Найджъл Макриъри
Предсмъртни писъци (12)

Десета глава

Пътуването до Хемпшър я изправи на нокти, защото Дойл шофираше като луд. На моменти Сам се чудеше дали не е забравил, че се намира в Англия и не се е върнал към дясното движение. За щастие, освен някоя кола за разнасяне на мляко и група работници от нощните смени, по пътя нямаше почти нищо, което да ги застраши.

Докато пристигнат в „Кромуел Парк“, вече се бе развиделило напълно. Свежестта на ранното утро, която се носеше от дърветата в парка, повдигна духа й и прогони летаргията, обхванала я по време на пътуването. Усети глад и осъзна, че не е слагала и хапка в устата си през последните двадесет и четири часа. Не знаеше каква е храната в колежа, но се надяваше поне да им предложат закуска.

Неспокойният пазач, който изглеждаше изморен и настръхнал от студ, ги пропусна бързо през портала. Сам упъти Дойл как да стигне до чакъления паркинг пред сградата. Тя слезе от колата и се протегна, докато не усети напрежение в кръста си, стараейки се да прогони схващането от дългото пътуване.

Един униформен полицай слезе по парадните стълби и ги поздрави:

— Не сте си губили времето. — Ръкува се със Сам. — Главен инспектор Тери Ламбърт. Аз съм помощникът на господин Рочестър.

— Доктор Райън, Саманта Райън.

— Радвам се най-сетне да се запознаем. Мисля, че не успяхме да се срещнем при последното ви посещение тук. Предизвикали сте доста голямо оживление.

Сам направи жест към придружителите си:

— Това са агентите Катрин Золхайм и Едуард Дойл от Отдела за изследване на човешкото поведение на ФБР в Куонтико.

— Радвам се, че сте тук — поздрави ги Ламбърт. — Научих, че сте съгласни да ни помогнете в разследването.

Формулировката не допадна на Дойл.

— Тъкмо обратното, смятам, че вие се съгласихте да ми помогнете.

Тери не искаше да бъде въвлечен в спор и просто се усмихна. Ед изтълкува усмивката му като признак на слабост и остана доволен, че ще може лесно да „се справи“ с британската полиция.

— Последвайте ме, моля — каза Ламбърт, — господин Рочестър ви очаква.

Вместо да се насочат към стълбите, които водеха към кабинета на командира, както очакваше Сам, той заобиколи зданието и ги поведе към модерните сгради на брега на езерото, където беше контролната зала.

Рочестър се намираше в другия край на помещението и разговаряше с детектив, който въвеждаше данни в компютъра. Ламбърт ги поведе към него.

— Сър, доктор Райън и останалите.

Джон вдигна поглед и се усмихна на Сам:

— Сам, благодаря ти, че дойде толкова бързо.

Дойл се ядоса, че са го определили просто като един от „останалите“, придружаващи патоложката, и се представи:

— Агент Едуард Дойл от Куонтико. Бих искал да ви благодаря, че се съгласихте да ни помогнете в това разследване.

Смисълът на думите му не убягна на Рочестър.

— Бихме направили всичко, за да помогнем на американските си колеги. Още вчера изпратих подобно съобщение на господин Барток.

Дойл застина. Барток беше шефът на отдела на ФБР в Куонтико, безмилостен тип, стремящ се към политическа кариера и тъпчещ всеки, който по някакъв начин застрашаваше безупречната форма на неговото управление. От всички хора, с които си бе имал работа Ед, Барток беше човекът, от когото най-силно се страхуваше.

Джон се наслади на словесната си победа и продължи:

— Той вече ме увери в пълната подкрепа от страна на вашата агенция, тоест на ФБР. Ще ни изпрати всички необходими досиета на убийствата в Съединените щати, за да сме в състояние да попълним информацията си.

Бяха го надхитрили и Дойл го знаеше. Каза с цялата учтивост, на която беше способен:

— Добре. Сигурен съм, че ще са ни от голяма полза.

— Носите ли документите, за които ви помолих?

Агентът не ги носеше. Не беше забравил, а нарочно не ги бе взел със себе си. Не знаеше със сигурност какво точно става, нито колко сериозна заплаха представлява тази нова агенция за личния му успех в разследването, и докато не установеше това, бе решил да им оказва възможно най-слабо съдействие.

— Не, съжалявам. Тръгнахме доста набързо. Забравих ги.

От скептичния поглед на Рочестър стана ясно, че лъжата му е разкрита.

— Е, няма значение. За щастие господин Барток ги изпрати по факса в кабинета ми. Трябва да пристигнат всеки момент.

След като се справи успешно с Дойл, Джон се обърна към Золхайм:

— Съдейки по описанието, което ми даде господин Барток, вие трябва да сте Катрин Золхайм.

Двамата се ръкуваха.

— Той се изказа много ласкаво за вас, изглежда, сте бъдещата звезда на отдела.

Сам погледна скришом към Дойл. Макар да успяваше да се овладее, тя усети как гневът му расте. Рочестър като че ли искаше да противопостави двамата агенти — и това нямаше да бъде особено трудно при техните и бездруго напрегнати отношения.

Командирът отново се обърна към екрана на компютъра.

— Е, май ще е по-добре да ви кажа защо ви повиках тук толкова внезапно.

Те го изгледаха с очакване.

— Макар все още да не сме напълно сигурни, ние смятаме, че убийствата в Кеймбридж може да са свързани не само със случаите, които ФБР разследва в Америка, но и с убийствата на безследно изчезнали във Великобритания и в Европа.

— За колко жени става въпрос? — попита Дойл.

— Съществуват вероятни връзки с убийствата поне на осем жени за период от десет години във Великобритания, но продължаваме да търсим още.

— Какви са тези връзки?

— Установихме, че всички жени са изчезнали в радиус от една миля от американска военновъздушна база и — поне до този момент — нито една от тях не е била открита, а само обявена за изчезнала.

Дойл кимна:

— Да, това е възможен модел.

— Има ли нещо необичайно в него? — попита Сам.

— Да — отговори Рочестър. — Проучихме и други модели — например на мъже, изчезнали в същата територия за същия период, и анализирахме най-общо статистиката на пропадналите без вест. Установихме съществена аномалия, свързана с военновъздушните бази, която заслужава по-нататъшно разследване, макар че все още е твърде рано, за да сме напълно уверени.

Дойл се канеше да зададе още един въпрос, но Золхайм го изпревари:

— Сигурен ли сте в информацията си?

— ЦАТЕРУ все още е съвсем нов, но като система работи добре. Но има и още нещо освен британската и американската гледна точка. Детектив Морган реши — по причини, известни най-добре на самия него, но за които сме му благодарни — да се свърже с компютъра на Интерпол във Франция. Той го захрани със същите данни, които въведе и в нашата система. Установихме, че в онези страни на Европа, с които Интерпол има връзки, през последните десет години е било докладвано за изчезването на повече от петнадесет жени в радиус от една миля до американски военновъздушни бази. Записваме имената им. Тялото на още една жена е било открито в горист район, на около половин миля от американска военновъздушна база в Германия, преди около година. Била е намушкана и двата й бъбрека били извадени. Убиецът така и не бил открит.

 

 

Отрядът със специално предназначение беше на крак още от зори. Бил Смедърст, партньорът му Анди Клау и останалите от частта смятаха това за чиста загуба на време и пилеене на парите на данъкоплатците. Мразеха задачите, изникнали в последния момент, които създаваха хаос в социалния им живот и поставяха браковете и връзките им под допълнително напрежение.

Сюзън Денч бе изчезнала преди повече от три години. Смедърст си спомняше, че беше провел издирването й, когато се бе изгубила. Доста бяха омаловажили случая. Бе изчезвала два или три пъти преди това и се бе появявала отново три-четири дни по-късно, след като бе прекарала времето си с някой непознат мъж. Така че в случая с Денч просто трябваше да се спази процедурата. В края на краищата тя бе просто поредната брънка от тъжна статистика в един свят, пълен с тъжни статистики.

Фактът, че този път не се бе върнала у дома, не будеше особена тревога: рано или късно щеше да се случи. Няколко души твърдяха, че са я забелязали в Лондон, затова полицаите бяха уверени, че тя, като северна пеперуда, е била привлечена от ярките южни светлини на Сохо. Единствените, които все още бяха убедени, че й се е случило нещо ужасно, бяха родителите й, но какво знаеха те? Бяха вдигнали известна врява и събудиха интереса на местните медии, но шумотевицата заглъхна заедно с приключването на разследването.

Смедърст нямаше никаква представа защо я издирваха след толкова време, освен ако шефовете му знаеха нещо, което на него не му беше известно. Шефовете рядко им съобщаваха интересните подробности. Правеха го само когато се наложеше, а в повечето случаи преценяваха, че не се налага. Той обаче предполагаше, че става въпрос за нещо важно, защото бяха извикали всички налични екипи, прекратиха почивките и отпуските на мнозина, за да се включат в търсенето, а това щеше да им струва страшно много пари за извънредна работа.

Предвид размаха и вида на издирването беше учудващо, че медиите отсъстват и не са въвлечени никакви цивилни лица. Обикновено полицията с благодарност приемаше всякаква помощ и в повечето подобни случаи се явяваха предостатъчно доброволци. Но този път на крак бяха вдигнати само полицаите.

Започнаха от различни изходни пунктове по протежение на оградата на американската военновъздушна база, образувайки огромна синя окръжност, след това се разгънаха и спираха да претърсват всяко възможно място. Бяха извикани дори полицейски водолази, които претърсваха местните езера и вирове, което изглеждаше като загуба на време след толкова дълъг период: щяха да са късметлии, ако откриеха дори зъбите й. Поне си даваха вид, че приемат нещата на сериозно. От време на време се чуваше свирка и редицата спираше на място, когато нещо биваше открито и разгледано, преди да го опаковат и отнесат за анализ. След това отново тръгваха.

Групата на Смедърст най-сетне стигна до Алегзандърс Плейс — неравна гориста местност, простираща се на около хиляда акра. Беше трудно да се върви през гъстите, избуяли храсталаци. Бил зарови тоягата си в туфа бодливи храсти, бурени и трева и поразбута наоколо с надеждата да се натъкне на нещо интересно. Така и стана. Той веднага разпозна звука: гофрирана ламарина — беше пренесъл доста от нея навремето.

Провикна се към Клау:

— Насам!

Партньорът му заряза онова, което правеше, и се приближи. Смедърст още веднъж удари по предмета, за да му покаже.

Анди не беше особено впечатлен.

— Някаква ламарина. Браво, полицай Смедърст! Вероятно ще ти дадат медал за това. Хайде, върви и го вземи. Може да има някаква изповед, написана на гърба.

Бил не обърна внимание на сарказма му и си проправи път през бодлите на храсталака. Силно тупна с крак върху ламарината и усети как тя изпращява и поддава под краката му. Пред погледа на Клау партньорът му първо извика, после изпищя и след това изчезна в облак от прахоляк и листа.

 

 

Рочестър остави Золхайм и Дойл да преглеждат информацията, която беше получил от Интерпол, а той изведе Сам от контролната зала и я поведе към кабинета си. За нейно учудване там, седнал до голямата кръгла маса в средата на стаята, се намираше Том Адамс. До него седеше възрастен мъж, когото тя не познаваше. И двамата се изправиха при влизането й.

Джон каза:

— Сам, мисля, че двамата с Том Адамс се познавате. А това е професор Бойд Чарлтън от другото място.

Сам реши, че „другото място“ сигурно е Оксфорд, защото Рочестър не само беше бивш началник на полицията в Кеймбридж, но бе завършил и местния Тринити Колидж и се гордееше с това.

Той продължи:

— Бойд преподава древни цивилизации и по-специално се интересува от древни писания и кодове.

Всички седнаха около кръглата маса.

— И какво общо има това със случая? — попита тя.

— Надписите, открити на местопрестъпленията — обясни й Джон. — Изпратих няколко копия от тях на Бойд и той смята, че е открил отговорите.

Професор Чарлтън беше по-предпазлив:

— Е, все още не съм ги открил, но според мен има голяма вероятност да съм се добрал до нещо.

Сам недоумяваше какво общо имат със случая древните писания.

— Какво сте установили досега?

Чарлтън попита Рочестър:

— Успяхте ли да се снабдите с още някои от надписите?

Командирът вдигна от бюрото си папка с факсове, която подаде на възрастния мъж. Професорът си сложи чифт очила с полукръгли рамки и зарови нос в листовете. Внимателно ги разгледа, докато останалите търпеливо чакаха. Сам на няколко пъти срещна погледа на Том. Имаше много неща, които искаше да каже, и още повече, за които искаше да попита, но сега не беше нито мястото, нито времето — щеше да се наложи да почака.

Чарлтън най-сетне остави документите на масата.

— Ами няма нищо очевидно. Нужно е време, за да се извлече нещо.

Рочестър каза:

— Добре, ще оставим това на вас, професоре. Колко време ви е нужно, за да ни кажете нещо по-конкретно?

— Не би трябвало да отнеме много. Ако има система, аз ще я открия.

Джон натисна малкото месингово копче отстрани на бюрото си.

— Поръчал съм ви такси. Вече трябва да е тук.

Ръкува се с професора и го изпрати до вратата.

— Желая ви успех и не забравяйте да ме държите в течение.

Той се върна до масата и каза:

— Сам, искам да останеш на разположение на екипа, докато изясним случая.

Тя усети, че нещата са извън нейния контрол, но не беше съвсем сигурна, че чувството й допадна.

— Не съм уверена, че идеята е добра, нито пък че университетът и болницата ще я подкрепят.

Рочестър без никакви проблеми преодоля възраженията й:

— Вече съм го уредил и на двете места. Тревър Стюърт предложи да поеме и твоята работа.

„Сега вече Тревър е решил да бъде полезен!“, помисли си Сам.

— А Джийн ме увери, че може да се погрижи за всичко, с което той не е в състояние да се справи. Страхотна дама е твоята секретарка. Болницата и университетът също са съгласни. Е, какво ще кажеш?

Тя капитулира:

— Само ако няма да се наложи да спя в една стая с Чарлтън.

Джон се усмихна:

— Много искаш, но ще се споразумеем.

Той се обърна към Адамс:

— Том, сигурен съм, че двамата със Сам имате за какво да си поговорите. Мога ли да разчитам на теб да я доведеш в контролната зала, докато аз уредя да й приготвят стая и кабинет?

Детективът кимна.

— Между другото, Сам, не знам дали вече ти казах, но тук имаме собствена лаборатория и морга. Можеш да ги разгледаш, ако искаш.

Рочестър рязко се изправи, което при него беше знак, че срещата е приключила и е време посетителите да си вървят. Адамс и Сам се запътиха към вратата. Тъкмо когато стигнаха до нея, Джон й подвикна:

— Между другото твоят приятел Хамънд си е отишъл.

— Отишъл ли си е? Къде?

— Призовали са го обратно в Щатите тази сутрин. Пътувал е с транспортен самолет на военновъздушните сили, можеш ли да си представиш. Явно е нямал търпение да се прибере.

— Знаем ли къде се намира в момента?

— Смешно е, че никой няма представа. Държавният департамент, Пентагонът, Вашингтон — всички мълчат.

— Ами Къли?

— А, той си е още тук. Трябва да проверя това-онова, но съм почти сигурен, че Къли не е нашият човек. Убийците не са толкова запалени да правят кариера.

— Смятате ли, че Хамънд е…

— Нашият убиец ли? — Рочестър сви рамене. — Не знам. Играят някаква игра. Просто искам да знам каква е. Нагазили сме в по-дълбоки води, отколкото смятахме.

Тя се обърна към вратата, а Джон я предупреди:

— Не се отпускай много, Сам. Имам чувството, че скоро ще бъдеш заета.

 

 

Когато се свести, Бил Смедърст установи, че лежи по гръб на дъното на дълбока около три метра яма. Над себе си виждаше върховете на дърветата, а над тях — синьото небе и облаците, които се движеха бързо по него.

Пред погледа му изникна лицето на Анди Клау.

— Бил! Бил, добре ли си?

Смедърст опипа краката и ръцете си. Всичко си беше на мястото и наред. Падането не му бе причинило болка, а само го бе изненадало и замаяло.

— Добре съм, Анди. Само достойнството ми е пострадало.

Той се изправи и се огледа наоколо. Ямата беше четвъртита, с отвесни стени и очевидно беше изкопана от човек. В едната стена имаше нещо, приличащо на отвор към тунел, висок около метър и половина и направен от бетон, а тунелът, изглежда, се спускаше още по-дълбоко под земята. От едната страна на входа имаше нещо като ключ, който той реши, че е за осветлението. Изправи се, изтупа дрехите си, след това се приближи и няколко пъти го щракна. Нищо не последва. Ако беше ключ за осветлението, със сигурност беше развален.

— Анди! — извика той. — Спусни долу един прожектор!

Клау кимна.

— Ей сега — каза и изчезна от погледа му.

Няколко минути по-късно той се върна и подаде на Смедърст огромен оранжев прожектор. Бил го включи и насочи широкия му лъч към тунела. Пътят изглеждаше чист. Той се наведе, влезе вътре и внимателно започна да се придвижва напред. Въздухът беше застоял и миришеше на мухъл. От тавана се процеждаше зеленикава тиня, а издължени влажни петна покриваха основите на бетонните стени. С течение на годините тинята и калта се бяха процеждали вътре и бяха образували хлъзгав пласт на пода. На няколко пъти той се подхлъзна и едва не падна.

Лъчът на прожектора играеше по стените на тунела, сякаш имаше свой собствен живот. Бил погледна към ръката си — трепереше. Целият изстина и краката му отмаляха. Беше много уплашен. За първи път, откакто беше на служба в полицията, изпитваше истински ужас, но нямаше никаква представа от какво.

Инстинктът му подсказваше да излезе, да се върне на безопасност горе, на светлото. Но в края на тунела, на около петдесетина метра, видя входа на нещо като камера и знаеше, че е длъжен да я провери. Със страхотно усилие на волята започна да се придвижва натам.

Смедърст освети вътрешността на камерата, без да смее да помръдне от входа. Спря лъча на голяма маса в средата на стаята. Задържа го няколко секунди, защото не можеше да повярва на очите си. Нервите му не издържаха и той хукна презглава назад по тунела, като отново потопи ужаса в мрак.

 

 

Том и Саманта слязоха по каменните стъпала към паркинга, но вместо да я заведе в командната зала, той я хвана за ръка и я поведе към срещуположната страна на сградата, откъдето можеха да виждат добре оформените градини и парка.

— Как се справя семейството? — попита я със съчувствие.

— Добре, благодаря.

Настана мълчание, след което той отново се обади:

— Доколкото разбирам, съм ти длъжник.

— Не съвсем.

— Ако не беше ти, щях да съм в тила и да се боря срещу пресата в южния участък.

— Ти си най-подходящият човек за тази работа. Участваш в разследването от самото начало. Знаеш какво се случва и съм убедена, че ще помогнеш на отряда да разреши случая успешно. Аз само го насочих в правилната посока, това е всичко.

— Но защо го направи? След всичко, което се случи, аз смятах, че… ами… нали разбираш…

— Че ще те намразя завинаги и ще се опитам да ти отмъстя при първа възможност, така ли?

— Нещо такова. Би трябвало да те познавам по-добре, нали?

— Да, би трябвало. Ако ме познаваше, може би все още щяхме да сме заедно.

Том хвана ръцете й.

— Това е възможно.

Тя се дръпна настрани.

— Не, не е. Онова, което ми каза в градината, може и да не ми хареса, но независимо от това е вярно.

Той я пусна: разбра, че случаят е безнадежден. Чудеше се дали не е уредила прехвърлянето му на тази работа само за да го откъсне от Лиз, с надеждата по този начин да ги раздели. „Една наранена жена“, помисли си той. Но Сам беше различна от всички жени, които познаваше, и той смяташе, че тя не е способна на такива дребни интриги.

Том промени темата, докато продължаваха да се разхождат:

— Смяташ ли, че Рочестър е прав?

— За обхвата на серийните убийства ли? Да.

— Но той разполага само с косвени улики.

— Аз не бих нарекла убийствата на Уест и на Стречъм косвени улики, а ти?

— Говоря за връзката между тях. Америка, Великобритания, Европа. Звучи ми невероятно.

— Унтервегер направи точно това.

— Той беше изключение.

— Всички серийни убийци са изключение.

Том се замисли за момент.

— Има достатъчно косвени доказателства да потопим нечия лодка, а с течение на времето според мен ще се появят и преките улики.

— Например?

— Кодовете на Чарлтън, влакна. Не забравяй рибената люспа и прашеца, който откри върху тялото на Уест. Докладите на ФБР също може да помогнат.

— Възможно е и твоите момчета в сини униформи да открият нещо.

— Горските ли? Никога не се знае — и друг път са имали късмет, но не разчитай прекалено на това.

До тях достигна гласът на главен инспектор Ламбърт, който настойчиво ги повика:

— Доктор Райън, инспектор Адамс, имат нужда от вас. Веднага! Открили са нещо.

 

 

Пътуването през Уилтшър и Кент подейства освежаващо на Сам. За да стигне до мястото на престъплението, обикновено й се налагаше да прекоси някакъв негостоприемен пейзаж до дадено място, което не съществуваше на картата. Този път обаче навсякъде имаше полицейски автомобили и мотоциклети с включени сирени, а тя, доктор Саманта Райън, седеше до командир Рочестър на задната седалка на една от колите без отличителни знаци като член на кралското семейство или поне като висш правителствен служител. Разликата беше в това, че хората обикновено посрещаха кралските особи с удоволствие, а тя изобщо не беше сигурна как ще приемат самата нея на мястото на престъплението.

Независимо от протестите си, Дойл и Золхайм останаха в базата. Нито една полиция не обича странични хора да се месят в собствените й разследвания. За местните власти щеше да е достатъчно трудно да преглътнат дори новия отряд — независимо колко специализиран е той — който идва отдругаде и поема разследването. Представители на чужда полиция, особено пък на ФБР, биха могли да предизвикат не само търкания, ами направо открит сблъсък. Рочестър знаеше, че това е безценна възможност да убеди Министерството на вътрешните работи в необходимостта от отряда си, и нямаше да позволи на двама федерални агенти да я провалят.

Не само реакцията на полицията тревожеше Сам. Районният съдебен патолог — доктор Джон Алегзандър, едва ли щеше да приветства намесата й в неговата територия. Бяха работили заедно в Лондон преди години и Сам знаеше, че той е добър човек и първокласен патолог. За съжаление беше надут и си падаше индивидуалист, който не понасяше изобщо, камо ли пък охотно, глупаците или хората, които се бъркат в делата му. Горещо се надяваше да не й се налага да си има работа с него, да са повикали някой друг от патолозите на окръга, но имаше лошото предчувствие, че ще се срещне тъкмо с Джон.

Сребристият изтребител в небето й подсказа, че вече са близо до целта. Няколко минути по-късно стигнаха до полицейския кордон, който беше обсаден от медиите с цялата им апаратура и неизбежното жужене на клюки. Журналистите знаеха много добре, че се случва нещо необикновено и нищо не бе в състояние да ги спре да научат какво е то. Самото им присъствие тук показваше, че вътрешните им информатори са си свършили работата. Автомобилната колона предизвика незабавна реакция у тях: всяка камера, всеки прожектор и микрофон бяха включени и насочени към колите.

Сам се слиса от всичко това и Рочестър искрено се развесели, когато я видя да прикрива лицето си като някоя холивудска звезда, хваната на местопрестъплението с любовника си.

Колите преминаха бавно покрай глутницата новинарски хрътки, пресякоха полицейския кордон и се насочиха към мястото на убийството. Най-сетне спряха и Рочестър и Сам излязоха навън в топлия следобеден въздух. Джон бе незабавно поздравен от униформен полицейски групов началник и двамата подхванаха сериозен разговор. Сам огледа заобикалящите ги гори и полета. Бяха учудващо девствени за един от най-гъстонаселените райони в страната. Запита се дали съществуването на базата бе спомогнало за запазването им и дали ще продължи да е така и след закриването й.

Около мястото на престъплението не кипеше толкова бурна полицейска активност, колкото можеше да се очаква. Сякаш всички очакваха нещо да се случи. Сам внезапно осъзна, че това действително беше така и че онзи, когото очакваха, беше самата тя.

Рочестър я повика:

— Доктор Райън, насам, моля.

Когато се приближи към него, той каза:

— Позволи ми да ти представя групов началник Кларксън. Той ще бъде нашата връзка с местната полиция.

Докато се ръкуваха, по лицето на Кларксън не пробяга и сянка от усмивка. Изражението му остана сериозно, дори сурово, а и гласът му не звучеше по-различно, когато се обърна към Рочестър с думите:

— Ако ме последвате, сър, ще ви отведа на мястото.

Когато потеглиха, Сам го попита:

— Има ли нещо, което можете да ми кажете, преди да огледам тялото?

— Телата.

— Не е ли само едно?

— Поне две, а може би и повече. Намират се в едно от защитните укрития. Има десетки подобни скривалища, пръснати из горите в околността. Построени са като първа защитна позиция в случай на нападение от страна на руснаците по време на студената война. Повечето от тях в момента се използват като убежища от децата и от влюбени двойки. Полицаят, който ги е открил, е в доста особено състояние. Изглежда, се страхува от тъмното.

Сам си спомни как и тя бе изгубила самообладание пред трупа на Мери Уест и почувства прилив на състрадание към непознатия полицай.

— Претърсени ли са останалите скривалища?

— В момента го правим. Проблемът е, че след толкова дълго време в базата не са сигурни къде точно се намират. Местоположението им се пазеше в тайна допреди няколко години, а тогава вече изгубиха значението си и никой не ги е прегледал както трябва.

— Е, явно някой много добре знае къде се намират.

Кларксън не изглеждаше особено доволен от разпита на Сам и не сваляше поглед от Рочестър в търсене на подкрепа. Но не получи такава.

— Смятаме, че тялото е на Сюзън Денч — двадесет и две годишно местно момиче. Напуснала е дома си преди няколко години. Очевидно е извадила лош късмет, имаше лоша репутация, няколко пъти е съдена за кражба. И преди бе изчезвала, обикновено се омиташе с някой местен боклук.

Сам се ядоса от начина, по който той говореше за Денч, сякаш тя изобщо нямаше никакво значение, сякаш това да си млад и безотговорен беше углавно престъпление.

— И вие просто я отписахте?

Кларксън се изненада.

— Не точно. Направихме всичко възможно при дадените обстоятелства.

— И какво бе то?

— Разпитахме съседите, приятелите, семейството й, изпратихме съобщения до други полицейски участъци.

— И все пак три години по-късно успявате да я откриете само за двадесет и четири часа, когато ви оказват натиск. Това не ви ли говори нещо?

Кларксън настръхна.

— Това разследване е финансирано от Министерството на вътрешните работи. Ние не разполагаме с достатъчно средства, за да тръгнем да търсим всяка буйна девойка, която решава да избяга от къщи заради светлините на някой забравен от бога град.

Сам знаеше, че той вероятно има право. Запита се колко ли още изчезнали хора не са открити поради недостиг на средства. Беше тягостна мисъл.

Не по-малко тягостен беше фактът, че когато стигнаха до защитния трап, първият човек, когото видя, беше Джон Алегзандър, който стоеше до рова и надничаше вътре.

Тя реши бързо да приключи с неприятната част и се приближи до него.

— Джон.

Той вдигна поглед към нея, после отново го сведе към рова.

— Сам. Станали сме много важни напоследък. Дори отказаха да ме пуснат вътре, преди да си дошла.

— Съжалявам. Откровено казано, няма нищо общо с мен. Решенията се вземат на много високо ниво.

— И аз така разбрах от Кларксън. Как се замеси във всичко това?

— Бях на неподходящото място в неподходящия момент.

Преди да успее да каже още нещо, нисък набит човек, понесъл бял предпазен костюм, се приближи до нея и се представи:

— Джон Хейс. Аз съм шефът на оперативната група по случая. Добре дошли. Това ще ви е нужно.

Сам му благодари и започна да облича гащеризона.

Хейс продължи:

— Бих искал да сляза долу с вас, ако нямате нищо против.

Тя се зарадва, че той прояви тактичността да я попита. Вероятно нямаше да има чак толкова търкания, колкото бе предполагала. Усмихна му се и кимна:

— Кой друг е слизал долу?

— Здравенякът с големите крака, който паднал вътре. Трябваше да сложим и прожектори. Долу е доста неприятно — нищо чудно, че ченгето превъртя. Освен него не съм пускал никого. Всъщност така ми наредиха. Има ли нещо специално, свързано с този случай?

Сам отново се усмихна, но не му отговори, а просто взе чантата си и я преметна през рамо.

— Не ми казвайте — предаде се той. — Само в случай на необходимост, а такава няма.

Хейс стисна здраво горната част на стълбата и я задържа неподвижно, докато Сам слезе долу. Беше уединено, неприятно място, вероятно идеално за техния убиец. Тунелът пред нея сега беше добре осветен и тя можеше да види чак до камерата в другия му край. Мястото й напомняше за египетските погребални камери с техните проходи и тайници. Беше чувала истории за места, които пазят духа на драматични и ужасяващи събития, придаващи им страховита атмосфера. Това определено беше едно от тях. Почувства огромно нежелание да тръгне надолу по тунела и да се изправи лице в лице с онова, което се намираше в края му, затова беше благодарна, че не трябва да го направи сама.

Веднага щом Хейс и Алегзандър се присъединиха към нея в трапа, тя започна да си проправя път през тунела, стъпвайки внимателно по хлъзгавия му бетонен под. Когато се приближи до камерата, изведнъж й се стори, че в далечината чува някакъв страховит писък. Стресна се и се обърна назад към останалите. Те с нищо не показаха да са чули каквото и да е. Вероятно бе плод на въображението й.

Независимо от това, когато стигна до камерата, тя с облекчение установи, че вътре няма никакви призраци. Беше голяма — висока към три и половина метра, с площ около девет квадратни метра. По стените все още висяха разкъсани карти на околността. Но онова, което я накара да се закове на място, беше един огромен символ на стената. Беше силно избелял, но тя веднага го позна: Ω

В средата на стаята имаше голяма маса, върху която лежеше скелетът на човешко същество. Черепът бе обърнат към Сам, леко наклонен на една страна, а челюстите бяха разтворени в широка, зловеща усмивка. Подът беше осеян с кости, вероятно след намесата на дивите животни. В основата на едната стена имаше купчинка прилежно сгънати дрехи, а в отсрещния ъгъл на стаята — още един череп. Сам не можеше да каже на колко хора са принадлежали тези кости, но в едно беше напълно сигурна: това бе една от неговите камери на смъртта.

Усети, че останалите са се присъединили към нея на входа. Мълчаха, не по-малко ужасени.

Сам решително изпъна рамене и попита Алегзандър:

— Искаш ли да влезеш пръв?

Той отвърна на тактичността й подобаващо:

— Не, случаят е твой. Ти влез първа. Аз ще наблюдавам отстрани.

„И ще ме чакаш да сгреша“, мрачно си каза тя. Извади касетофона от чантата си и започна да диктува: „Горите на Алегзандърс Плейс, Източен Стратън. Мястото на престъплението представлява камера в края на коридор, който тръгва от голям трап. Смята се, че е част от защитните съоръжения, изградени около базата по време на така наречената Студена война. Не е използвана от години. Висока е около дванадесет фута и има площ приблизително… — Огледа се наоколо. — … тридесет квадратни фута. По стените са закачени карти на местността, а на едната стена се вижда знакът омега, както при убийството на Мери Уест. До другата стена има купчина дрехи. В средата на стаята има маса, върху която се намира оголеният скелет на човек. Двете ръце са били в белезници и извити над главата, а след това са били вързани с въже за масата. Левият крак липсва“.

Сам спря, приближи се до масата и разгледа скелета отгоре и отдолу, преди да огледа черепа.

„Дълбоко в устата на черепа е пъхнат някакъв червен плат и е вързан с парче връв.“

Извади от чантата си пинцети и внимателно издърпа засъхналия плат. Вдигна го и го проучи.

Алегзандър пристъпи по-напред, за да може да вижда по-ясно.

— Какво смяташ, че е това? — попита той.

— Изглежда ми като бикини, но в състоянието, в което се намират, не мога да съм напълно сигурна. Вероятно са на мъртвата.

Алегзандър кимна и отново отстъпи назад. Хейс подаде на Сам малко пликче за веществени доказателства и тя пусна находката си вътре.

Възобнови огледа на черепа, като започна от носа: „Носната кост е сравнително широка. От друга страна, надорбиталният ръб и ръбът на тилната кост са относително малки“.

— Ами тазът? — настоя Алегзандър.

„Тазът — продължи тя, без да се смути от това, че той я прекъсна — е широк и нисък. При предварителен оглед скелетът очевидно принадлежи на жена, малко по-висока от пет фута, около двадесетгодишна. Мъртва е от няколко години.“

Това беше почти всичко, което би могла да установи за момента. Останалото трябваше да почака до аутопсията.

Хейс стоеше мълчаливо до Алегзандър и я чакаше да свърши. Тя се обърна към него:

— Можете да преместите телата, когато сте готови.

— Бих искал основно да претърсим мястото и да направим съответните снимки, ако нямате нищо против, докторе.

Сам се приближи до втория череп и клекна до него.

Хейс се присъедини към нея.

— Нещастни Йорик! — каза той.

В други случаи би сметнала подобен коментар за проява на изключително лош вкус, но сега беше благодарна на Хейс, задето се опитваше да разведри мрачната атмосфера. Тя прегледа черепа. Беше сигурна, че и той е женски, но и в този случай това беше всичко, което можеше да каже преди аутопсията.

Изправи се и се обърна към Алегзандър:

— В болницата готови ли са за аутопсията?

— Всичко е подготвено. Искаш ли да ти асистирам?

— Ако нямаш нищо против.

— Обещавам да не ти се пречкам — саркастично вметна той.

Сам знаеше, че той е до известна степен с извити ръце, но не можеше да направи нищо по този въпрос и сарказмът му я дразнеше.

— Добре.

Одобрението й очевидно го ядоса и Сам се надяваше поне засега да му е затворила устата. Започна да оглежда стената и внимателно да проверява всяка карта.

Хейс я наблюдаваше с интерес.

— Мисля, че след толкова дълго време ще бъдете истинска щастливка, ако откриете следи от някакви вещества, доктор Райън.

— Аз не търся това. То е ваша работа.

— А какво тогава?

Сам не отговори и продължи внимателния си оглед на стените. Макар знакът омега да беше достатъчно ясен, нямаше и следа от толкова важната бележка, затова тя насочи вниманието си към купчината дрехи. Клекна и ги разгледа. Имаше зелена рокля на цветя, чифт светлобежови чорапогащи и малка бяла ръчна чанта. Обувките липсваха. Огледа пода около купчинката — и там ги нямаше. Внимателно отвори чантичката и провери съдържанието й. Беше точно това, което бе очаквала: грим, портмоне с няколко лири, обичайните дреболии, които има в една дамска чанта. Освен това имаше и плик с името и адреса на Социалните служби. Пощенското клеймо беше четливо: 1992. Пликът беше адресиран до г-ца С. Денч.

 

 

След като докладва на Рочестър какво е открила, Сам реши да изчака преместването на останките, преди да се отправи към болницата. Тук все пак имаше няколко приятелски лица, а никак не беше сигурна как ще я приемат в местната морга, особено след като Алегзандър вече бе отишъл преди нея.

Бяха подредили полеви бюфет. Тя си взе пластмасова чашка с кафе и отпи с благодарност. Беше противно, но не чак колкото въздуха в ямата, който все още усещаше дълбоко в гърлото си. Наблизо имаше ниска каменна ограда и Сам седна върху нея, докато прехвърляше наум видяното.

Том Адамс се приближи и се присъедини към нея.

— Разбрах, че все още не можеш да кажеш много.

— Правилно си разбрал. Да се надяваме, че оперативните работници ще открият нещо по-съществено. Ако не стане така, ще трябва да се оставим на обстоятелствата и на евентуални догадки. Нали точно така разрешавате половината си случаи?

Той пропусна забележката й покрай ушите си.

— Ако са жертви на същия убиец, нещата доста ще се раздуят.

— Смятах, че вече е станало.

— Това ще е добре за новия отряд на Рочестър, особено ако постигне резултати. Има един-двама политици, които не са съгласни с тази идея и се опитват да сложат прът в колелата му. Това би ги убедило в достойнствата на замисъла.

Сам мрачно се усмихна:

— Страхотен начин да убедиш някого, нали?

Адамс сви рамене.

— Том, искам да те помоля за една малка услуга.

Той я погледна подозрително.

— Пробите, които вземат от мястото на убийството. Искам да ги изпратят в Кеймбридж. Нека Марша ги погледне. Тя вече е запозната със случая и е много по-вероятно да забележи нещо необичайно, ако има такова.

— Бихме могли да доведем Марша тук, да я включим в екипа за известно време.

— Каквото и да е, но искам да погледне пробите.

Адамс кимна:

— Ще видя какво мога да направя.

Хейс се появи внезапно от гората и неистово започна да маха към Сам. Тя скочи от оградата и хукна към него, следвана от Адамс. Хейс вече бе на половината път до трапа, когато тя го настигна.

— Какво има?

— Мисля, че е онова, което търсехте по-рано. Нали помните — „само при необходимост“.

Ямата беше пълна с черните чували за трупове и големи найлонови мушами, които щяха да използват, за да пренесат останките на мъртвото момиче. Те си проправиха път през тях и Хейс бързо ги поведе по тунела. Когато стигнаха до камерата, той се приближи до масата и застана до нея, за да ги изчака. Сам и Том побързаха да се присъединят към него.

Той тържествуващо обяви:

— Сигурно търсехте това?

Те погледнаха към повърхността на масата, която вече бе избърсана и чиста. В дървото бяха издълбани думите:

ГОРИ В АДА, РАЗВРАТ, ГОРИ В АДА.

ДЖОН САВИДЖ

Сам разпозна веднага думите. Тях изричаше Джон Савидж в „Смел нов свят“, когато си припомняше какво бе казал Терсит, докато заедно с Троил и Одисей наблюдавал сцената на съблазняването между Диомед и Кресида. Това беше моментът, в който Савидж окончателно стигаше до заключението, че Линина — ако не и всички жени — е развратница. Сам огледа жалките останки, пръснати из стаята. Други редове от книгата внезапно й се сториха съвсем подходящи: „Болката бе хипнотичен ужас“.