Найджъл Макриъри
Предсмъртни писъци (13)

Единадесета глава

След като камерата беше разчистена, Сам отиде в местната морга заедно с другите от екипа. Останките от телата бяха събрани в големи найлонови чували. Хейс беше убеден, че са намерили всичко, което можеше да бъде открито, макар търсенето на парченца кости все още да продължаваше.

Сам тъкмо се бе преоблякла в екипа за аутопсия, когато на вратата се почука.

— Влез.

В рамката изникна младо усмихнато лице.

— Добър ден. Доктор Райън?

— Същата.

Усмивката се разшири.

— Робърт Янг.

Името й звучеше познато, но просто не можеше да си спомни откъде точно.

— Аз съм антропологът.

— О, извинете. Нямах представа, че са повикали специалист. Боя се, че аз не съм местният патолог, така че някои съобщения стигат със закъснение до мен.

— И аз така чух. Вашият господин Рочестър доста е поразбудил духовете.

Сам се усмихна:

— Много го бива в това.

Докато говореше, внезапно си спомни. Разбира се, Робърт Янг. Името му бе станало известно след анализа му по останките на Романов, които бяха открити в Източна Русия. До голяма степен благодарение на него царското семейство бе идентифицирано и бе установена причината за смъртта на членовете на фамилията. Без неговата работа онова, което по-късно свършиха Гил и Иванов в Алдермастън, не би било възможно.

Той беше висок, върлинест мъж и изглеждаше някак размъкнат поради пълната незаинтересованост от външния си вид. Сам се досети, че работата му го поглъща почти напълно и не му остава време да се замисля за такива подробности като облеклото. С нетърпение очакваше съвместната работа с него.

— Помолиха ме да подредя онова, с което разполагаме, в някакво подобие на ред. Надявам се, нямате нищо против намесата ми.

— Ако вие сте съгласен да се мотая около вас и да наблюдавам работата на един експерт.

Янг се засмя, явно поласкан:

— Признавам, че за мен ще бъде чест. Ами да започваме!

Сам кимна и заедно се отправиха към моргата.

Макар да беше по-голяма от тази в болницата „Парк“, тукашната морга не беше толкова модерна и изглеждаше като паметник от трийсетте години. Пет от масите с бяло порцеланово покритие бяха осветени с лампи отгоре и върху всяка имаше по една голяма найлонова торба с останките, намерени в камерата, както и скици, показващи точно къде е била открита всяка кост. По-късно щяха да пристигнат и снимките, но засега Янг се задоволи със скиците.

Той се провикна към Хейс и го попита какво има във всяка торба.

— Номер едно и две съдържат останките от масата, както и тези, открити близо до нея. В четири и пет са вторият череп и парчетата, намерени в близост до него. В номер три са прибрани всички парченца, които не успяхме да идентифицираме веднага. Възможно е да са от трето тяло, но може и да са фрагменти от другите две. — Той сви рамене. — Кой знае?

— Надписани ли са костите? — попита Янг.

Хейс потвърди, че всички имат етикети и номера, а мястото, от което са били взети, е отбелязано върху скиците.

— Ами тогава да започваме.

Янг отвори първата торба. Полицейският фотограф пристъпи напред и засне изваждането от пликовете и поставянето върху масата на всяка кост. Сам наблюдаваше и чакаше, докато торбите бавно се изпразваха.

Галерията беше доста пълна. Тя видя там не само Рочестър и Адамс, но и двама униформени полицаи, които не познаваше — очевидно с високи чинове, а също и двама държавни служители в тъмни костюми. Всички гледаха с напрегнато внимание. Там, разбира се, беше и Алегзандър, който наблюдаваше не толкова това, което се случваше, колкото следеше всяко действие на Сам със съвсем явно критично изражение.

Янг извади черепите и ги сложи на съответните маси. После направиха рентгенови снимки, за да може структурата на устната кухина да бъде огледана с цел идентификация. След смъртта зъбната система на човек се запазва по-дълго от коя да е друга тъкан, а резултатите от зъболекарската намеса, като например изкуствените зъби, са силно устойчиви на химическо и физическо разлагане. Почти безкрайният брой различия в отделните аспекти на зъбната система означава, че всяка конфигурация е практически уникална подобно на пръстовите отпечатъци.

Съединяването на костите беше като подреждането на огромен триизмерен пъзел. Янг привърши с първото тяло доста бързо. То беше откритото върху масата в бункера и местоположението му до голяма степен го бе предпазило от гладните животни. С изключение на липсващия ляв крак, останките бяха като цяло непокътнати.

Вторият скелет им отне повече време. Освен черепа, само половината от него беше намерена. Левият крак беше почти цял, но десният крак, част от десния хълбок и по-голямата част от двете ръце липсваха. Единствената утеха беше, че останките поне приличаха на човешки. Не беше така с третото тяло. Това, което бе останало от него, заемаше едва една трета от масата. Беше просто купчина нечистотии и кафеникави кости, поставени приблизително на предполагаемите им места: нямаше череп, само част от единия крак, от едната ръка, фрагменти от гръдния кош, трийсетсантиметров участък от гръбначния стълб и няколко малки парченца кости, които дори Янг не успя да разпознае.

На друга маса пък имаше още кости, които той беше отделил. Сам взе една от тях и попита:

— А тези какви са?

— Животински кости — отговори Янг. — Според мен са от две лисици. Сигурно са умрели миналата зима. Най-вероятно те са разхвърляли костите.

Тя кимна и остави костта на мястото й.

— Ами май е това — оповести той. — Няма повече парчета.

Сам огледа масите и жалките останки върху тях. Жените сигурно бяха преживели множество страхотии, а сега и този тъжен край… Ужасени тръпки пробягаха по тялото й при тази мисъл.

Овладя се и се върна към действителността.

— Е, какво можете да ни кажете?

— Две бели жени и една тъмнокожа. Всички малко под или над двадесетгодишни. Ако имаме късмет, не би трябвало да ни е трудно да идентифицираме първите две.

— Вече разполагаме с някаква идентификация за тази върху масата.

— Добре, добре. Но с третата, за съжаление, сигурно ще срещнете трудности. Както виждате, не е останало бог знае какво, за което да се хванем.

Сам погледна няколкото кости, които съставляваха останките на третото момиче, и бе принудена да се съгласи.

— Ами ДНК тестът?

— Ако костите не са били силно замърсени. Но дори и тогава ще ви е нужна проба за сравнение, а не мога да си представя, че властите ще се съгласят да сравнят ДНК пробата с тази на родителите на всички момичета, изчезнали през последните няколко години. Това е доста скъпо.

Тя отново трябваше да се съгласи.

— Ако това ви помага, всички са били наръгани — заяви Янг. — Погледнете тънките ръбове на белезите отстрани на гръдния кош. Дължат се на остър инструмент, с който е било намушкано тялото, одраскал гръдния кош при движението си нагоре. Всичките три скелета имат подобни следи.

Сам ги разгледа отблизо, а след това забеляза и други белези по гръдния кош и по няколко от другите кости.

— А това от какво е?

Янг ги огледа бързо.

— Ухапвания от животни. Според мен от плъхове, лисици и язовци. Трябва ми още малко време, за да съм напълно сигурен.

— Откога са мъртви според вас?

— По-скоро от години, отколкото от месеци, и смятам, че са убити приблизително по едно и също време. Ако успеете да установите кога са изчезнали първите две момичета, може да ви помогне да определите приблизително и времето на изчезване на третото. Знам, че е доста несигурно, но всичко може да бъде от помощ.

Тя кимна.

— Е, оставям ви да довършите. Приятно ми беше да работим заедно и съм уверен, че скоро пак ще се видим.

Сам се ръкува с него.

— Вие свършихте основното. За мен остават само подробностите. Много ви благодаря.

— За мен беше удоволствие. Утре ще ви изпратя доклада си по пощата.

С тези думи Янг излезе от залата и я остави да изследва онова, което бе останало от трите млади жени.

 

 

Срещата й с Рочестър след аутопсията беше доста кратка. Не можеше да му каже почти нищо, което той вече да не знае, а дори и него щеше да прочете в доклада й. Джон й обясни, че двамата униформени полицаи, които бе видяла в галерията, са началникът и заместник-началникът на областната полиция. Двамата мъже в костюми бяха служители от Министерството на вътрешните работи, които вероятно бяха дошли, за да се убедят в необходимостта от новия отряд на Рочестър и да намерят мястото му в политическата история.

Сам го помоли за списък на евентуалните съдебни патолози, които могат да бъдат привлечени. Сега, когато почти всеки полицейски участък в страната с подновен интерес преразглеждаше случаите на безследно изчезналите, вероятността да бъдат открити още тела беше много по-голяма и тя знаеше, че не би се справила сама. Рочестър се съгласи, че би било много по-лесно, ако патологът на дадена област извърши първоначалната аутопсия, а докладът му бъде препратен на Сам за по-нататъшно проучване. Вече знаеха достатъчно за убиеца и можеха да разпознаят стила му сравнително лесно. Така биха избегнали патолози като Алегзандър да се чувстват обидени от това, че външни лица навлизат в собствената им територия.

Сам беше ужасно изморена. Не беше спала както трябва от много време, а шеметните събития от последните двадесет и четири часа бяха изчерпали и физическите, и моралните й сили. Не можеше като Джон да работи непрекъснато и въпреки това на сутринта да изглежда свежа и във форма. Чувстваше се мръсна и беше гладна. Всичко, което искаше, беше да вземе гореща вана с най-ароматната пяна, която можеше да намери, с чиния сандвичи до себе си. Рочестър уреди да я закарат у дома с полицейска кола и тя си мечта за банята през цялото време. Той се опита да я убеди да остане в колежа до края на разследването, но тя искаше да се прибере у дома — при Шоу и при всичките си любими вещи.

Когато пристигнаха пред къщата, Сам с удивление видя, че всички лампи светят. Тъкмо се канеше да помоли полицая да я изчака, докато влезе и провери дали всичко е наред, когато се сети, че най-вероятно Уин се беше нанесла. Дори й бе обещала да й помогне, но улисана в цялата въртележка, съвсем бе забравила.

Облегна се на вратата за малко, докато събере смелост да се изправи пред сестра си. Най-сетне пъхна ключа в ключалката, превъртя го и бутна вратата. Забеляза разликата още щом пристъпи прага. Почувства се като едно от седемте джуджета, които се прибират в подредената си и почистена къщурка. Промените в дневната бяха още по-големи. По пода нямаше вестници, камината беше почистена и огънят запален, дори бюрото й беше разтребено. „Сега вече нищо няма да намеря“, помисли си Сам. Прокара пръст по полицата над камината — нито прашинка.

Чу да се отваря вратата на кухнята и гласа на сестра си:

— Ти ли си, Сам?

— За теб ще е най-добре да е точно така — отговори тя и се запъти към кухнята.

Уин тъкмо бе донесла кошница със зеленчуци от градината. Изгледа я и каза:

— Изглеждаш изтощена. Къде се изгуби, по дяволите?

Сам уморено се отпусна на един стол.

— В Кент. Извинявай, че не бях тук, за да ти помогна да се пренесеш.

— Няма нищо. Хората от фирмата по преместването бяха много мили. Уредих да ти изпратят сметката.

— Много ти благодаря.

— Удоволствието е мое.

Сам огледа кухнята. Беше чиста и подредена, както никога.

Сестра й изсипа зеленчуците в мивката.

— Не мога да си представя как е възможно човек да живее при тези условия.

— О, много ти благодаря!

— Няма защо. Да не си се занимавала с онези трупове, които открили в американската военновъздушна база?

Сам кимна.

— Нищо чудно, че изглеждаш толкова изморена. Това е новината на деня.

— Така ли? Е, не съм учудена.

— Колко бяха телата?

— Три.

— А така! Човек не трябва да вярва на всичко, което съобщават по новините. Казаха, че са между шест и дванадесет.

„Напълно в техен стил“, помисли си Сам. Бяха готови на какво ли не, само и само да представят събитието колкото е възможно по-драматично, за да спечелят повече публика.

— Струва ми се, че имаш нужда да се изкъпеш и да се пъхнеш в леглото — каза Уин.

— Говориш като мама.

— Добре. Ти обикновено я слушаше — е, в повечето случаи.

Сам с усилие се надигна от стола и се запъти нагоре по стълбите. На половината път извика:

— Би ли ми направила няколко сандвича, ако обичаш?

Уин подаде глава иззад вратата на кухнята.

— Според мен ти трябва нещо по-питателно. Върви и се изкъпи, а аз ще го приготвя, докато слезеш.

Признателно й се усмихна и се заизкачва с мъка по стълбите.

След като се навечеряха, напъхаха чиниите в мивката и се преместиха във всекидневната.

— Е, какъв е проблемът? — попита Уин. — Мислех, че обичаш зловещите убийства.

— Толкова ли ми личи?

Сестра й кимна.

— Знам, че звучи глупаво, но усещам присъствието на някакво страхотно зло наоколо.

— Смятах, че злото витае около всяко убийство.

— Така е, но никога досега не бях усещала толкова осезателно присъствието му. Като че ли можеш да го докоснеш.

— Млъкни! Тръпки ме побиват, като те слушам.

— Извинявай.

— Ако това толкова те потиска, защо не им кажеш, че не искаш да работиш повече по случая?

Сам въздъхна:

— Де да беше толкова лесно! Наистина ме потиска, но искам, ако е възможно, да стигна чак до края.

— Убедена съм, че ако бях толкова уплашена, колкото си ти, аз не бих могла.

— Нищо подобно. Ти си толкова любопитна, колкото съм и аз. Наистина.

Уин се усмихна с обич на сестра си.

— Е, ако не поспиш, няма да си в състояние изобщо да работиш. Очите ти са ужасно зачервени.

Сам примигна.

— Малко са възпалени. Хайде, вдигам гълъбите.

С мъка се изправи и пое нагоре по стълбите. Когато стигна горе, се обърна към сестра си:

— Наистина се радвам, че си тук, и благодаря за всичко. Ще видиш, ще си живеем страхотно.

Последните й думи заглъхнаха в широка прозявка.

— Ще си поговорим след шест месеца — тихо каза Уин и отиде в кухнята, за да измие съдовете.

 

 

Някой рязко дръпна пердетата. Сам сърдито изръмжа и се зави презглава, за да се скрие от ярката светлина, нахлула в стаята. Но след като отвори широко прозорците, Уин безмилостно отметна завивките.

Сам опита да придърпа чаршафите и запротестира:

— Аз не съм Рики. Аз съм голяма жена, която много добре знае кога иска да стане от леглото.

— Така е. Само че долу те чакат двама полицаи.

Смяташе, че е общувала с Рочестър и Адамс предостатъчно за цял живот, но след като бяха били целия път дотук, сигурно ставаше дума за нещо спешно. Върху нощното й шкафче имаше чаша чай. Тя я взе и отпи глътка. Беше леденостуден.

Уин не показа никакво съчувствие:

— Беше топъл, когато ти го донесох преди половин час.

— Колко е часът?

— Единадесет и половина.

— Моля?!

Невярващо погледна часовника си.

— Ще сложа чайника. На твое място, не бих карала гостите си да ме чакат дълго. Май не са от търпеливите.

Сам се строполи обратно в леглото, като се опитваше да събере достатъчно сили, за да стане.

Когато слезе долу, Уин й подаде голяма чаша горещо кафе, преди отново да хлътне в кухнята. За свое най-голямо учудване, Сам установи, че я очакват не Рочестър и Адамс, а Райд и Холмс.

Тя погледна към него и повдигна чашата си:

— Искате ли?

— Не, благодаря. Чистачката ви вече ни направи кафе.

От кухнята долетя вик:

— Всъщност съм й сестра. Само изглеждам като чистачка.

Райд очевидно се разкъсваше между желанието да се извини и нежеланието да вика в отговор. Сам се наслади на неловката ситуация, в която беше изпаднал, и се настани в любимата си поза в ъгъла на канапето, а Шоу незабавно се присламчи към нея.

— Е — подхвана тя, — на какво дължа неочакваното ви посещение?

— На убийствата в Кент. Смятам, че са свързани с двете убийства тук, в Лиймингъл, и се питах какво имате да ни кажете.

Сам погали Шоу.

— Не съм сигурна, че имам това право.

— Вие сте патолог на подчинение на Министерството на вътрешните работи, а аз съм офицерът, който води разследването. Защо да не можете да ми кажете какво става?

— Защото в момента не работя за вас, а за командир Рочестър от „Кромуел Парк“, а чрез него — директно за Министерството на вътрешните работи.

— Това е местно убийство, което трябва да бъде разкрито, при това бързо. Независимо към кого сте прикрепена в момента, вие сте длъжна да информирате мен и екипа ми за хода на това следствие. Другото нещо, което не трябва да забравяте, е, че в един момент ще се наложи да се върнете на работа тук.

Сам усети как цялата настръхва.

— Заплашвате ли ме?

— Нищо подобно. Просто ви ориентирам в положението.

— Моето положение ми е съвсем ясно. Ако имате нужда от допълнителна информация по този случай, най-добре ще е да говорите с командир Рочестър или с инспектор Адамс. Ако те ми позволят да ви предоставя информация или докладите си, ще го сторя. В противен случай ще трябва да отнесете всичките си оплаквания за начина, по който се води следствието, направо до вътрешното министерство, пък да видим докъде ще стигнете.

Райд стана по-отстъпчив.

— Вижте, всички сме професионалисти и трябва да си вършим работата. Искам само да ме ориентирате какво става, защото се надявам това да помогне на нашето разследване тук.

Сам не се поддаде.

— Както вече казах, обърнете се към командир Рочестър. Сигурна съм, че ще ви окаже цялото необходимо съдействие.

Настъпи мълчание, докато мъжът осмисли думите й. И двамата много добре знаеха за отношението на Рочестър към него и че няма никакъв шанс той да измъкне нещо от Джон.

Преди полицаят да заговори отново, на входната врата се позвъни. Сам избута Шоу от скута си и стана да отвори, но Уин вече я беше изпреварила.

— Всичко е наред, мадам. Аз ще отворя — каза тя, подръпвайки перчема си.

Сам се усмихна на сарказма на сестра си, но нито Райд, нито Холмс трепнаха. Уин влезе в дневната, следвана по петите от Адамс, и съвсем ненужно обяви:

— Том е.

Той се изненада да завари тук бившите си колеги не по-малко от Сам.

Райд се изправи и протегна ръка:

— Том.

Независимо от дълбокото си презрение към Райд, Адамс прецени, че ще е най-добре да се държи дипломатично и да се ръкува с него.

— Господин групов началник — кратко каза той.

Едно от правилата на Том беше да не нарича „сър“ човек, когото не уважава. Но много внимаваше да не наруши йерархията, затова се обръщаше към тези хора с техния чин и така не можеха да го упрекнат в нищо.

— Може ли да попитам какво правите тук, господин групов началник?

Въпросът явно раздразни Райд.

— И аз се канех да ви попитам същото, но доколкото разбирам, отношенията ви с доктор Райън не са само на професионална основа.

Адамс реши, че забележката не заслужава отговор.

— Отново ви питам: какво правите тук, господин групов началник?

— Разследвам убийствата, инспекторе.

Устната на Райд се изви презрително, когато произнесе думата „инспекторе“.

— Както много добре знаете, всички разследвания, свързани точно с тази серия убийства, са поставени под ръководството на командир Рочестър — с равен глас каза Адамс.

— Я си отвори ушите — внезапно избухна Райд — и си спомни кой съм аз! Аз съм твоят шеф! И ако ти кажа да ми оближеш ботушите, ще трябва да го направиш. Не можеш да ми нареждаш при кого да отида и с кого да разговарям. Ясно ли е?

Том остана невъзмутим.

— Вие вече не ми заповядвате какво да правя и никога повече няма да го вършите.

За момент Сам си помисли, че Райд ще избухне, и бързо се намеси:

— Инспектор Адамс може и да не е в правото си да ви каже къде да отидете и с кого да разговаряте, но докато сте в къщата ми, аз мога. Така че, ако нямате нищо против, бих искала да си вървите…

Райд изгледа гневно Том, който издържа погледа му, без да мигне, а след това отново се обърна към Сам:

— Пак ще се видим.

— Твърде е възможно.

— Ще напиша пълен доклад за случилото се до командир Рочестър и Министерството на вътрешните работи — студено заяви Адамс.

— Правете каквото щете!

Пол кимна на Холмс, тя се изправи и двамата напуснаха стаята.

Уин им отвори входната врата.

— И да не се връщате скоро.

Затръшна вратата зад тях и се присъедини към сестра си и детектива в дневната.

— Каза ли му нещо? — попита я Том.

— Разбира се, че не.

— Извинявай. Просто целият настръхвам, когато съм в една стая с това копеле.

— Наистина ли? Не бих и предположила. Беше възхитително спокоен.

— Искаш ли кафе? — попита го Уин.

— Не, благодаря. Едва ли ще имам време. Трябва да се върнем за среща с шефа.

Уин се запъти към кухнята, за да им направи сандвичи за обяд, а Сам сърдито го попита:

— Трябва ли? Е, имам някои собствени планове, преди да го направим.

Адамс погледна нетърпеливо към нея, а после и часовника си.

— Например?

— Имам среща с Марша Евънс в лабораторията.

— Ами ако побързаме, ще можеш да видиш Марша и пак да не закъснеем много с връщането в „Кромуел Парк“.

Тя се замисли за момент.

— Добре.

Когато стигна до вратата, нещо й хрумна и се обърна към него:

— Идентифицирахте ли вече трите момичета?

— Две от тях. Едната е била Сюзън Денч, а другата се казва Елизабет Кар от Ийлинг, Лондон.

— Това не е близо до никакви военновъздушни бази, нали?

— Пътувала на автостоп, за да посети приятели в Сафълк. Значи може да са я прибрали където и да е по пътя. Изчезнала е около три седмици след Денч.

— Ами третото момиче?

Той сви рамене:

— Една от хилядите. След като Елизабет не е била местна и е идвала чак от Лондон, значи ще имаме работа със стотици изчезнали момичета.

Сам знаеше, че това е тъжната истина. Можеше да мине много дълго време, преди да открият кое е било третото момиче — ако изобщо някога откриеха. Въздъхна и промълви:

— Само пет минутки.

Том я погледна скептично и извика:

— Може би все пак ще имам време за кафе, Уин.

Тя го изгледа навъсено и изчезна нагоре по стълбите.

 

 

През по-голямата част от пътя до Скривингдън Сам лакомо поглъщаше сандвичите с бекон, които Уин им бе приготвила. Откакто се бе прибрала у дома предната вечер, непрекъснато усещаше глад. Съвсем егоистично бе предложила на Адамс само няколко хапки, но продължаваше да чувства стомаха си празен.

Когато пристигнаха в лабораторията, намериха Марша в обичайната й поза — залепена за микроскопа. Тя изобщо не им обърна внимание. Адамс се прокашля, но младата жена не помръдна.

— Знам, че сте тук — обади се. — Не съм глуха. Но ако не свърша това сега, ще ми виси на главата дни наред.

Обърна се към тях едва след като приключи и набързо надраска няколко бележки в тетрадката си.

— Добро утро, Сам. Надявах се да дойдеш по обяд, за да ме почерпиш. Мисля, че ми го дължиш — каза тя й кимна по посока на огромна купчина торбички с веществени доказателства.

— Съжалявам за допълнителната работа, но не познавам друг човек, на когото мога да се доверя достатъчно.

Марша се усмихна язвително:

— Ами намери си нови приятели. Знаеш ли, мисля, че ще си умра девствена.

Долната челюст на Сам увисна в шеговито удивление, а Марша й се усмихна одобрително.

— Както и да е, смятам, че имам онова, което ви трябва, ей там.

Поведе ги към отдалечения край на лабораторията. На закачалките висяха две външно еднакви куртки. Марша взе едната и обясни:

— С тази е бил облечен Стречъм, когато тялото е било намерено в канализацията.

Сам направи гримаса:

— Не ми напомняй.

— Това е стандартната униформена куртка за редниците и медицинските служители във военновъздушните сили на САЩ. — Марша отново я окачи и взе другата. — А тази е от униформата на офицерите от военновъздушните сили. Изглежда като първата, но не съвсем. Взех я от интендантството в Лиймингъл.

Сложи униформеното сако на работната пейка и се приближи към един от множеството си микроскопи. Провери фокуса, след това покани Сам да погледне. Тя се наведе и видя тъмна усукана нишка.

— Влакното, което виждаш — обясни Марша, — е от куртката на Стречъм и е типично за изкуствените материи. С помощта на спектрометрията и на тънкослойната хроматография можем да анализираме боите, използвани за тази тъкан. Влакната, които открихме в найлоновата торбичка в бараката, където бе намерено тялото на Мери Уест, са различни от пробите, които взехме от униформата на Стречъм.

— Това ни е известно, защото според мен е разумно да се предположи, че не Стречъм е убил Мери Уест.

— Съгласна съм, но аз го използвам само за сравнение.

Сам изчака, изпълнена с очакване.

— Боите на влакната в найлоновата торбичка също са използвани за военни униформи, но по-често за облеклото на офицерите, а не на редниците.

— Значи твърдиш, че нашият убиец е американски офицер, така ли? — попита Адамс.

— Не, това, което казвам, е, че влакната в найлоновата торба са от униформа на офицер от Военновъздушните сили на САЩ.

Адамс погледна към Сам.

— Нищо чудно, че Хамънд изчезна толкова светкавично.

— Не избързваш ли малко? — попита тя. — Според мен той не е единственият офицер в Лиймингъл.

— Но само той избяга.

— Извинявай, но доколкото чух, са го отзовали в Щатите. Не знаех, че е избягал.

Детективът изглеждаше определено скептичен.

— Това е нещо различно — каза Сам. Все още не вярваше, че Хамънд е способен да извърши убийство, да не говорим за жестоки, извратени серийни убийства. Попита Марша: — А какво ще ни кажеш за цветното влакно, което ти откри?

Приятелката й сви рамене:

— Все още не съм сигурна откъде идва то.

Когато се извърна настрани от микроскопа, погледът на Сам попадна върху офицерската куртка, която лежеше на пейката. Тя се вгледа в нея. Имаше нещо странно, но не можеше да каже какво точно. Опита се колкото е възможно по-ясно да си представи сакото облечено. Разбира се! Това беше! И върху двете куртки нямаше никакви ордени, а американските военновъздушни сили се гордееха с множеството отличия, които раздаваха. Просто не проумяваше как не се е сетила по-рано.

— Ордените — каза тя. — Къде са ордените?

Забързано прекоси лабораторията, взе двете куртки и посочи към мястото, където обикновено се окачваха отличията.

— Виждате ли? Няма ордени. Ето оттук идва твоето неидентифицирано цветно влакно. От лентичка на орден.

— Хамънд имаше ли ордени? — попита Адамс.

— По целите гърди, но така е с повечето офицери след толкова години служба.

— Предполагам, че ще зависи от лентичката на какъв точно орден е влакното — каза Марша.

Адамс я погледна въпросително.

— Някои от ордените са твърде разпространени и повечето офицери ги получават. Но други са редки и така бихме могли да постесним кръга.

— Колко време ти трябва, за да разбереш от какъв орден е влакното? — попита я той.

— Ще мога да кажа веднага щом получа списък на американските ордени и на съответните им цветове. Не би трябвало да отнеме много време. Незабавно ще се заема с това.

— Добре. Ще видя какво мога да направя, за да открием Хамънд.

Сам го измери с гневен поглед, докато излизаше от лабораторията.

 

 

Пътуването от Кеймбридж до „Кромуел Парк“ беше дълго и премина в почти пълно мълчание. Когато стигнаха до главния портал, Адамс спря колата и се обърна към Сам:

— Откъде си толкова сигурна, че е невинен?

Тя гледаше право пред себе си.

— А ти защо си толкова сигурен, че е виновен? Смятах, че основното правило в британското правосъдие е, че човек е невинен до доказване на противното.

— Според мен вече разполагаме с достатъчно доказателства.

— Както вече изтъкнах — косвени.

— Хайде стига, Сам, ако беше друг, а не Хамънд, щеше да си съгласна с мен.

Тя се обърна към него, пламнала от гняв:

— Това е ужасно нелепо. Не смятам, че е виновен, защото мисля, че няма достатъчно доказателства срещу него. А твоят проблем, Том, е полицейското ти мислене. По принуда решаваш, че е виновен, и всяко доказателство, което ти помага да потвърдиш вината му, независимо колко половинчато е то, ти е добре дошло. А всяко, което доказва противното, просто пренебрегваш. И докато всички се потупвате похвално по гърбовете, убиецът все още е на свобода и е много вероятно отново да убие някого!

Рязко се обърна на другата страна и скръсти ръце. Том знаеше, че няма смисъл да продължава спора, затова отново запали колата и мълчаливо потегли към сградата.

Когато влязоха в кабинета на Рочестър, Дойл и Золхайм вече ги очакваха. Джон се приближи да поздрави Сам. За момент тя си помисли, че ще я целуне, но той просто протегна ръка и тя я пое.

— Разбирам, че трябва да те поздравя — каза й.

Сам ядосано измери с поглед Адамс, който седна далеч от нея.

— Е, смятам, че още е малко прибързано — отговори тя.

— Може би, но влакната, а с малко късмет и тази лентичка на орден, биха могли да подплатят сериозно обвиненията срещу Хамънд.

Той покани Сам да седне и се върна на мястото си.

— Боя се, че нашият приятел, професор Чарлтън, не пожъна твоите успехи. Не успя да стигне до никакво заключение за бележките. Изглежда, нашият човек е просто смахнат.

Дойл категорично поклати глава:

— Не, не е смахнат. Той много добре знае какво прави и то му доставя удоволствие.

Макар да ненавиждаше убиеца, Ед изпитваше към него и някакво необяснимо уважение. Ако не беше умен, отдавна вече да са го заловили.

Рочестър продължи:

— Мисля, че другото, което трябва да знаете, е, че агент Золхайм се опита да установи местонахождението на Хамънд по време на някои от останалите убийства и те очевидно до голяма степен съвпадат.

Сам изгледа агентката.

— До голяма степен ли?

Катрин не беше толкова уверена като Рочестър.

— Има още някои неща, които трябва да свърша, но това, което успяхме да проверим, го поставя приблизително на точното място в почти точното време.

— Приблизително? Почти? Какво по-точно означава това? — настоя Сам. — В същата база, близо до базата, в същата страна, щат, какво точно? Поне едно от откритите в Кент момичета не е местно.

Дойл се намеси:

— Достатъчно близо, за да стигне до мястото и да извърши убийството, но и достатъчно далеч, за да не пада подозрението върху него.

— Разбирам. Значи вече не фактите се съотнасят към престъпленията, а престъпленията — към фактите.

— До голяма степен сме сигурни за него — каза Золхайм.

Сам се обърна към нея:

— Вие бяхте „до голяма степен“ сигурна и за полковник Къли.

Рочестър и Адамс останаха изненадани от думите й, тъй като добрият стар полковник беше изключен от разследването доста отдавна, но Катрин знаеше точно къде се прицелва патоложката и явно възнегодува.

Сам не се отказа:

— Мисля, че правим прибързани заключения. Всичко е чиста спекулация, която се основава единствено на догадки.

— Но тогава защо Хамънд избяга? — съвсем уместно запита Адамс.

— Вече ви попитах доколко сме сигурни в това. Смятах, че са го отзовали в Щатите.

Рочестър поклати глава:

— Това ни казаха, но явно е история, която самият Хамънд е съчинил. Военновъздушните сили твърдят, че не знаят нищо за подобна заповед.

При това разкритие Сам сви платна. Съкрушена, облегна се назад.

Командирът продължи:

— Смятаме, че успяхме да проследим майора до Джорджия, вероятно точно до Атланта, което — многозначително изгледа Сам, — доколкото ми е известно, съвпада съвсем точно с някои проби, взети както от мястото на убийството, така и от тялото.

— Да — призна тя, — с цветния прашец и с рибената люспа. Как успяхте да го проследите?

Рочестър направи жест по посока на Золхайм и Дойл:

— С помощта на нашите приятели от ФБР. Те ще отлетят за Атланта утре сутринта, за да се опитат да го открият.

— Късмет! — пожела им Сам. — Ще ви бъда благодарна, ако ме осведомите дали сте го арестували.

Дойл погледна въпросително Рочестър, който каза:

— Смятам, че няма да има нужда да ти съобщават. Надявахме се да заминеш заедно с тях.

Сам зяпна от учудване.

Том Адамс беше не по-малко учуден от нея.

— Смятате ли, че това е добра идея, сър?

— Да, иначе не бих я предложил.

— В такъв случай, сър, не трябва ли да замине и някой от нас?

— Не. Това вече е работа на американците. Сигурен съм, че доктор Райън ще ни представи добре. И все пак всичко зависи от нейното мнение.

Последното нещо, което тя искаше, бе да се натрапва в разследване, водено от ФБР. Навярно имаше някакъв начин да се измъкне от това.

— Каква полза ще има от мен? — попита тя. — Сигурна съм, че ФБР разполага със свои хора, които са напълно способни да допринесат за успеха на следствието точно колкото и аз.

— Освен агентите Дойл и Золхайм, ти си по-запозната с разследването от когото и да е друг. Аз — Джон погледна иронично към Ед, — тоест ние смятаме, че познанията ти по случая, заедно с тези на ФБР, ще допринесат за бързото разрешаване на загадката.

Той лъжеше, разбира се. Дойл не искаше там да присъства дори собствената му колежка Золхайм, да не говорим за някой досадник от британската полиция, още повече жена. Това беше ход на Рочестър, за да е сигурен, че един от неговите хора ще следи разследването отблизо, и нямаше да й разреши да откаже.

Сам попита агента:

— Ще получа ли пълното съдействие на ФБР?

Рочестър отговори преди него:

— Господин Барток ме увери, че ще направи всичко необходимо, за да останеш неизменна част от екипа.

Името на Барток произведе обичайното въздействие върху Дойл: той кимна с престорен ентусиазъм, но очевидно му беше крайно неприятно.

Сам се чудеше дали може да получи някаква помощ от Том. Беше сигурна, че той не желае тя да заминава — поне не сама. Но не можеше да иска нищо повече от него. Погледът, който му метна Рочестър, когато се обади, ясно показваше, че всеки по-нататъшен протест ще му се отрази зле — заплахата от южния участък и от Райд просто висеше във въздуха. Том трябваше да остане встрани. Внезапно се почувства съвсем сама.