Найджъл Макриъри
Предсмъртни писъци (11)

Девета глава

Уин отново ридаеше. Сам беше прегърнала сестра си през раменете, докато ковчегът с тялото на майка им бавно изчезна зад избелелите жълти плюшени завеси и последните думи от словото на свещеника отзвучаха. Веднага след това ги изведоха от параклиса през задната врата и те изведнъж се озоваха под ярката светлина и сред хладния, свеж въздух.

Като че ли бяха на лента на конвейер. Когато Сам пристигна за погребението на майка си, предишното тъкмо свършваше, а сега, когато напуснаха параклиса, отвън чакаха хората за следващото.

Погребението беше скромно и на него присъстваха само няколко души. Повечето от приятелите на майка им и най-близките роднини бяха починали на преклонна възраст като самата нея или все още живееха в Ирландия. Уин пусна съобщение в „Хералд“, „Поуст“ и „Телеграф“, които излизаха в Белфаст, в резултат на което получиха много съболезнователни писма и телеграми. Двете сестри бяха трогнати, защото някои от тях бяха от хора, които не бяха виждали от години, но които ги помнеха и бяха намерили време да им пишат и да изразят съчувствието си.

Решиха да не казват на Рики. Той обичаше баба си и щеше да му е мъчно, че не е присъствал на погребението, но разходите и разстройването на пътешествието му, ако го бяха извикали, щяха да обезсмислят цялото начинание. Щеше да се сбогува с нея, когато се върне.

Уин и Сам решиха да отнесат праха на майка си в Белфаст, за да бъде погребана редом с баща им. Тя винаги бе искала това и беше правилно двамата съпрузи заедно да почиват в мир в родината си. Заради Рики щяха да изчакат до завръщането му, преди да извършат това тъжно поклонение.

Уин избърса очите си и започна да чете картичките по венците и букетите, изпратени за майка им. Сам наблюдаваше черния дим, който се извиваше от комина на крематориума, и се постара да не мисли за това.

Зарадва се, когато гласът на Том Адамс я изтръгна от мислите й:

— Моите съболезнования, Сам.

Той я прегърна и силно я притисна до себе си. Независимо от случилото се помежду им, това изглеждаше напълно нормално и Сам се радваше, че той е тук. Но се зачуди как бе успял да се измъкне от работа, за да дойде.

В цяла Източна Англия гъмжеше от полиция, защото разследването се бе разширило и вече обхващаше целия район. Макар историята да беше отстъпила на заден план в националните вестници, местните продължаваха да я следят на първите си страници и Сам знаеше, че полицията се намира под огромен натиск да извърши навременен арест. И все пак, независимо от всичките си усилия, не се бяха приближили до решението на загадката повече, отколкото в нощта на убийството на Мери Уест. Том сигурно работеше денонощно по случая.

Той сякаш прочете мислите й и я пусна. Взе ръката й и каза:

— Трябва да вървя. Ако имаш нужда от мен, знаеш къде да ме намериш.

— В залата на следствието?

Том сметна, че нито времето, нито мястото са подходящи, за да й съобщи, че са го свалили от случая, затова каза:

— Потърси ме у дома. Номерът е същият.

Сам кимна. Той я целуна по бузата и се отправи към колата си.

Когато Том се отдалечи, Уин се присъедини към нея.

— Според мен ти допусна голяма грешка с него.

Докато наблюдаваше как колата му се отдалечава, Сам почувства болката от един изгубен живот, любов и нови възможности.

 

 

Когато се прибра у дома след погребението, Сам с раздразнение видя, че Катрин Золхайм я очаква, а големият й „Джип Чероки“ е паркиран точно на мястото, където обикновено оставяше колата си — пред входната врата. Въздъхна. Надяваше се да остане сама за няколко часа и да поразмисли, да си припомни и да разбере защо не бе проляла нито една сълза след смъртта на майка си. Непрекъснато се самообвиняваше и този постоянен анализ правеше смъртта на майка й още по-трудно поносима.

Сам слезе от колата си и Золхайм се приближи до нея.

— Изглеждате много елегантна — каза тя, като огледа класическата черна рокля на Сам с къси ръкави. — Някакъв специален повод ли?

— Погребението на майка ми. Струва ми се, че е доста специален.

Катрин се изчерви от смущение. Понечи да се качи на колата си и да се върне в базата, но доктор Райън бе единственият човек, на когото имаше пълно доверие, и беше важно да разговарят дори и в този труден за нея момент.

— Съжалявам, не знаех. Не исках да ви обидя.

Сам изгледа Золхайм с безизразно лице, без дори и намек за това, че извинението е било прието, и се отправи към входната врата.

Катрин я последва и настоя:

— Знам, че моментът никак не е подходящ, но трябва непременно да поговоря с някого и, честно казано, вие сте единственият човек, за когото се сещам.

— Сигурно не е без значение, че Дойл не е с вас?

Золхайм кимна.

Сам неохотно отвори вратата. Все още не беше склонна да й прости, но вече бе достатъчно заинтригувана и искаше да чуе какво иска да й съобщи. Покани я вътре и каза:

— Надявам се да не трае дълго.

— Няма.

Сам се качи горе да се преоблече, а гостенката се настани в дневната. Беше точно такава, каквато можеше да се очаква от стара английска селска къща: стара, ниска, с дъбови греди, голяма открита тухлена камина, малки прозорци и врати. Единственото нещо, което изглеждаше необичайно, беше безпорядъкът. Навсякъде по пода се въргаляха книги и вестници, а върху всяка масичка или ръчка на кресло имаше недопита чаша чай или кафе. Золхайм си помисли, че Сам може и да е педантична в моргата, но домакинството й определено имаше нужда от ред.

Голям сив котарак изникна изневиделица, скочи на скута й и започна да се намества удобно. Тъкмо се канеше да го отблъсне в напразен опит да предпази тъмния си делови костюм от ноктите и козината му, когато се появи домакинята.

— Казва се Шоу. Кръстен е на писателя — Джордж Бърнард Шоу.

Катрин кимна и се насили да го погали, но Сам забеляза, че го прави неохотно, затова прегърна Шоу и го вдигна от скута на Золхайм.

— Чудесен котарак е, но козината му се скубе. Ще повреди костюма ви, ако не внимавате. Ще го изведа навън.

Мина през кухнята и пусна Шоу в градината зад къщата. Когато се върна, завари гостенката си права, яростно триеща полата и сакото си от космите, но без никакъв резултат.

Сам й подаде четка за дрехи.

— Всеки допир оставя следи. Опитайте с това. Обикновено върши работа.

Золхайм изчетка костюма си и отново седна. Сам си наля бренди. Въпросително вдигна чашата си, но агентката поклати глава. Тя отпи голяма, живителна глътка и потъна в канапето срещу гостенката си. Вдигна колене и подпря брадичката си.

— Дано новините да са добри — каза.

Катрин бръкна в чантата си, извади оттам малко листче хартия, което разгъна, и й го подаде.

— Питах се дали сте виждали нещо подобно преди.

Сам взе бележката и я прочете. Първата част беше на латински: Si monumentum requiris, circumspice. Знаеше какво означава това: „Потърсиш ли неговия паметник, огледай се около себе си“. Продължи да чете: „Аз изконсумирах цивилизацията. Тя ме отрови. Бях омърсен. После изконсумирах и собствената си злина“. Бележката беше подписана: Джон Савидж.

— Джон Савидж е герой от книгата на Хъксли „Смел нов свят“ и според мен и двата цитата са оттам, макар оригиналът на първия да се намира над северната врата на катедралата „Свети Павел“.

Золхайм кимна.

— Но защо ми ги показвате?

— Различни откъси от същата книга открихме на местата и на останалите убийства и всички бяха подписани с „Джон Савидж“. Всички, освен при последния случай.

— Това ли е тайната на Дойл?

Катрин отново кимна.

— Знаете ли, според мен и тук е имало бележка, но е била скъсана, преди да бъде намерена от полицията.

Още парченца от пъзела се подреждаха по местата си.

— Имате предвид парчето хартия, което открих на пирона ли? — бавно попита Сам.

— Да. Както сама посочихте, от кървавите следи разбираме, че там е имало нещо по време на убийството на Уест, но е изчезнало, преди да се появите вие и полицията.

— Какво искате да кажете?

— Ами, понеже убиецът не би го свалил, това ме навежда на следващото заключение: бележката е била свалена от човек, който се е опитал да прикрие престъпника.

— Но кой би го направил?

— Може да е само един от четирима души. Или двамата полицаи от охраната, които са открили тялото, но доколкото знаем, те не биха спечелили нищо, ако преместят каквото и да е, или…

— Хамънд или Къли — изстреля Сам право в целта.

— Точно така. След като е било открито тялото, се води точен списък на намерените доказателства. В бараката не е влизал никой друг, освен, доколкото ни е известно, Къли и Хамънд.

— А преди тялото да бъде „официално“ намерено?

— Ако двамата офицери от охраната казват истината — а аз не виждам причина да се съмняваме в техните показания — те са подгонили убиеца от бараката. След това единият от тях е бил в бараката през цялото време.

— Както сама споменахте, ако казват истината и ако онзи човек е бил убиецът — предупреди я Сам.

— А кой друг би могъл да бъде?

— Човекът, взел бележката.

— Ами чантата, която е носел? Онази, в която смятаме, че са били органите.

— Не сме сигурни в това. Може да е имало нещо друго.

— Единствените отпечатъци, открити в бараката, принадлежат на полковник Къли и на майор Хамънд.

— Ами убиецът?

— Нищо. Сигурно е внимавал много.

— Което вероятно е било доста трудно — замислено подхвана Сам — в оплисканата с кръв барака посред нощ.

— Именно.

— Очевидно имате теория. Искате ли да я споделите с мен?

— Хамънд. Според мен Хамънд е свалил бележката.

Сам слисано замълча, но бързо се окопити.

— Защо Хамънд, а не Къли?

— Защото смятам, че вероятно Къли е нашият убиец, а Хамънд го прикрива.

— А защо да не е обратното?

— Къли да прикрива Хамънд? Той не е такъв тип. Би продал и родната си майка за едно повишение.

„Много научно“, каза си Сам.

Золхайм продължи:

— Освен това психологическият профил на Къли е по-сходен. Параноичен, няма много приятели, а и се носи слух, че има доста нестандартни сексуални предпочитания.

Сам между другото се позачуди какви ли са те.

— Факт е и че в продължение на години е обикалял много военновъздушни бази в Щатите за инспекция подобно военен скитник — идеално положение да извърши убийство и след това да изчезне, преди властите да успеят да открият престъпника.

— Нещо като Хенри Лий Лукас с ордени?

Катрин се засмя кратко:

— Добре казано.

— Доколко сте сигурна в това?

— Доколкото е възможно в този момент. Изпратих няколко запитвания до Куонтико, за да разбера дали някои от инспекциите на Къли по базите не съвпадат с датите на част от убийствата, но проверката ще отнеме известно време.

— А междувременно?

— Просто ще държа копелето под око, докато съм готова да действам.

— Казвате „аз“. Дойл не влиза ли в плана ви?

— Аз със сигурност никога не съм влизала в неговия.

Независимо от всички доказателства, Сам все още не бе убедена.

— Колкото и да сте уверена, мисля, че грешите за Робърт. Той е полицай до мозъка на костите си и не би извършил подобно нещо. За Къли не знам. Явно не го харесват, нито пък го уважават особено, но пък съдя само от думите на Хамънд. Според мен той е невеж сексистки досадник и аз бих го обесила дори само по тази причина, но това не означава, че убива хората за удоволствие.

— Ще видим. Но засега е най-вероятният ми заподозрян и аз няма да се откажа.

Патоложката сви рамене.

— Освен това има още нещо, което вероятно трябва да знаете. Намерих книгата „Смел нов свят“ в стаята на Хамънд. Беше скрита под матрака.

Сам не попита какво изобщо е търсила в спалнята на майора, а просто каза:

— Да се приспива преди лягане?

Золхайм се усмихна саркастично.

— Кой още знаеше за бележките?

— Освен Дойл и мен, неколцина щатски шерифи и полицаи, чиито хора бяха открили телата. Със сигурност не и майор от военновъздушните сили на САЩ на служба в Англия.

Сам преосмисли всичко, което беше чула. Трябваше да признае, че доводите на агентката звучаха доста убедително.

Но тя още не беше приключила:

— Съществува ли някакво доказателство от областта на съдебната медицина, което би ни помогнало да свържем Къли с убийството?

— По-добре ще е да поискате тази информация от полицията. Аз не разполагам с такава.

— Но можете да се доберете до нея.

— Не.

— Направихте го за Дойл и за Хамънд.

— Онова, което им показах, се намираше донякъде под мое разпореждане. Нямам никаква власт в Британската служба по съдебна медицина.

— Ала имате приятели в различните отдели, които биха могли да ни помогнат.

— Не бих замесила други хора в неофициални интриги.

Не беше напълно честна. В действителност не се бе поколебала да поиска достъп до информация от Марша и от още редица специалисти преди, но то беше за нейна собствена употреба. Никога не би застрашила службата на други хора, като предостави тези данни на трето лице.

— Значи няма да ми помогнете? — попита Золхайм.

— Не мога. Съжалявам. Вижте, сигурна съм, че ако поговорите с Том Адамс, той ще ви окаже съдействие.

Катрин поклати глава:

— И да рискувам Дойл да узнае? Не, благодаря. Смятах, че можем да се разберем по този въпрос по женски.

— Казвам ви го като жена на жена: в тази игра има правила и ограничения и ако ги нарушите, съществува твърде голяма вероятност някой проклет, хитър адвокат да отхвърли доказателствата ви и да съсипе делото ви, защото не сте се съобразили с процедурата. Вие работите в американската система и това би трябвало да ви е известно по-добре, отколкото на редица други.

Вече й писна. Опитът на Золхайм да събуди у нея някаква псевдоженска съпричастност беше не само неумел, но и дразнещ. Все още дълбоко наранена от смъртта на майка си, Сам копнееше за истинско приятелство и обич. Безскрупулната амбиция, която демонстрира агентката, я извади от нерви повече, отколкото би успяла при нормални обстоятелства. Тя се изправи и даде на посетителката си да разбере ясно, че е време да си върви.

Золхайм схвана намека. На вратата тя се обърна и каза:

— Надявам се, че мога да разчитам на вас. Не бих искала информацията да се разпространи.

— Като жена на жена, нали?

Катрин разбра, че е подразнила доктор Райън и може да разчита само на дискретността й.

 

 

Том Адамс сведе поглед към празното си бюро и към кашона върху стола до него. Учуди се, че нещата му се побират в една кутия. Не съжаляваше за напускането си. В следствието цареше пълна бъркотия. Райд отстрани всички опитни полицаи и ги замени с послушни некадърници, които не бяха способни да открият дори снега през зимата. Пък и не беше останало бог знае какво за екипа на новия шеф. Предимно писарска работа и най-рутинни разследвания. Останалото вече бе свършено.

Винаги ставаше ясно, че едно следствие е стигнало до задънена улица, щом командващият офицер — в този случай Райд — внезапно разпореди всеки човек с криминално досие от последните десет години за престъпление, сходно с разследваното, да бъде проверен, разпитан и — ако е необходимо — задържан. Това обикновено не водеше до никакви положителни резултати в следствието, но така поне можеше да се каже, че полицията е проверила всички възможни следи, а и броят на проведените разпити изглеждаше страшно впечатляващ на хартия. В действителност, откакто Адамс беше в участъка, нито един успех или арест не бяха постигнати чрез този метод. Той струваше скъпо, но така не се налагаше шефът да се черви, пресата кротуваше и следователно всичко беше наред.

Том хвърли поглед към кабинета на Райд. Той седеше зад бюрото си и говореше по телефона, а инспектор Холмс се въртеше около него, изгаряща от нетърпение Адамс да си тръгне, за да заеме неговото място и да поеме нещата в свои ръце.

Чоки Уайт, който седеше срещу него през последната година и му беше приятел — доколкото е възможно сержант да бъде приятел с инспектор — вече си беше тръгнал. Уайт му позвъни, за да му каже, че в южния участък положението е ужасно, както винаги. На негово място бе назначен кисел на вид сержант от централното управление, който се казваше Уинтърботъм, не говореше, а ръмжеше, и очевидно не бе склонен да се държи приятелски с Том, особено когато шефът го наблюдава.

Адамс въздъхна мислено. Двамата с Уайт организираха общо прощално тържество в „Майпол“. Това беше най-приятната кръчма в Кеймбридж и предлагаше най-хубавото тъмно пиво — обикновено запоите на отдела започваха там. Всички се напиха и се разбъбриха на воля за минали случаи и за непопулярни висши началници. След като кръчмата затвори, отидоха в най-близкия ресторант и хапнаха къри. Много хора дойдоха. Райд, Холмс и, разбира се, Уинтърботъм не се появиха, но и никой не усети липсата им.

Фармър също не дойде и Том искрено съжаляваше за това. Все още не бе успял да поговори с нея. Тя явно искаше да се откъсне от всички и от всичко. Носеше се слух, че е болна от рак и — което беше още по-учудващо — че има приятел, с когото се кани да замине на пътешествие след края на лечението. Адамс винаги се бе ласкал от мисълта, че познава Фармър добре и че е по-близък с нея, отколкото всеки друг полицай, което предвид строгия й нрав си бе достойно за гордост. Но тя бе водила таен живот, за който нито той, нито — доколкото му бе известно — някой друг от полицията подозираше. Зачуди се доколко въобще познава хората.

Том прекара изминалата работна седмица с инспектор Холмс. Ако при първата им среща не я бе харесал, сега истински я ненавиждаше. Заедно бяха прегледали целия случай: показания и разпити, имена и хора. Каквото и да кажеше или да направеше той, тя винаги намираше пропуски и беше непоносимо досадна. Явно искаше да се издигне и нямаше никакви скрупули кого ще стъпче, за да го постигне. Беше сигурен, че ще успее с помощта на Райд. Ако наистина имаше връзка с него — макар това засега да бяха само слухове — според Адамс те напълно си подхождаха.

Освен това Холмс беше ненужно агресивна в подхода си и към колегите, и към заподозрените. Том знаеше по-добре от мнозина други пред какви трудности е изправена една жена на служба в полицията, вероятно по-големи дори от тези пред представител на малцинствата. Но и нямаше никакъв смисъл от нападателното й поведение. А и в случай че възникнат проблеми, сега повече от всякога имаше възможност да бъдат подавани оплаквания. Не, реши той, тя беше просто досадна простачка, която направо си търсеше белята. След Холмс южният участък щеше да му се стори истински рай.

Последното нещо, което направи, преди да освободи бюрото си, бе да се обади на Сам. Независимо от внезапния край на връзката им, тя беше от малцината хора, на които все още имаше доверие, и в момента изпитваше необходимост да я види. Не беше на работа, а на домашния й телефон, както винаги, се обади дяволската й машинка. Том й остави кратко съобщение за това къде е най-вероятно да го открие и някои от новите си телефонни номера.

Усети, че някой застана до него. Беше Лиз Фенуик.

— Съжалявам, Том — тихо каза тя, за да не чуе никой.

— Благодаря. Стават такива неща. Поне ти оставаш.

— Засега. Не виждам как бихме могли да се разберем с инспектор Холмс.

— Успя при Фармър.

— В сравнение с тази тя беше сладко котенце. Остава ли уговорката ни за почивните дни?

Адамс погледна към кабинета на Райд и видя, че Холмс ги наблюдава изпитателно.

— Внимавай — предупреди я. — Гледат ни.

— Добре. Може би и мен ще изпратят в южния участък. Казват, че там имали доста голям склад за изгубени вещи.

Той се усмихна:

— Дръж се прилично. Е, до петък вечер.

Лиз отвърна на усмивката му и се върна на бюрото си. Тя му напомни, че му остава поне едно хубаво нещо, което да очаква с нетърпение.

Том пъхна в кашона последните дреболии и се обърна към останалите от екипа:

— Ще се видим в южния участък, момчета.

Някои — старите приятели — махнаха с ръка и му пожелаха успех. Други — новите попълнения, хората на Райд — сякаш изобщо не го забелязаха и не вдигнаха глава, като че ли нищо особено не се случваше.

Щом той излезе, Холмс прекоси стаята и след като измери всички с хищен поглед, си присвои бюрото му и авторитета, който вървеше заедно с него.

 

 

Сам изчака няколко дни, преди да посети сестра си. Обаждаше се всяка сутрин и вечер, за да провери как се справя тя, и окаяната й самота беше повече от очевидна. Огромната й къща с три спални беше пуста и твърде голяма за един човек. Тревожеше се при мисълта, че Уин размишлява там сам-самичка. Макар никога да не бяха били особено близки, тя все пак й беше сестра и Сам се чувстваше отговорна за нея. Реши, че вече е време да я навести.

Изпиха по чаша чай в кухнята и Уин, както винаги, се отдаде на спомени за Ирландия и за прекрасните години, които бяха прекарали там с родителите си. Сам мълчеше и я слушаше и виждаше колко по-бодра и спокойна е тя само заради възможността да поговори с някого. Изчака, докато сестра й се набъбри, след това каза:

— Искам да се преместиш при мен.

Уин се слиса.

— Искаш да кажеш, в къщата извън града? Мислех, че ти харесва да си сама.

— Така е, но има голяма разлика между това да си сам и да си самотен.

— Ами ако искаш да си доведеш някой приятел през нощта?

— Ще се наложи да спиш в бараката — сви рамене Сам.

Сестра й се засмя:

— Ако не ме лъжат спомените за начина, по който се любиш, и оттам ще те чувам.

Тя усети, че се изчервява. Уин никога не бе повдигала този въпрос пред нея и за пръв път през живота си тя просто не знаеше какво да каже.

— Ако се преместя при теб, ще трябва да си купиш запушалка за уста.

Сам зарови лице в ръцете си и се засмя:

— Какво искаш да кажеш, Уин? Всъщност, както вървят нещата напоследък, едва ли около мен ще се навъртат някакви мъже, но ако се случи, обещавам да бъда дискретна. Е, какво мислиш?

Идеята допадна на Уин. През последните няколко седмици бе осъзнала до каква степен нуждата на майка й от постоянно внимание я бе бранила от собствената й самота. Но беше твърдо решена да не се превръща в тежест за Сам.

— Искам да ти плащам наем — твърдо заяви тя.

— Не е необходимо.

— Напротив — настоя Уин. — Не искам милост от никого, включително и от теб.

— Виж, нали знаеш, че съм малко немарлива и не умея да се грижа за домакинството…

— На мен ли го казваш!

— Е, не ми го натяквай. Мислех, че би могла да се заемеш с това вместо мен, а не да ми плащаш наем.

— Да ти бъда чистачка, така ли? — ядоса се Уин.

— Не да ми бъдеш чистачка. Работя по цял ден и нямам възможност да върша повечето от нещата вкъщи. Мога да наема някого, но не знам дали ще имам доверие на непознат. — Замълча, за да постави акцента върху следващите си думи. — Ти си единственият човек, на когото мога да се доверя и който може да ме изтърпи. Това, което се опитвам да ти кажа, е, че вероятно се нуждая от теб повече, отколкото ти — от мен.

Гневът на Уин се стопи. Но имаше още едно сериозно възражение:

— Но ти живееш твърде далеч в онази пустош.

— Ще ти купя кола.

— Ами когато се върне Рики?

— И той може да дойде, ако иска, но според мен вече ще бъде готов да се оправя сам.

— Ами ако не се получи?

— Тогава ще ти помогна да си намериш по-малка къща или апартамент, но дотогава бихме могли да опитаме.

Уин обмисли предложението.

— Добре, съгласна съм. Кога мога да се нанеса?

Сам сърдечно прегърна сестра си.

— Когато пожелаеш. Сигурна съм, че ще си живеем страхотно.

— Ще видим. Хайде най-напред да се опитаме да поживеем заедно, без да се изтрепем.

Сам се усмихна, с надеждата нещата да потръгнат.

 

 

Когато Сам се прибра у дома, на телефонния секретар я очакваше съобщение от Том, който я канеше да пийнат по нещо в „Краун“ в Снърсбург. Тя се досети, че сигурно иска да й разкаже какво се е служило. Можеше поне да му предложи приятелското си рамо, върху което да поплаче. Помисли дали да не се нагласи, ако реши да отиде? Или да не си дава много труд? Видя новата му приятелка и нямаше никаква надежда да се съревновава с младостта й. И все пак, защо да не опита! Късата зелена рокля й стоеше добре — а под нея нямаше да носи почти нищо. Имаше време да измие косата си и поне веднъж да се гримира както трябва. Хукна по стълбите, като взимаше по две стъпала наведнъж.

Намери Том, седнал на една от ъгловите маси в „Краун“. Изглеждаше неспокоен и непрекъснато оглеждаше помещението, като че ли търсеше някого. Дори бе паркирал колата си в другия край на селото и беше дошъл пеш. Тя взе две питиета от бара и се присъедини към него.

— Благодаря.

— Неприятности ли надушваш?

— Никога не се знае.

Тя очакваше да й обясни, но вместо това той рязко смени темата:

— Изглеждаш страхотно, но и бездруго винаги е било така.

Тя вдигна чашата си към него:

— Не е зле за стара мома.

Той знаеше много добре какво има предвид тя, но не се хвана на въдицата й.

— Не е зле и за млада.

— Е, на какво дължа тази чест? От неспокойното ти поведение заключавам, че правиш нещо, което не е редно.

Том й се усмихна:

— Ти ми оказа лошо влияние.

— Е, какво има?

Той се наведе над масата и й подаде голяма синя папка.

— Това е цялата информация по случая с Мери Уест и Стречъм до този момент. Изхвърлил съм всичко ненужно.

Сам беше смаяна.

— Но защо ми я даваш?

Той отпи голяма глътка от питието си и каза:

— Напуснах участъка. Щях да ти кажа на погребението на майка ти, но моментът не ми се стори подходящ.

— Аз вече знаех.

— Как разбра?

— По разваления телефон.

Нищо не оставаше тайна в полицията.

— Нова метла — нова чистка. Гледат на мен като на човек на Фармър и ме изхвърлиха.

— Но това е нелепо! Ами познанията ти по случая?

— Показах всичко на новата инспекторка.

Сам поклати глава с отвращение. Тежката папка в ръката й напомни, че той все още не е отговорил на въпроса й.

— Виж, съжалявам за случилото се и не бих искала да изглежда като липса на съчувствие, но защо ми даваш тази информация?

Том се облегна назад, отново отпи голяма глътка от бирата си, като повъртя течността в устата си за момент и се наслади на вкуса й, преди да я глътне. Сам мразеше този негов навик.

— Помниш ли Джон Рочестър? — попита той.

— Предишният началник на полицията ли? Разбира се, че го помня. Беше свестен човек.

— Да, така е. В момента ръководи полицейския колеж „Кромуел Парк“. Може да ни бъде много полезен.

— На нас ли?

— На теб.

— Смятах, че в колежа просто обучават хора.

— Правят и някои други неща. Както и да е, той сформира нова група за разследване на серийни убийства.

Сам постави чашата си на масата и заслуша с изострено внимание.

— От известно време полицията смята, че стотици серийни престъпления — особено убийства — остават неразкрити всяка година. Знаеш, че ежегодно ни съобщават за изчезването на хиляди хора. Много от тях откриваме или поне имаме представа къде се намират и защо ги няма, но стотици други просто изчезват безследно. Нищичко. Като жените, които откриха на Кромуел Роуд. Нито една от тях не бе регистрирана като жертва на престъпление. Просто ги смятаха за изчезнали от дома, а в действителност бяха заровени до къщата на Фред Уест и на различни места в страната. Както и да е, целта на този отряд е да събере най-добрите умове на едно място — компютърни специалисти, съдебни лекари, адвокати, психолози, детективи — и да ги обучи като група, подготвена специално да открива серийни убийци.

— Значи има и разкрити престъпления, за които не е било съобщавано. Не знаех.

Том кимна:

— Нещо такова. Проектът се финансира от Министерството на вътрешните работи и отрядът ще бъде на разположение на всяка организация, която се нуждае от него.

— Звучи ми като началото на британско ФБР.

— Така е, но засега без много шум. Всичко това е твърде обвързано политически.

— Тогава защо не сте ги използвали за това разследване?

— Канехме се да го направим, преди Фармър да напусне. Споменах за това на Райд, но самонадеяното копеле не искаше и да чуе. Надява се да си присвои заслугата за всеки арест и да се приближи към поста началник на полицията.

— Значи искаш да отида в Хемпшър с тази папка и да видя дали Рочестър няма да се заинтересува, така ли?

Той отново кимна.

— А какво да правя, ако Джон реши да се обади на Райд, като ме види с цяла папка секретни документи, които нямам право да притежавам?

— Няма да го направи.

— Установих, че е лесно човек да дава уверения, когато сам не поема рискове.

— Той ненавижда Райд. Направи всичко възможно да го изгони от полицията, когато стоеше начело.

Сам вдигна вежди насреща му и Том раздразнено се обърна на другата страна. Но малко се поободри, когато тя взе папката и я мушна в куфарчето си.

— Значи ще го направиш?

— Ще си помисля. Ще прочета сведенията тази вечер и ако преценя, че си струва риска, може и да се обадя на Рочестър. Нищо не ти обещавам.

Том се усмихна широко:

— Знаех си, че мога да разчитам на теб.

— Казах „може би“. — Тя шумно стовари празната си чаша на масата. — Ама че противно място.

Той схвана намека й и се отправи към бара, като я остави да размишлява върху онова, за което я бе помолил.

 

 

Час по-късно Сам отново бе в болницата на път за кабинета си. Щом се приближи към вратата, Джийн се хвърли насреща й.

— Доктор Райън, слава богу, че ви хванах! — напрегнато й прошепна тя. Задъхваше се от напрежение и загриженост. — В кабинета ви са някакъв групов началник Райд и инспектор Холмс. Опитах се да ги отпратя, но казаха, че е спешно.

Все някога трябваше да се срещне с тях. Така че защо не сега? Поне се намираше на собствена територия.

— Добре, Джийн.

Преди да влезе, тя спря, извади синята папка, която Адамс й беше дал, от куфарчето си и я подаде на секретарката си.

— Искам да пазиш това, Джийн, разбираш ли? Заключи го в някое от чекмеджетата си. Не искам никой да го вижда.

Помощничката й взе папката.

— Какво сте намислили този път?

— Не разбирам за какво говориш, Джийн — с престорено възмущение каза Сам и влезе в кабинета си.

Райд и Холмс се изправиха при влизането й. Патоложката реши, че нападението е най-добрата защита, затова още преди някой от двамата да успее да се обади, заяви:

— Секретарката ми вече ви е казала, че съм заета. Обикновено не приемам никого без предварително уговорена среща, но след като вече сте тук, ще направя изключение. Бъдете кратки.

Райд беше приготвил речта си предварително, но поведението й напълно го обърка. Посъвзе се и каза:

— Аз съм групов началник Райд, а това е инспектор Холмс.

Холмс кимна неопределено. Държеше бележник и записваше всяка дума на Райд.

— Наскоро поехме разследването на убийствата на Мери Уест и Стречъм — продължи той — и решихме, че ще е най-добре да дойдем и да ви се представим.

Сам продължи да се държи остро.

— Всичко това ми е известно. Приключихте ли? Както вече казах, заета съм.

Райд обаче бе дошъл с определена цел и бе решен да каже каквото е намислил, преди да си тръгне.

— Доктор Райън, научих, че имате навика да пренасяте патологичните си изследвания извън болницата и да навлизате в моята територия.

Не му отвърна нищо, но усети как гневът й нараства.

— Научих, че понякога помощта ви се оказва ценна.

„Понякога значи!“, помисли си тя.

— Тук съм, за да ви предупредя официално, че не желая повече да се месите в това или което и да е мое разследване освен в качеството си на съдебен патолог. Всяка допълнителна информация, на която може да попаднете по време на работата си, трябва да предавате на мен или на инспектор Холмс. Надявам се, че се изразявам ясно, доктор Райън!

— Напълно. Това ли е всичко?

— Засега.

— Добре, тогава бихте ли си тръгнали? Трябва да се приготвя за важна аутопсия.

Холмс продължи да пише неистово още няколко секунди. След това се изправи и последва Райд към вратата.

— Моля, затворете вратата на излизане.

След като си тръгнаха, Сам се облегна на стола си и въздъхна с облекчение.

Джийн влезе.

— Добре ли сте? Не ми изглеждаха особено доволни.

— Радвам се.

— Мисля, че трябва да внимавате с тях. Той ми се струва истински гадняр.

Откъм вратата долетя глас:

— Наистина е такъв, Джийн. Голям гадняр.

В стаята влезе Тревър Стюърт и се настани на обичайното си място срещу Сам.

— Значи вече се запозна с новия екип — Крачун и Малчо.

— На мен ми приличат повече на Джекил и Хайд.

Той се засмя:

— Да. Първо дойдоха при мен.

— Защо?

— Искаха аз да поема случая.

— Какво?!

— Трябвал им по-зрял поглед върху патологичните доказателства.

— А ти какво им каза?

— Че вече са получили възможно най-професионалната оценка и че предложението им не ме интересува.

— Копелета! Е, добре, ще подам оплакване и срещу двамата!

— За какво? Те са в правото си.

— След цялата допълнителна информация, която получиха от мен…

— Сам, много добре знаеш, че нито ти, нито аз имаме каквото и да е право да се намесваме в полицейските разследвания извън професионалната си ангажираност към случая. Досега извади късмет. Остави нещата такива, зарежи ги. После, като се издънят, могат да завлекат надолу всички ни.

Тя не знаеше кое я дразни повече: това, че Райд бе поставил под съмнение професионализма й, или подлият начин, по който се бе опитал да й отнеме случая.

— Надут задник! — изръмжа.

— Зарежи го. Просто прави каквото трябва и забрави за това.

Но Сам нямаше никакво намерение да се откаже от случая. Ако преди малко все още се колебаеше дали да се срещне с Рочестър, Райд предопредели твърдото й решение.

 

 

Сам спря за малко на портала на „Кромуел Парк“, докато пазачът проверяваше пропуска й и установяваше с кого е дошла да се срещне. „Кромуел Парк“ беше колежът, където се обучаваха полицаите, изявили желание да заемат по-високопоставено място в системата. Но той по нищо не приличаше на останалите полицейски колежи, които Сам бе посещавала. Тук нямаше варосани стени и чисти парадни плацове. Красивата сграда от осемнадесети век бе заобиколена от девствен парк. До нея се стигаше по дълга алея, която минаваше по стар мост над потока, а след това плавно се издигаше към главната постройка.

Пазачът приключи с проверката, върна й пропуска и вдигна бариерата. Сам паркира в покрития с чакъл преден двор на сградата, прилежно заключи колата си и се изкачи по каменните стълби към входа. Там се обади на рецепцията и й дадоха пропуск за посетител. Друг пазач я придружи по дълъг коридор, а после нагоре по извитото стълбище до кабинета на командира.

Сам познаваше Джон Рочестър от времето, когато беше началник на полицията в Норич. Беше роден лидер и офицер от кариерата, решен името му да се запомни, след като се оттегли от служба. Преди да се прехвърли в Норич, бе служил в Лондон и бе ръководил или работил в почти всички отдели, натрупвайки огромен опит преди преместването си. Освен това бе отличен с множество похвали и награди, някои от които за храброст.

Секретарката му — Каръл Уинг, я посрещна на вратата.

— Доктор Райън? — Двете жени се ръкуваха. — Господин Рочестър ви очаква. Заповядайте.

— Благодаря.

Каръл я преведе през стаята, където работеха тя и помощникът на Рочестър, и я въведе във вътрешния кабинет. Джон седеше зад бюрото си и говореше по телефона. Той се изправи и широко се усмихна. Махна на Сам да седне на един стол, даде знак на секретарката си да направи чай и тя излезе. Когато приключи разговора си, се приближи към посетителката с думите:

— Сам, радвам се да те видя отново.

Тя се изправи и двамата си размениха вежливи целувки.

— И аз се радвам да ви видя. Този кабинет е малко по-различен от офиса ви в Норич.

— Съвсем малко. Но е хубав.

Рочестър не си падаше много по празните приказки, освен това подозираше, че посещението на Сам не е просто приятелско.

— Е, какво мога да направя за теб? Още ли си пъхаш носа в чуждите работи?

Тя го познаваше не по-зле, отколкото той — нея, затова премина направо към въпроса:

— През последните няколко седмици в Кеймбридж бяха извършени две убийства…

— Предполагах, че става въпрос за това.

— И аз си помислих, че вашият нов отряд може да е от помощ.

— Навярно. Проблемът е, че трябва да бъдем поканени за участие в дадено разследване. Не може просто да цъфнем на вратата без покана.

— А ако аз ви поканя?

— Прекрасна идея, но трябва да бъде офицерът, който ръководи следствието.

— Доколкото съм наясно, там няма никакъв шанс.

— Знам, че невинаги си се разбирала добре с Фармър, но тя е добър полицай и ще постави разследването над всичко останало.

— Фармър напусна. Групов началник Райд зае поста й.

Рочестър беше изумен.

— Но до мен не е стигнало нищо!

— Повечето хора не знаеха, докато не се случи. Стана доста неочаквано.

Когато беше начело на полицията, тъкмо Рочестър беше човекът, който откри възможностите на Хариет Фармър и като детектив, и като бъдещ групов началник. Следеше кариерата й внимателно и подпомагаше изкачването й нагоре по стълбицата. И той, както мнозина други, се почувства засегнат, че тя не е сметнала за нужно да сподели плановете си и дори да потърси помощ, ако е съществувал някакъв проблем.

— Знае ли се защо?

— Рак.

— Господи, това е ужасно!

— Е, поне смятат, че са го открили достатъчно рано и болестта не застрашава живота й. Но лечението ще бъде много тежко.

— Ще й се обадя.

— На ваше място не бих го сторила. Смятам, че има нужда да остане насаме със себе си. Убедена съм, че ще се обади, когато се почувства готова.

Настана кратко мълчание, докато Рочестър осмисли думите й. След това той продължи:

— Е, така и така си тук, бихме могли да поговорим неофициално за случая. Какво можеш да ми кажеш?

— Това са всички важни сведения във връзка с разследването.

Тя извади от куфарчето си синята папка, която й бе дал Том, и му я подаде. Рискуваше много, но реши да го направи.

Джон бързо прелисти страниците.

— Не си се променила, Сам. Предполагам, че Адамс ти е дал папката.

Тя не можа да скрие смайването си от това, че той незабавно разпозна източника на информацията й.

— Не се учудвай толкова. Вярно, не бях научил за Хариет, но продължавам да поддържам връзка със старите колеги. Не може ли Адамс да убеди Райд да се обърне към нас за съдействие?

— Отстраниха го от случая.

Рочестър се изсмя мрачно:

— Значи вече размахахме сабите, така ли? Райд винаги е действал по този начин. Къде премести Том?

— В южния район.

— Горкият Том! Да се надяваме, че ще оцелее.

Сам вметна:

— Това е другото, за което исках да поговорим.

— Дали не бих взел Том Адамс тук ли?

— Да.

— Той е способен детектив, а и все още има едно-две свободни места, които трябва да попълним. Сигурна ли си, че ще иска да дойде?

— Абсолютно.

— Добре, ще видя какво мога да направя. Не обещавам нищо. Ще се свържа с новия му шеф, но го познавам добре и смятам, че няма да има проблем.

— Благодаря.

Рочестър остави папката на бюрото си.

— Има още нещо — каза Сам.

Той се облегна на стола си в очакване. Тя порови в чантата си и извади отвътре листче хартия.

— Катрин Золхайм — един от агентите на ФБР, които пристигнаха да разследват случая — ми даде това.

Рочестър разгледа листчето.

— Това са редове от книгата на Олдъс Хъксли „Смел нов свят“. Откривали са цитати от нея на местата на всички убийства, освен на това на Уест. Подозираме, че бележката е била там, но е била махната, преди да пристигнем.

— Но защо дойде при теб? Защо не е отишла в полицията?

— Мисля, че се стреми да заслужи похвала. Иска лично да залови престъпника.

— Добре. И кой, смяташ, е свалил бележката?

— Ами според Золхайм, е началникът на охраната на базата — майор Хамънд, който прикривал шефа си, командира на базата, полковник Къли.

— А според теб?

— Мисля, че греши. Хамънд е полицай до мозъка на костите си. Не мога да си представя, че би се забъркал в подобно нещо, а и какъв мотив би могъл да има?

— Той е повече полицай или повече войник?

Сам не разбра какво точно има предвид той.

— Моля?

— На кое е по-предан според теб — на правосъдието или на армията?

Не разполагаше с готов отговор на въпроса му. Искаше й се да каже „на правосъдието“, но осъзна, че в действителност не познава Робърт толкова добре.

Рочестър забеляза несигурността й и смени темата:

— Хайде, ела да те запозная с мозъчния тръст на тази операция. Никога не се знае, може и да научим нещичко. Ще те представя на някои хора от екипа.

Поведе я през фоайето, после излязоха в парка през страничната врата и се отправиха към няколко модерни сгради близо до езерото. Минаха през поредица летящи врати и слязоха по дълго стълбище.

— Колко души има в отряда? — попита Сам.

— Засега двадесетина, но все още набираме хора. Доста ни е трудно. Искам само най-талантливите, а шефовете им, съвсем естествено, неохотно се разделят с най-добрите си служители.

— Нещо като група истински мъжкари?

Това описание на новия му проект жегна Рочестър и той кратко отсече:

— Нещо такова.

Най-сетне стигнаха до контролната зала. Тя представляваше голяма обща стая, пълна с обичайната апаратура, която човек свързва с полицейска централа: табла за инструкции, компютри, телевизори, с прилежащи странични офиси и неизменната малка кухничка. Повечето от бюрата все още не бяха заети и стаята изглеждаше някак пуста. Но там, където имаше хора, работата кипеше с пълна сила.

Джон поведе Сам към млад мъж, който работеше на компютърен терминал.

— Джеймс, искам да ти представя доктор Саманта Райън. Тя е съдебен патолог в Кеймбридж. Доктор Райън, това е детектив Джеймс Морган.

Младият детектив се изправи и срамежливо подаде ръка:

— Казвайте ми Джим.

Свенливостта бе необичайно качество за един полицай и на Сам й се стори доста очарователно.

Рочестър продължи:

— Доктор Райън се занимава с двойното убийство в Кеймбридж. Успя ли да изровиш нещо?

Тя го погледна учудено, а той й обясни:

— Когато ми съобщиха за посещението ти, реших, че едва ли идваш само да ме видиш. Както вече ти казах, предположих за какво може да става дума и накарах Джеймс да извърши малко подготвителна работа по случая, преди да дойдеш. Приятно е поне веднъж да съм с крачка пред теб.

Сам се усмихна.

— Джеймс работи на новата ни компютърна система, която се нарича ЦАТЕРУ — Централизиран аналитичен терминал за експертно разследване на убийства. Нещо като ПОН системата на ФБР, но е по-добра. Вече е свързана с европейската мрежа на Интерпол, така че можем да проследяваме серийните убийци, независимо къде в Европа са решили да се мотаят.

— Свързани ли сте и със системата на ФБР?

— Не, все още не. Трябва да преодолеем още няколко препятствия, преди да го направим, но и това ще стане.

— И какво прави тази система по-добра?

— По-аналитична е. В състояние е да извежда модели и да ги анализира — нещо като механичен психолог. Джеймс вкара вътре информацията, която успяхме да изровим по твоите убийства. Имаме ли нещо?

Морган поклати глава:

— Боя се, че не, сър. Не разполагаме с достатъчно сведения.

— Съжалявам — каза Рочестър, — но все още сме в началото. Твоята папка сигурно ще е от полза.

Очите на Сам блеснаха.

— Попитайте вашия компютър колко жени са били убити или са изчезнали в близост до американски военновъздушни бази на територията на Великобритания през последните, да речем, пет години.

Морган погледна към Рочестър, който кимна в знак на съгласие.

— Какво разстояние от базите да задам? — попита детективът.

Сам се замисли за миг.

— Една миля^[1]. Опитайте с една миля.

— Някакъв конкретен тип жени? Възраст, физика, цвят на косата?

— Няма такъв, но пробвайте с възрастта между шестнадесет и петдесет.

— Доста широк обхват, но ще опитам.

Джим започна да трака инструкции по клавиатурата на компютъра. Пръстите му се движеха бързо и всичко отне само броени секунди. Докато компютърът анализираше информацията, екранът стана черен и на него остана да мига единствено курсорът. Внезапно мониторът се активира и по него започна да тече информация. Имаше всичко на всичко осем имена, придружени от дата на раждане, време, място и дата на изчезването и името на полицая, ръководил разследването. Рочестър се наведе към екрана и се намръщи. Изглежда, нещо го тревожеше.

— Нещо необичайно ли? — попита Сам.

Все още загледан в екрана, той каза:

— Може би. Опитай с десет години — нареди на Морган.

Пръстите на Джим отново литнаха по клавиатурата и курсорът запримигва в очакване на отговора. Този път на екрана се появиха четири имена заедно с цялата необходима информация. Всички жени бяха обявени за изчезнали.

Рочестър издаде друга заповед:

— Провери мъжете в същия район.

Инструкциите отново бяха вкарани в компютъра и няколко минути по-късно получиха данните. Имаше само двама мъже.

— Разпечатай ми го, Джеймс, и поръчай всички досиета на изчезналите момичета. Да ги пратят по факса. Бил!

Един детектив в отдалечения край на стаята вдигна глава.

— Имаш ли свободни хора?

Мъжът огледа стаята, преди погледът му да се спре на двама детективи, които седяха на бюро близо до Сам и Рочестър.

— Дан, Хари, можете ли да се освободите за няколко часа?

От отчаяните им погледи ясно пролича, че няма да им е лесно.

— Добре, в такъв случай помогнете на командира, става ли?

Двамата неохотно кимнаха.

Рочестър не се трогна особено.

— Върху бюрото ми има една папка. Бих искал да я снимате — вероятно ще ми трябват около шест копия. След това си поговорете с Джеймс и се погрижете досиетата на „изчезналите“ от разпечатката да ни бъдат изпратени незабавно от съответните полицейски участъци.

— А ако попитат защо ни трябват?

— Позалъжете ги, докато успеем да проверим някои неща. Ако има проблеми, кажете им, че става въпрос за разследване на Министерството на вътрешните работи и ако искат да си имат работа с тях, ние нямаме нищо против. Това би трябвало да задържи любопитните настрана.

Той се приближи до Морган, който му подаде разпечатката, а колегата му бързо излезе от стаята, за да донесе папката.

Сам беше нетърпелива, както винаги.

— Ще ми обясните ли какво става?

— Може и да сме очаквали да открием едно или две изчезнали момичета в близост до някакво място, но не и цели дванадесет. Възможно е да става дума просто за съвпадение — едва ли всички са били убити — но независимо от това е странно.

— Искате да кажете, че нашият убиец може да действа от години, така ли?

— Няма да узнаем, докато не започнем да вкарваме още информация, но това трябва да се провери, и то бързо.

— И сега какво?

— Ако се окажа прав, ще поискаме одобрението на вътрешното министерство, за да разследваме случаите, и ще съберем екип.

— Трябва да разговаряте с двамата агенти на ФБР. Намират се в американската военновъздушна база Лиймингъл. Всичко е вътре в папката.

— Добре, а сега предлагам да се върнем в кабинета ми и заедно да прегледаме папката страница по страница. И да видим какво можем да направим, за да прехвърлим Том Адамс тук колкото е възможно по-скоро.

Сам кимна със задоволство.

— Хайде, трябва да ми обясниш доста неща — каза той, поведе я навън от сградата и обратно към кабинета си.

След като прегледаха сведенията, двамата се върнаха в контролната зала, където се състоя кратко съвещание. Часовете се нижеха, а дейността на екипа ставаше все по-трескава: провеждаха се телефонни разговори, изпращаха се и се получаваха факсове, детективите хвърчаха във всички посоки. Независимо от интереса си към онова, което се случваше пред очите й, Сам се чувстваше някак изолирана — като студент, наблюдаващ аутопсия зад стъклена преграда. Ако в цялото разследване имаше място за нея, явно все още не бе настъпил моментът.

Беше много късно, когато Рочестър обяви края на работния ден. Опита се да я предума да пренощува в колежа, но тъй като не си носеше други дрехи и тоалетните принадлежности, Сам предпочете дългото пътуване до дома.

Пристигна доста след полунощ. Беше умствено и физически изтощена и имаше сили само да се замъкне горе по стълбите, да се съблече, да изключи телефона и да се строполи в леглото. Заспа на секундата.

Силен шум я изтръгна от съня. Седна в леглото с разтуптяно сърце. Какво беше това? Някой чукаше по прозореца ли? Или беше сънувала? И тогава го чу отново. Някой блъскаше по входната врата.

Запали нощната лампа и погледна часовника си — четири и петнадесет сутринта. Беше много необичайно някой да я търси по това време, без да се обади предварително, и тя се притесни. Облече халата си, изтича надолу по стълбите, включи външната лампа, след това се върна в спалнята си и погледна през прозореца.

Първо видя автомобила — „Джип Чероки“, след това чу познатия провлачен южняшки говор:

— Доктор Райън! Доктор Райън!

Веднага щом разпозна гласа, Дойл и Золхайм изникнаха пред погледа й. Сам изтощено попита:

— Какво искате, по дяволите? Имате ли представа колко е часът? Защо не се обадихте предварително?

— Съжалявам, но телефонът ви непрекъснато даваше заето — обясни Дойл.

Сам си спомни, че го бе изключила.

— И какво е толкова спешно, та идвате тук в четири часа сутринта и вдигате хората от сън?

— Командир Рочестър иска незабавно да се явим в „Кромуел Парк“. Открили са нещо.