко останало. Попитайте шерифа. Ако той не може да ви заведе, непременно ще намери човек, който да го направи. Може да се разделите с няколко долара, но си струва.
Сам сърдечно му благодари.
— Ще се върнем с пробите възможно най-бързо.
— Добре. Ще приготвя всичко и ще ви чакам. Колкото по-бързо ми донесете семената, толкова по-бързо ще мога да свърша работата. Може би ще имаме възможност да си поговорим по-надълго и нашироко за семената и за цветния прашец.
— Няма да забравя — отговори тя, ръкува се с него и последва Дойл и Золхайм навън.
Няколко часа бяха необходими на Марша, за да се сдобие с екземпляр от лентичката на ордена. След като опита без всякакъв резултат в американското посолство и в няколко американски военновъздушни бази, тя най-накрая откри един „Орден за храброст на Конгреса“ в малък антикварен магазин до моста „Магдалена“.
Преговорите със собственика, който се кълнеше, че орденът вероятно е единствен в Англия и затова — невероятно скъп, се проточиха, но най-накрая постигнаха споразумение и Марша уреди да изпрати такси, за да го вземе. Половин час по-късно орденът беше в лабораторията й. Сравнението между лентичката му и влакната, открити в найлоновата торбичка, показа, че са напълно еднакви. Марша отново вдигна телефона и повторно набра някакъв номер.
Том Адамс за пореден път преглеждаше досиетата на заподозрените, когато телефонът иззвъня.
— Инспектор Адамс.
Гласът от другата страна беше висок и развълнуван и говореше толкова забързано, че почти нищо не се разбираше.
— Марша, успокой се и бавно ми кажи онова, което искаш.
Той взе писалка, готов да си води бележки.
— „Орден за храброст на Конгреса“ ли? Да, чувал съм за него. Това е американската версия на кръста „Виктория“, нали?… Разбирам… Добре, Марша. Добра работа. Ще поддържаме връзка.
Том бавно затвори телефона. „Да — каза си той, — разбира се!“ Това беше повратната точка. Сега просто се нуждаеше от малко повече информация. Отново вдигна слушалката, обади се в американското посолство и помоли да го свържат с информационния отдел.
— Ало, обажда се инспектор Адамс от полицията в графство Кеймбридж. Работя в сътрудничество с вашето ФБР… Да, точно така… Дали не разполагате с актуален списък на всички офицери на действителна служба, наградени с „Орден за храброст на Конгреса“?… Да, ще почакам.
Той се облегна назад и стисна палци за късмет. След няколко минути библиотекарката се върна на телефона. Том стисна писалката.
— Да, готов съм.
Жената започна да му диктува имената. Първите три не му говореха нищо, но последното разпозна незабавно.
— Господи, сигурна ли сте? Бихте ли ми прочели името отново?
Нямаше никакво съмнение.
Той тресна слушалката и хукна към кабинета на Рочестър.
Сома Крийк се намираше само на половин час път от лабораторията на Кларк. По пътя спряха, за да вземат шериф Марк Конак, който бе подочул някои неща за случая и изгаряше от желание да се включи.
С напредването на деня жегата ставаше все по-непоносима. Сам се радваше, че в колата има климатична инсталация, и се ужасяваше от мига, в който ще трябва да излязат и да започнат търсенето.
А това стана твърде скоро. Спряха на малък запустял паркинг до потока, където ги чакаха две малки дървени лодки, и излязоха в наситения с влага въздух до едно от най-големите блата в Джорджия.
Дойл погледна към Золхайм.
— Ти тръгни с шерифа, аз ще поема доктор Райън.
Тя поклати глава:
— Не, ти върви с шерифа, аз ще остана с доктор Райън.
Гневно се измериха с погледи. Това беше неподчинение — и двамата го знаеха, но Ед реши, че в момента не е време да спорят. Щеше да напише рапорт впоследствие. Може би това бе поводът, който търсеше, за да се отърве от нея.
— Добре — примири се той, — ти вземи доктор Райън.
Шерифът сухо се намеси:
— Е, ако сте свършили с кавгата, предлагам дамите да поемат на изток, а ние — на запад. Това не е обида към способностите ви, дами, но западната част на блатото се смята за по-опасна от източната, а аз я познавам по-добре от вас.
Катрин усети, че казаното от него има основание, и се съгласи.
Шерифът продължи:
— Управлявали ли сте лодка някога?
Сам поклати отрицателно глава, но Золхайм каза:
— Мога да се справя.
— Това е добре. Поддържайте ниска скорост и не бързайте. Така няма да пропуснете нищо, а ако се блъснете, щетите няма да са сериозни.
Той се качи в едната лодка и се приготви да потегли.
— Въоръжени ли сте? — намеси се Дойл.
Катрин дръпна сакото си и му показа 38-калибровия си „Смит и Уесън“.
— Добре. Надявам се, че знаеш как да го използваш.
Той много добре знаеше, че е така, но не се стърпя да я ухапе още веднъж.
— А ако откриете нещо по-различно от храсти, веднага се върнете тук и докладвайте. Ясно ли е?
Золхайм кимна.
Сам погледна към агента.
— Сигурен ли сте, че знаете какво търсите?
— Хамънд?
Тя се вбеси, но не каза нищо.
— Знам как изглеждат храстите — каза той. — Ще взема проби.
— И помнете, от възможно най-много различни храсти. Кларк каза, че тук не са много, така че не би трябвало да ни отнеме кой знае колко време.
Отегчен, Дойл се извърна и се качи в лодката до шерифа.
Сам му напомни:
— И не забравяйте да отбележите от кой храст е пробата и да си запишете местонахождението му.
Ед махна с ръка. Шерифът запали извънбордовия двигател и те се отдалечиха от брега.
Золхайм привлече вниманието на Сам:
— Добре, хайде да потегляме.
Качиха се в лодката, Катрин пое кормилото и двете се отправиха към вътрешността на блатото.
След като се отдалечиха достатъчно далеч, за да не могат да чуят, радиото в колата на шерифа изпращя:
— Тук централа. Спешно съобщение за доктор Райън или агент Дойл. Обадете се.
Централата щеше да продължи да се обажда още известно време, но нямаше да успее да се свърже, докато не стане твърде късно.
Малката лодка с бръмчене навлезе в блатото. Почти веднага дърветата сключиха клони над главите им, препречиха пътя на светлината и — което беше още по-лошо — захлупиха влагата. От водата се издигаше пара, която обгръщаше дърветата и храстите в мъгла и пораждаше чудати, тайнствени форми. От носовете и ушите им капеше пот, като че ли се намираха в сауна. Дрехите вече бяха залепнали за телата им и Сам с мъка си поемаше въздух. Като капак на всичко имаше и още нещо, което не бе очаквала: шумът. Хиляди насекоми и животинки се състезаваха да бъдат чути.
Решиха да проверят възможно най-голяма част от блатото с лодката и да вървят пеша колкото се може по-малко. Първата им спирка беше островче, чиито брегове бяха покрити с храсти и дървета. Золхайм беше търпелива и дори помагаше на Сам, докато тя взимаше проба след проба от храстите, поставяше всяка в отделна торбичка и отбелязваше растението с бяло етикетче. След като отбеляза броя и местоположението на всеки храст, от който беше взела проба, двете навлязоха още по-навътре в блатото.
Слънцето се спусна ниско и светлината започна да отслабва. Дойл даде знак на шериф Конак да обърне лодката, за да се връщат. Беше взел няколко проби, но се интересуваше повече от това дали няма да открие признаци на таен живот някъде из блатата, отколкото от самите проби. Не забеляза нищо. Кларк беше прав: местността беше изключително враждебна. Ед не изгаряше от желание да замръкне тук.
Връщането му се стори изключително бързо и скоро Дойл тромаво се изкачваше по брега към колата. Шериф Конак върза лодката и го последва. Точно в този момент радиото му отново изпращя: „Централа до шериф Конак. Край“.
Марк вдигна апарата.
— Тук шериф Конак. Казвай, Били.
Докато слушаше съобщението, очите на Дойл се разшириха от изненада.
Золхайм вдигна глава и погледна нагоре през гъстите клони на дърветата. Смрачаваше се. Напрегна се да различи в здрача Сам, която поставяше етикетче на поредния храст.
— Мисля, че ще е по-добре да се връщаме — каза Катрин. — След час ще бъде съвсем тъмно.
Сам приключи с етикета и огледа течението на потока.
— Да, добре, можем да довършим утре. Смятам, че разполагаме с достатъчно материал, за да може Кларк да започне.
Золхайм започна да обръща лодката и в този миг Сам забеляза нещо, наполовина скрито зад китка дървета. Махна на агентката да спре и й показа откритието си. Една дървена колиба се издигаше самотно на малък обрасъл остров. Около нея растяха гъсти храсти и дървета, които й осигуряваха почти идеално прикритие. Пред колибата имаше малък кей, от който тръгваха няколко стъпала и водеха към вратата. Двете жени наблюдаваха известно време, но не забелязаха никакво движение или признак, че мястото е обитавано. Който и да беше собственикът му, него или го нямаше, или си кротуваше.
— Кларк не каза ли, че нямало никакви постройки? — прошепна Золхайм.
— Да.
Катрин бръкна под сакото си и извади пистолета. Провери пълнителя и го пъхна отново на мястото му.
Сам я погледна подозрително.
— Нали Дойл каза да се върнем при колите и да съобщим, ако открием нещо.
— И точно това ще направим, след като проверим мястото.
Преди да успее да я спре, Золхайм скочи от лодката, нагази до гърдите във вода и започна да се придвижва напред, като държеше пистолета над главата си и не откъсваше поглед от колибата. За облекчение на Сам, тя стигна до брега без произшествия и се качи на кейчето. Обърна се и бързо й махна, преди да изкачи стълбите към колибата. Сам изчака, уплашено притаила дъх.
Разнесе се мигновен шум, подобен на изпращяване на лед при допира му с проводник за високо напрежение, който се извиси над жуженето на насекомите. Сам инстинктивно вдигна глава, но не видя никакъв проводник. Всъщност, като се замисли, реши, че вероятно такъв няма на мили разстояние от това място. Погледна часовника си. Золхайм беше влязла в колибата едва преди няколко минути.
Сам се разкъсваше от колебания. Дали да се върне при колите, както заповяда Дойл, или да преплува краткото разстояние и да провери дали агентката е добре? Сигурно трябваше да се върне и да доведе помощ, но ако… Не можеше да изостави Катрин. Плъзна се през борда на лодката, като внимаваше да не вдига никакъв шум, и заплува. Водата беше някак необикновено топла, гъста и зловонна, сякаш плуваше в супа. Сам държеше устата си плътно затворена и дишаше дълбоко през носа.
Стори й се, че измина цяла вечност, преди да се добере до колибата и с мъка да успее да се повдигне до кейчето. Полежа няколко минути, за да нормализира дишането си, опитвайки да се убеди, че вероятно напразно се е намокрила, след това се изправи и тръгна към стълбите. Макар да се стараеше да пристъпва съвсем леко, всяка крачка отекваше високо. Който и да беше вътре, несъмнено щеше да я чуе.
Промъкна се до един прозорец и надникна вътре. Колибата се състоеше от една голяма стая. В дъното й имаше неоправено легло, до което се виждаше шкафче и голям дървен гардероб. Зад леглото висяха няколко рафта, върху които се мъдреха големи стъклени буркани. В тях имаше нещо, но тя не можеше да види какво. В средата на стаята бе поставена голяма маса. Върху нея с разперени ръце и крака лежеше Золхайм. Беше напълно облечена, а ръцете и краката й висяха отстрани. Изглеждаше неподвижна.
Сам се зачуди дали не може да намери пистолета на агентката. Не че щеше да й помогне особено, понеже никога не беше стреляла и дори не знаеше как точно да се прицели. Но все пак Хамънд не знаеше това. Хамънд — очевидно подсъзнанието й бе решило кой е убиецът, макар разумът й да се противопоставяше. Прокрадна се покрай вратата и се промъкна вътре, като непрекъснато се оглеждаше за евентуален път за бягство. Приближи се до Золхайм и хвана китката й. Имаше пулс, макар и слаб. Сам прегледа главата й за рани, но не откри нищо.
Разтърси я и прошепна в ухото й:
— Катрин, Катрин, събуди се. Трябва да изчезваме оттук. Моля те, Катрин, събуди се!
Докато шепнеше, забеляза яркочервен белег отстрани на шията на жената. Беше почти същият като белега, който бе открила на тялото на Уест, и обясняваше звука отпреди малко. Отново разтърси Золхайм, този път още по-настойчиво. Никаква реакция. Сам просто недоумяваше какво трябва да направи. Не можеше да зареже Катрин, защото така я обричаше на сигурна смърт, ако Хамънд се върнеше. Не беше достатъчно силна, за да я носи, а останеше ли, излагаше на опасност и двете. Вероятно предупредителен изстрел щеше поне да предизвика незабавното идване на Дойл и на шерифа.
Докато претърсваше Золхайм за пистолета, вратата на гардероба изскърца и започна да се открехва. Сам отчаяно затърси нещо, с което да се отбранява, но не успя да открие подходящо. Вратата се отваряше все по-широко и по-широко… Тя ужасено я наблюдаваше и очакваше всеки момент да изникне онзи, който се крие вътре, но никой не се показа. Бавно и с разтуптяно от страх сърце тя приближи към гардероба.
Вътре нямаше никой. По пода и натрупани до половината на стените имаше десетки чифтове обувки. Различни на цвят, номер и модел, но всичките до един — женски.
Поуспокоена, Сам насочи вниманието си към стъклените буркани върху рафтовете зад леглото. Внимателно ги разгледа. Всеки от тях съдържаше по два бъбрека. На пода имаше няколко буркана, които, за неин ужас, бяха празни, но все още влажни. Тя не знаеше колко точно нещастни жени представят обувките и бурканите, но със сигурност бяха много.
Докато обмисляше какъв да бъде следващият й ход, чу някакво изпращяване. Този път не беше от гардероба, а откъм стълбите отвън. Разпозна звука, защото го бе чула преди малко, когато самата тя ги изкачваше. Бързо и безшумно отиде до прозореца.
Хамънд се качваше по стълбите. В едната си ръка носеше нещо, което бе скрито под парче бял плат, а в другата — пистолет. Сам не искаше да оставя Золхайм сама, но нямаше друг избор. Изтича до отсрещния прозорец и скочи навън. Едновременно с това мярна майора, който влетя в стаята и насочи пистолета си право към нея.
Приземи се тежко, но земята беше мека и — като се изключи това, че остана без дъх — тя не се нарани. Поне имаше под краката си твърда почва, а не вода: не беше особено добра плувкиня. Нямаше време за размисъл. Изправи се с усилие и хукна.
Чу как Робърт извика зад гърба й:
— Спри, Сам, спри!
Тя нямаше представа накъде тича и не й пукаше. Единствената й мисъл беше да избяга колкото е възможно по-далеч от него. Не успя да се отдалечи много, когато усети, че Хамънд я преследва. Продължаваше да вика името й и всеки път гласът му се чуваше все по-отблизо.
Уморена от дългия полет и недоспиването предишната нощ, Сам бързо губеше сили. Препъна се веднъж, втори път и накрая се строполи изтощена на земята. Почти пълзешком се довлече до един от толкова познатите й храсти — отбеляза между другото наум тази ирония на съдбата. Хамънд шумно си пробиваше път към нея, но внезапно спря, а калните му ботуши се намираха само на няколко стъпки от лицето й. Тя затвори очи и задържа дъха си в очакване той да я забележи.
Чу как стъпките му се отдалечават. Отвори уста и тихо и дълбоко започна да си поема дъх. Когато се увери, че си е отишъл, изпълзя от укритието си и хукна обратно към бараката. Планът й беше прост: щеше да измъкне Золхайм до водата, да я довлече до лодката и да избягат. Надяваше се да й стигнат силите и да се сети как да запали двигателя.
Сковаваща болка прониза ръката й и тя чу мъжки глас:
— Гори в ада, разврат, гори в ада!
Тялото й потръпна, когато през него премина електрически ток, и тя се строполи долу. За свое учудване, не изгуби съзнание, а просто се търколи на земята, като се държеше за ръката и пищеше. Докато се премяташе, успя да вдигне поглед.
Над нея стоеше не Хамънд, а генерал Артър Уилмът Браун.
Той й се ухили:
— Не пропускам често, млада госпожичке. Обикновено обичам да зашеметявам жертвите си, преди да ги накълцам, но на теб май ти провървя. Такъв ти бил късметът.
В дясната си ръка той все още държеше електрическата пушка, а в лявата стискаше голям ловджийски нож с назъбено острие. Коленичи до нея, здраво притисна с коляно гърдите й, за да я задържи неподвижна, и насочи ножа надолу.
Сам изпищя и започна да моли за пощада:
— Не ме убивай! Моля те, не ме убивай!
Смяташе, че никога не би направила подобно нещо. Винаги бе смятала това за слабост у другите хора. Но сега, когато бе застрашен собственият й живот, осъзна, че както всеки човек, е готова на всичко, за да спечели време, да остане жива.
Проехтя изстрел и куршумът се вряза в дръвче до главата на Браун. Той моментално отскочи от нея и хукна между дърветата към бараката. Сам усети, че някой я вдига от земята.
Беше Хамънд.
— Добре ли си? — тревожно попита той.
Не беше добре, чувстваше се съвсем отмаляла, но успя да кимне:
— Само ръката ми. Като че ли ме е ритнал кон.
Робърт внимателно я положи на земята и отстъпи назад.
Тя го погледна.
— Може ли някой да ми обясни какво, по дяволите, става тук?
— Да, наистина имаш право на обяснение…
Откъм блатото долетя викът на мъж, който молеше за помощ.
Хамънд стисна пистолета си още по-здраво.
— Стой тук.
След тези думи той изчезна в същата посока, където преди малко бе избягал Браун. Сам се огледа. Почти се бе стъмнило и дърветата и храстите изглеждаха тайнствени и заплашителни в здрача. Реши, че за нищо на света няма да остане тук. Олюлявайки се, тя се изправи и тръгна след Робърт бързо, доколкото й позволяваха силите.
С мъка си проправяше път през храстите и буренаците в продължение на стотина метра и след това внезапно се озова в една просека. Хамънд стоеше неподвижен и наблюдаваше Браун, потънал до кръста в блатото, което бързо го всмукваше към дъното.
— Веднага ме извадете оттук! — изкрещя генералът. — Чувате ли ме, майоре! Това е заповед! Извадете ме оттук!
Лицето му бе разкривено и обезумяло, а очите му бяха хлътнали дълбоко в орбитите.
— Чувате ли ме, майоре! Извадете ме, извадете ме!
Робърт не помръдна, просто наблюдаваше как Браун потъва.
— За бога, майоре, не позволявайте да умра така! Направете нещо!
Каквото и да бе извършил, Сам не можеше просто да стои и да гледа как се дави. Тя горещо помоли Боб:
— Помогни му. Извади го!
Младият мъж не продума.
Генералът се бореше с всички сили, но без резултат.
— Хамънд, ти, гадно копеле! Да не мислиш, че ще забравя това! Ще убия теб, семейството ти, приятелите ти и всичките ти курви!
Той посочи към Сам, която със здравата си ръка се опитваше да откърши голям клон от едно дърво, за да му го подаде. Най-сетне успя. Калта вече стигаше до гърдите на Браун, а крясъците му ставаха все по-истерични. Робърт не попречи на Сам да замъкне клона до Браун, но и не й помогна.
Когато тя се доближи до генерала, той опита да се протегне и да стигне клона.
— Тук, кучко, дай го насам!
Гласът му се бе превърнал в изтънял писък. Докато тя буташе клона към него, двама мъже в бойна униформа изникнаха иззад Хамънд.
Те погледнаха към Сам.
— Вземете й го, майоре — нареди единият.
Робърт веднага реагира. Вдигна Сам във въздуха и дръпна клона от протегнатата ръка на Браун. Той отчаяно започна да дращи с нокти и да къса листата от най-горните му вейки.
Виковете му започнаха да отекват с още по-голяма сила:
— Не! Не! Застреляйте ме, за бога! Не ме оставяйте да умра така!
Един от мъжете кимна на Хамънд, който хвърли клона настрани и пусна Сам на земята. Извади четиридесет и пет калибровия си пистолет от кобура и внимателно се прицели. Но преди да натисне спусъка, усети студената стомана на друго дуло, притиснато до слепоочието му.
— Хвърли пистолета на земята! И не прави глупости или ще ти пръсна черепа.
Робърт тутакси разпозна гласа на Дойл и разбра, че наистина ще изпълни заканата си. Наведе се и остави оръжието на земята. Един от хората в бойни униформи леко се пресегна към пистолета.
Агентът незабавно се прицели в него:
— На твое място не бих го направил!
Усмихна му се, преди да насочи вниманието си към Браун, който се опитваше да запази носа и устата си, като непрекъснато плюеше кафява кал и се давеше. Дойл искаше да е сигурен, че генералът го вижда. Искаше да бъде последното нещо, което кучият син ще зърне преди смъртта си — и проклет да бъде, ако допуснеше тази смърт да бъде лека.
Браун замълча за миг, загледан в агента, който приличаше на грамадна котка, готова да се нахвърли върху жертвата си. Дойл го беше победил и дори сега, в предсмъртния си час, той беснееше заради поражението си. Направи още един отчаян опит да се измъкне от тинята, но беше здраво заклещен. Нададе последен яростен вик и потъна в калта, която избълбука и отново застина неподвижна, сякаш нищо не се бе случило.
Един от мъжете в бойни униформи измери с поглед Дойл.
— Това ще ти струва значката.
— Съмнявам се — невъзмутимо отвърна Ед.
Вдигна Сам на ръце и я понесе към бараката.
Седнаха в колибата в очакване да пристигне екипът от съдебни медици, което щеше да отнеме известно време. Не беше най-подходящото място, но беше единственият подслон, който успяха да открият, и понеже Золхайм беше ранена, а Сам — на края на силите си, щяха да се нуждаят от помощ, за да се измъкнат от блатото. Шерифът и един от мъжете в бойни униформи бяха тръгнали преди половин час към колите, за да се обадят по радиото за помощ.
Положиха Катрин върху леглото. Тя вече бе в съзнание, но все още се намираше в шок. Сам бе направила всичко по силите си, но то не беше много. Золхайм имаше нужда от време, за да се възстанови. Сам хвана ръката й и приседна на ръба на леглото, за да следи състоянието й.
Дойл прекоси стаята и се приближи до тях.
— Как е тя?
— Добре е или поне ще се оправи.
— Глупачка! Казах й да се върне и да докладва. Но тя е твърде заета с това да изпъкне, за да проумява какво е добро за нея.
Гневът на Сам надви изтощението й.
— Ако я бяхте включили пълноценно в разследването, нямаше непрекъснато да се опитва да изпъкне!
Дойл прокара език по предните си зъби и се замисли над думите й. Беше права, но той не беше уверен, че може да се промени, дори и след случилото се. Сигурно вече бе твърде късно за това.
— Ще докладвате ли за инцидента? — попита Сам.
— Ще се наложи.
Тя отвратено се извърна.
— Но да кажем, че ще изменя малко истината, за да може и двамата да оберем лаврите.
Хамънд се обади откъм масата, където седеше заедно с другия непознат:
— Как е тя?
— Какво ти пука! — разпалено отвърна Сам. — Едва не ни убиха заради теб и приятелите ти.
Непознатият се намеси:
— Не, това не е съвсем вярно. В действителност ние ви спасихме живота.
— Може би, ако ни кажете какво точно става — кисело се обади Дойл, — ще има по-голяма вероятност да ви повярваме.
Мъжът погледна към Хамънд и кимна:
— Но помнете, че онова, което чуете днес в тази колиба, трябва да остане тайна. Животът ви зависи от това.
Ед го измери с поглед.
— Това заплаха ли е?
— Не, господин Дойл, определено е обещание.
Мъжът замълча, за да им даде възможност да осмислят думите му, след това продължи:
— Преди години във Виетнам американското правителство изпробваше някои нови химически оръжия с надеждата да спомогнат за по-бързото приключване на войната.
— Имате предвид нещо като „Ейджънт Ориндж“, така ли? — прекъсна го Дойл.
— Нещо подобно. Става дума за вещество, наречено ZO-23. Вместо да поразява тялото, както повечето конвенционални реактиви, то прониква в мозъка и предизвиква страх, параноя. Идеята беше да се разпръсне над виетнамската армия с надеждата, че войниците ще прекратят огъня и ще започнат да се изтребват помежду си.
— Това обяснява много неща — каза Сам. — Подейства ли?
— Веществото изобщо не беше използвано срещу Виетконг. Беше проведен експеримент с малка група доброволци.
Дойл се ухили саркастично:
— Смятах, че основно правило за всеки войник е никога да не става доброволец за нищо.
— Несъмнено. Така или иначе, обещаха им да ги върнат у дома и номерът подейства.
Сам отново го прекъсна:
— За колко души става дума?
— За двадесет. Заведоха ги в изпитателен център на около трийсетина километра от Сайгон и разпръснаха веществото над тях при бойни условия. След това ги отведоха в Сайгон за по-внимателно наблюдение.
Дойл изпреварваше мисълта му:
— И какво стана?
— Това, което очаквахме. Страх, параноя, крайни пристъпи на насилие, загуба на чувство за действителността.
Сам беше ужасена, но и заинтригувана.
— Колко време продължаваше това състояние?
— Около седем-десет дни или поне така смятахме. След като ги освободиха и ги върнаха в Щатите, някои от тях продължиха да проявяват симптомите.
— И резултатът беше, че…
— Един уби цялото си семейство, друг — няколко съседи и полицай. Трети отишъл на работа един ден и избил всички в печатницата, след като ги поканил на парти.
— Всички ли реагираха по този начин?
— Не, близо половината. Но не можехме да си позволим да поемем рискове, затова интернирахме всички. Един от тях успя да се измъкне и предизвика истински хаос за няколко дни, но вече отново е под контрол.
— А онези, които не проявиха такава реакция?
Мъжът я погледна.
— Беше нужен само още един инцидент и някой умен журналист, който да надуши връзката, и всички щяхме здравата да загазим.
— Но как реагираха роднините на тези хора?
— Никак. Казахме им, че са мъртви, последваха щедри обезщетения и проблемът просто отшумя.
Дойл прекоси стаята и седна от другата страна на масата, срещу мъжа.
— Докато не се появи Браун.
— Да, докато не се появи Браун — кимна мъжът.
— Но как се е замесил във всичко това?
— Самолетът му се разбил близо до тази зона и той я прекосил точно когато сме напръскали. Дори не знаехме, че е бил там.
— Кога узнахте?
— Със сигурност след убийството на младото момиче в Англия.
— Беше права за бележката, Сам — каза Хамънд. — Аз я взех. Трябваше.
— Защо?
— Разпознах почерка. Преди това старото копеле ми беше изпратило благодарствено писмо за празненството в хангара, което организирах за него.
— Онова, на което ходихме?
Той кимна:
— Почеркът беше същият.
Сам не остана доволна.
— И дотогава не знаеше, че е той, така ли?
Хамънд поклати глава отрицателно.
— Но защо не го арестува, след като разбра, че е той?
Преди Робърт да успее да отговори, непознатият се обади:
— Защото ние му наредихме да не го прави.
— А кои сте вие, по дяволите? — настоя Сам.
— Това няма значение. Но не можехме да позволим един от най-прочутите ни генерали да бъде арестуван за убийство.
Дойл се изсмя:
— Черна точка за Пентагона.
— Нещо такова.
Агентът продължи:
— Откога знаете, че е той?
— Отскоро.
— Преди убийството на момичето в Англия?
Непознатият кимна:
— Смятахме, че ще можем да го контролираме, докато се върне в Щатите.
Сам не можеше да повярва на ушите си.
— И после какво?
— Бяхме уредили да бъде настанен, да кажем, в охраняем старчески дом, но той ни изпързаля.
— Не ви бива особено, а?
Мъжът сви рамене:
— Случва се. Тогава отзовахме майор Хамънд. Първо, за да му попречим да задава неудобни въпроси, и второ, за да ни помогне да заловим този кучи син, преди всичко да се разчуе.
Сам невярващо поклати глава:
— Е, сега е повече от сигурно, че ще се разчуе.
— Съмнявам се — каза мъжът. — Първо ще опразним това място, а след това ще го сринем със земята. Артър Уилмът Браун ще бъде обявен за загинал при трагичен инцидент и ще заеме достойно място в Арлингтън сред американските герои от войната.
Сам заяви предизвикателно:
— Британската полиция и Рочестър вероятно ще бъдат на друго мнение.
— Вашето Министерство на вътрешните работи и командир Рочестър са уведомени. Те се съгласиха да ни съдействат.
Дойл отиде и още веднъж провери състоянието на Золхайм.
— Значи да си държим устите затворени.
Мъжът мълчеше.
— Ами аутопсиите, разследването? — попита Сам.
— Всичко приключва тук.
— А семействата на всички жени, които е убил?
Мъжът вдигна рамене:
— Нещастни жертви на войната.
Дойл се върна на масата.
— Ами ако решим да разгласим всичко?
— Няма да ви позволим. Ако смятах, че ще го направите, нямаше да допусна да напуснете тази колиба.
— Още жертви на войната, така ли?
Мъжът кимна. Ед знаеше, че не може да направи нищо повече, но поне убийствата щяха да престанат.
Сам се изправи и яростно изгледа мъжа.
— А още колко души сте изпуснали?
Той изглеждаше объркан.
— Изпуснали сте Браун. Колко още?
Мъжът сви рамене.
— Значи е възможно в този момент да има още неколцина като Браун, дето избиват когото им падне, а никой няма представа какво, по дяволите, става. Предполагам, че и техните жертви ще бъдат „жертви на войната“. Ако благоволите да си спомните, господин както и да се казвате, тъкмо хората спряха войната във Виетнам и те заслужават нещо много по-добро от вас.
Мъжът изобщо не се смути.
— Сигурен съм в това, но аз съм всичко, което имат. Страшничко е, нали?
Беше студен, мрачен ноемврийски ден в графство Кеймбридж, когато най-сетне погребаха неизвестното момиче, чиито кости бяха открити в ямата. Полицията месеци наред се опитваше да установи самоличността й, но безуспешно. Десетки хора посетиха моргата с надеждата да открият, че тя е изчезналата им дъщеря, сестра или съпруга. Нямаше нужда да идват — повечето подробности можеха да научат и по телефона — но за тях това беше нещо като поклонение, пътуване на надеждата. За всички обаче то завърши с разочарование.
Полицията и дори семействата на други изчезнали хора се появиха, за да си вземат последно сбогом, като че ли момичето беше незнаен воин, когото всички приемаха за своя изчезнал роднина.
Сам стоеше до Том Адамс и стискаше ръката му, докато спускаха малкия ковчег в земята. След края на проповедта всеки от присъстващите хвърли шепа пръст върху ковчега, преди да си тръгне, повечето бяха дълбоко трогнати от церемонията и от собствените си спомени.
Сам бе платила за гроба и за надгробния камък. Не беше длъжна да го прави, просто така й се искаше. Имаше чувството, че е измамила доверието на момичето и искаше някак да поправи злото.
Том долови мрачното й настроение, обгърна талията й и нежно я дръпна настрани от гроба. Докато се отдалечаваха, Сам размишляваше за надписа, който бе избрала за надгробния камък.
НЕПОЗНАТА
Душата ми сън завладя
и всички страхове прогони:
и някак неподвластна стана тя
на тленните години.
Сега ни порив, нито сила има в нея,
не чува нищо и не вижда,
със земното кълбо безспирно се върти,
в дървета и скали тя себе си оглежда.
Надяваше се стиховете на Уърдсуърт да накарат хората да поспрат за миг, да си припомнят и да поразмислят върху краткия живот на това момиче.