Найджъл Макриъри
Предсмъртни писъци (10)

Осма глава

Обиколката със Золхайм из Кеймбридж отне целия следобед и по-голямата част от вечерта. След като срещата им с груповия началник Фармър беше отменена, Дойл реши да прегледа бележките си, за да се увери, че не е пропуснал нещо, затова Катрин се оказа свободна следобед. Хамънд веднага откликна и снабдени с туристически пътеводител, двамата успяха да посетят всички стари колежи и дори няколко от по-новите, след което той я заведе на кратка разходка с лодка по Бакс, последвана от вечеря в малък интимен ресторант близо до моста „Магдалена“.

Той беше съвършен компаньон, приятен, привлекателен и пълен с информация. В негово присъствие тя се почувства щастлива и отпусната и дори си позволи да го хване за ръка, докато се разхождаха по улиците следобед, наслаждавайки се на илюзията, че са заедно от години.

Накрая отидоха в апартамента на Робърт. Щом влязоха, Катрин машинално посегна да светне лампата, но той стисна ръката й и я възпря. Стаята тънеше в мрак. Лунната светлина, проникваща през прозорците, беше достатъчна да се ориентираш и покриваше всички повърхности с тайнственото сребристо сияние на лятната нощ. Хамънд обърна жената към себе си, прихвана брадичката й, повдигна главата й и я целуна. Тя веднага откликна, отвърна на целувката му страстно и прокара ръце по раменете му. Ласките им станаха по-нетърпеливи и пламенни, Робърт я вдигна и я отнесе в спалнята.

Нежно я положи върху леглото и прошепна в ухото й:

— Сигурна ли си, че го искаш?

Тя се усмихна, прокара пръсти по устните му и го накара да замълчи. Той загали тялото й, което веднага откликна. Катрин протегна ръце над главата си и тихо застена. Хамънд усети, че ако не се освободи от панталоните си веднага, ще се пръсне от възбуда. Тя докосваше косата му, галеше с дългите си пръсти тила му, а после го придърпа към себе си.

 

 

След като научи за предстоящото приключение на Рики, Сам незабавно се включи в приготовленията. Знаеше, че това не е правилно от нейна страна. Все някога трябваше да дойде време той да стъпи здраво на собствените си крака. Пък и ако някой се бе намесил в нейните планове, когато беше на неговата възраст, щеше направо да я вбеси. Каза си обаче, че Рики е различен от нея. Тя беше по-зряла и знаеше повече за живота от него.

Маршрутът беше начертан, паспортът му — редовен и с всички необходими визи. Сам дори преподреди раницата му, докато Уин седеше отстрани и протестираше:

— Той трябва да се научи да го прави сам.

Пренебрегна думите на сестра си и продължи с демонстрацията, а Рики и Трейси я наблюдаваха равнодушно, седнали до масата в кухнята. Когато тя привърши, младежът стана и се приближи до нея.

— Нали знаеш какво ще стане сега? — попита я той.

Сам го погледна озадачено.

— Първото нещо, което потърся, ще се окаже на дъното и ще трябва да извадя всичко, за да го взема.

Тя не проумяваше.

— Подредих раницата ти съвсем практично, така че нищо подобно няма да се случи.

— Би било прекрасно, ако си имаше работа с практичен човек, а аз не съм такъв.

Изгледа го мълчаливо, а Трейси едва се сдържа да не се разкиска. Разбира се, той имаше право и в края на краищата трябваше да се научи да го върши сам, както бе казала Уин, но поне успя да му покаже как се прави.

Предложи да ги откара до Лондон, а после каза, че ако стигнат дотам, нищо не й пречи да ги закара дори до Дувър. Сега вече Рики се разтревожи, понеже реши, че леля му ще ги последва чак до Катманду, и категорично заяви, че ще се придържат към първоначалния план. Сам трябваше да се задоволи да ги закара до гарата.

Движението в Кеймбридж изглеждаше по-натоварено от обикновено. Нямаше друга причина освен огромния брой автомобили, но Сам все повече се безпокоеше. Отне й повече време, отколкото бе очаквала, за да вземе Трейси от къщата на родителите й и да ги изчака да се сбогуват, а сега и това. Щеше да е нелепо, ако двамата изпуснеха влака още в началото на пътуването си. Движението стана по-спокойно и тя успя да навакса изгубеното време и да стигне до Стейшън Роуд сравнително бързо.

При вида на Мемориала на загиналите през войната на кръстовището буца заседна в гърлото на Сам. Представляваше голяма бронзова фигура на млад мъж, който бодро заминава на война и окуражително маха към другите. Беше глупаво и прекалено драматично, но за момент лицето на статуята й заприлича на това на Рики. Прогони тази мисъл и продължи към гарата. Намери място и паркира съвсем близо до входа. Всички се изсипаха от автомобила и помогнаха при разтоварването на раниците и различните чанти, пълни с някои основни хранителни продукти, които Уин бе настояла да вземат Трейси и Рики.

Когато стигнаха на перона, влакът за Лондон вече бе композиран, затова бързо качиха всичко във вагона и се погрижиха двамата пътници да се настанят на хубави места. След това отново слязоха на перона, за да се сбогуват.

Сам изчака Уин да прегърне и целуне Рики и Трейси за последен път, след това сграбчи племенника си и развълнувано го прегърна.

— Слушай ме внимателно! Имаш телефона ми. Ако възникне някакъв проблем, какъвто и да е, обади ми се, разбра ли? Обади ми се!

Рики също я прегърна.

— Благодаря ти за всичко, лельо Сам. Може би нямаше да се справя без теб.

— Не ставай глупав, разбира се, че щеше да се справиш.

Тя стисна ръката му и мушна вътре още петдесет лири.

— Мисля, че вече направи за нас предостатъчно — каза той. — Наистина няма нужда от това.

Опита се да й върне парите, но Сам не искаше и да чуе.

— Те са за разговорите, които ще проведеш с майка си и с мен.

— Ти ми даде фонокарта за тази цел.

— Може да я изгубиш, знае ли човек.

Началник-влакът наду свирката си, Рики и Трейси прегърнаха всички за последен път и скочиха във вагона. Секунди по-късно композицията напусна гарата и бързо набра скорост. Сам погледна към сестра си и видя, че по бузите й се стичат сълзи. Обгърна раменете на Уин и я притисна до себе си, когато влакът се изгуби от поглед.

— Не се тревожи прекалено за него — нежно й каза тя. — Проблемът не е в това дали Рики е готов за света, а дали светът е готов за него.

Уин опита да се усмихне. Хиляди млади хора постъпваха по същия начин всяка година и всички се връщаха благополучно у дома. Но за разлика от по-авантюристично настроената си сестра, тя никога не бе поемала по пътищата и някак не можеше да свикне с мисълта, че малкият й син се отделя от дома.

Сам пъхна ръка в тази на сестра си.

— Хайде, ела да пийнем по чаша чай. Казват, че кафенето тук е доста добро, а ако това ще те накара да се почувстваш по-добре — ти плати.

— Това определено ме кара да се чувствам по-добре.

Обърнаха гръб на пустите релси и се запътиха обратно по перона натам, откъдето бяха дошли.

 

 

Робърт върза възела на вратовръзката си и погледна към Катрин в спалнята. Очертанията на стегнатото й тяло под тънката завивка събудиха у него желание да се съблече отново и да легне до нея. Почти омагьосан, наблюдаваше как тя изви гръб и захапа долната си устна. По време на службата си бе спал с много жени. Някои от тях бяха привлекателни, други — не, но не помнеше някога през живота си да е срещал толкова зашеметяващо красива жена като Катрин в този момент. Сърцето му забиваше учестено само при спомена за допира на ръцете му до младото й тяло. Радваше се, че се бе поддържал във форма. Това, заедно с приятната му външност и чара, породен от искрения му интерес и любов към противоположния пол, му бе донесло траен успех с жените, независимо че вече бе на средна възраст.

Но колкото и да я желаеше, не беше сигурен, че ще издържи още един акт. Очертаваше се дълъг ден и той щеше да се нуждае от всички сили, които му бяха останали. Генерал Браун щеше да извърши последния си оглед, преди да отлети обратно за Щатите, а Робърт знаеше, че независимо колко добре е подготвено всичко, генералът все ще открие някакъв пропуск — дори само за да оправдае съществуването си.

Привърши с тоалета си и се приближи до Катрин. Наведе се и я целуна по устните. Преди да осъзнае какво става, ръцете й обгърнаха шията му, а устните й плътно се притиснаха до неговите. Опита да се изправи, но установи, че я повдига заедно със себе си, защото го бе стиснала силно и не го пускаше. Той се засмя и неохотно се освободи от хватката й, като я остави коленичила и тъжна на ръба на леглото.

— Ще се видим довечера — каза й.

Тя се излегна назад и го погледна с присвити очи.

— Може би.

Той изчака.

— А може и да се обадя на симпатичния доктор Стюърт, за да проверя как е.

Робърт не се остави да го подведе.

— Ще се видим довечера. И не се бави много — Дойл сигурно ще започне да те търси.

Излезе, тихо затвори вратата зад себе си и се запъти към кабинета си.

Катрин бавно се надигна от леглото и отиде в банята, за да се изкъпе. Прекара приятно предишния ден и нощта. Хамънд беше добър любовник, поемаше инициативата, но без да се налага, а за мъж на неговата възраст беше изключително издръжлив. Не бяха спали много и тя се чувстваше изморена, затова се надяваше Дойл да не й е подготвил твърде изморителна програма. Чудеше се дали да се види с Боб вечерта и реши да го направи. Щеше да си отспи, когато се върнеше в Щатите.

Влезе в хола, докато подсушаваше тялото си. Стаята беше голяма и за разлика от нейната, в която бе винаги разтурено, се намираше в идеален ред. Но не можеше да не забележи, че прилича по-скоро на кабинет, отколкото на дневна. Беше безупречно чиста. По стените бяха окачени снимки на Хамънд в униформа и по време на различни военни курсове заедно със свидетелствата, които бе получил от тях. Странно, но нямаше никакви фотографии на семейството му, на приятели или на приятелки. Различни сувенири красяха поличките на бюфетите и рафтовете: полицейски шлемове от Англия, Германия и Франция, а също и няколко от Щатите. Книгите му бяха предимно по военно право, но имаше и няколко с литературна критика, поезия и биографии на различни писатели.

Стаята не й хареса. Беше твърде безлична: нямаше топлота, липсваше й индивидуалност. Не беше сигурна дали е пропуск на Хамънд, или се дължеше на воинските порядки. Армията беше затворено общество, в което непрекъснато се пътуваше от едно място до друго, и караше хората да планират живота си само до следващото преместване. Върна се в спалнята да се облече.

 

 

След като остави Уин, Сам се запъти обратно към дома си. Надяваше се да види майка си, но този ден тя беше в медицинския център и сестра й се наслаждаваше на възможността да си отдъхне.

Сам се освободи от службата до края на деня и реши да го прекара предимно в градината, като свърши някои неща, които бе занемарила през последните седмици. Чувстваше се ужасно изморена, почти изцедена, и имаше нужда от почивка.

На път за вкъщи спря в местната туристическа агенция и взе купчина брошури, предлагащи отдих на различни места. Нуждаеше се само от уединен плаж на някое далечно място, плажна кърпа и един роман.

Щом се прибра, стовари брошурите, измачканите вестници и писмата на канапето. Знаеше, че къщата се нуждае от основно почистване, но когато се налагаше да избира между нея и градината, второто винаги надделяваше. Беше пуснала обява за чистачка, но все още никой не се бе обадил. Харесваше й, че домът й се намира далеч от града, но станеше ли дума да наеме някого на работа, тъкмо това отблъскваше хората.

Облече работните си дрехи и ботушите и излезе навън. Тъкмо се запъти към бараката, когато чу познатото скърцане от гумите на автомобил по чакъла на алеята. За момент се ядоса, надяваше се да не е нещо спешно. Заобиколи, отиде пред къщата и за своя изненада, завари Хариет Фармър пред входната врата.

— Госпожо групов началник?

— Доктор Райън, надявам се, нямате нищо против, че се отбих. Искам да поговоря с вас.

Сам забеляза промяната у нея в мига, в който Фармър се обърна към нея. Косата й не беше силно опъната назад, а падаше свободно по раменете, прихваната с черна панделка. Нямаше ги и деловия тъмен костюм и строгите обувки. Те бяха заменени с красива лятна рокля и сандали. Лицето й изглеждаше по-спокойно и отпочинало.

Домакинята беше заинтригувана.

— Искате ли кафе?

Хариет кимна и я последва зад къщата.

Сам сервира кафето във вътрешния двор. Завари гостенката да се любува и да мирише особено красива туфа хелиотроп.

Тя остави чашите на масата.

— Красиви са, нали?

— Да, красиви са. Винаги съм искала да имам голяма градина.

— Каква имате в момента?

— Зеленикавокафява морава, голяма колкото пощенска марка. Много практично и много бездушно.

Сам кимна и се зачуди кога Фармър ще мине към същността на въпроса.

Тя го направи незабавно:

— Напуснах работа — или по-скоро се оттеглих — по здравословни причини.

Слиса се не само от новината, че Хариет е напуснала полицията, която беше смисълът на живота й, но и поради причината за напускането. По здравословни причини ли? Винаги бе изглеждала така, сякаш пращи от здраве.

Фармър беше напълно откровена и по този въпрос:

— Имам рак, рак на гърдата.

— Откога знаете?

— Отскоро. Напипах бучката преди няколко седмици.

— Каква е прогнозата?

— Ще ми направят мастектомия, а след това вероятно лъчева терапия. Открих го рано, затова прогнозата е оптимистична.

— Затова ли изчезнахте така?

Хариет кимна:

— Уплаших се повече, отколкото съм предполагала. Когато го открих… не знам… почувствах се малко замаяна — като след дълъг полет с реактивен самолет.

— Защо напускате, след като прогнозата е добра? Ще видите, че ще се възстановите бързо след операцията. Вероятно ще отнеме повече време да се настроите психологически, но вие сте силна жена. Сигурна съм, че много бързо ще се върнете към обичайния си ритъм.

— Не, няма. Никога вече няма да съм същата. Стига ми толкова. Това няма нищо общо с физическото обезобразяване — с него мога да се справя. Дължи се по-скоро на шока, който изпитах, когато осъзнах, че съм смъртна и че времето ми на тази земя е ограничено. Не е ли странно какво може да направи с човек едно докосване на ангелското крило?

Сам мълчеше. Фармър имаше нужда да поговори с някого и по някаква причина бе избрала нея. Почувства се поласкана.

— Постъпих в полицията по примера на баща си. Тогава ми се струваше правилен избор, проява на еманципация и други подобни. Мисля, че станах жертва на нов вид радикализъм. Познато ви е, нали: жените трябва да имат собствена кариера, да се състезават с мъжете, да не изостават от останалите.

Знаеше го твърде добре.

— Но знаете ли какво исках всъщност?

Сам поклати глава отрицателно.

— Да имам голямо семейство, просторна градина и рунтаво куче. Но не можех да си го позволя, защото от мен се очакваше друго. Гледаха ме отвисоко. През целия си живот вършим неща, за да доставим радост на други хора. Затова си пробих път до върха на тази трудна професия и после се запитах защо.

— Хариет, вие постигнахте много. Няма от какво да се срамувате.

— Не се срамувам. Просто се чувствам така, сякаш съм живяла заради другите. Години наред „силният пол“ е гледал с пренебрежение на жените, които са избрали да бъдат майки и съпруги, и ги е карал да се чувстват като хора втора ръка. Но какво лошо има да желаеш това? То не е по-малко важно от коя да е друга кариера.

Сам винаги бе изпитвала същите колебания, но засега премълча.

— Какво ще предприемете след операцията?

— Ще пътувам.

— Сама ли?

— Не, имам приятел — Ерик. Ще повярвате ли, че излизаме заедно през повечето почивни дни? Той е по-възрастен от мен, всъщност е приятел на баща ми, но се разбираме добре и имаме общи интереси. Можеше да бъде и по-зле.

— Ще се ожените ли?

— Кой знае? Защо не, ако наистина го искаме? Всичко друго е за предпочитане пред пагубната рутина, в която бях затънала през последните двадесет години.

— Здравей, живот!

Фармър се усмихна:

— Да, горе-долу така се чувствам.

— Сигурна ли сте, че взимате правилното решение?

Въпросът беше риторичен, но Сам усети, че трябва да го зададе.

— Никога не съм била по-уверена през живота си.

Долови твърдата убеденост на Хариет и се успокои. Изпита известно колебание за собствения си избор, но бързо го изтика назад в мислите си. Всички живееха по различен начин и откриваха щастието на различни места.

— Изглежда, всичко се повтаря най-малко три пъти.

Фармър я погледна въпросително.

— Вие сте третият ми познат, който заминава тази седмица.

— Кои са другите двама?

— Един стар приятел — Лиъм, който замина за Австралия, и племенникът ми Рики, който реши да опознае света. А сега и вие.

— Ако попадна на някого от тях, ще му предам поздрави от вас.

Сам се усмихна:

— Мисля, че ще ми липсвате.

— Предпочитате по-малкото зло, така ли?

— Нещо такова. Кой ще поеме поста ви?

— Предстои да бъде решено. Ще има известна борба. Засега ще ме замести групов началник Пол Райд.

— Що за човек е той?

— Не толкова умен, за колкото се смята. Офицер от кариерата и доста самоуверен, но посредствен. Освен това търпи вмешателствата по-малко и от мен, затова внимавайте.

Сам разбра, че това е приятелски съвет, и кимна в знак на благодарност.

— Съжалявам за вас двамата с Том. Мисля, че вие бяхте подходяща за него.

Домакинята сви рамене:

— Стават такива неща.

Фармър отново стана сериозна, като че ли се канеше да я разпитва за някакво тежко престъпление.

— Когато ръководех някой случай, толерирах намесата ви, защото сте дяволски добра и долавях някаква прилика със самата себе си. Но да бъдеш най-добрата не е толкова важно, колкото да имаш собствен живот. Не правете грешките, които допуснах аз, Сам. Махнаха името ми от вратата на кабинета и това беше краят. За полицията, на която съм посветила целия си живот, аз вече бях затворена страница, една жена, която ще забравят и ще взимат на подбив. А вече са се натрупали твърде много неща, които искам да наваксам.

Никога не бе виждала Хариет в подобно състояние и се съмняваше, че ще се повтори. Но онова, което наистина я разтревожи, бе фактът, че тя изразяваше гласно мисли, които самата тя отбягваше от известно време.

 

 

Катрин се облече бавно и старателно. Искаше да изглежда възможно най-добре, а не като след страстна любовна мощ, което Дойл можеше лесно да забележи. Тъкмо се канеше да тръгва, когато погледът й попадна на леглото. Върху него имаше недвусмислени следи от любовната нощ. Завивките се въргаляха навсякъде, а чаршафите бяха смачкани на топка в средата. В други случаи би ги оставила така, но всичко останало в апартамента на Хамънд беше толкова чисто и подредено, че тя се почувства задължена да приведе в порядък и тази стая. Най-малкото, което можеше да направи, бе да оправи леглото.

Докато пъхаше долния чаршаф под матрака, ръката й докосна нещо твърдо, ъгълчето на някаква книга. Измъкна я и погледна корицата. Беше „Смел нов свят“ на Олдъс Хъксли. Добре познаваше тази творба. Защо Хамънд я държеше в спалнята си и защо, за бога, смяташе за необходимо да я крие под дюшека? Боб беше човек, който вършеше всичко поради точно определена причина, така че това можеше да се окаже нещо важно.

Бързо прелисти томчето: нищо. Обърна книгата със страниците надолу и отново я разлисти. Дълго листче бяла хартия бавно полетя към земята. Беше скрито някъде в средата на книгата. Сигурно просто отбелязваше докъде е стигнал.

Золхайм го вдигна и тъкмо се канеше да го пъхне обратно, когато в горния му край забеляза знака омега, изписан с мастило. Втренчи се в него с тревожна изненада. Беше просто драскулка, но наличието й бе обезпокоително. Искаше й се да знае коя страница или откъс от книгата са били отбелязани. Беше ли това основание за подозрение? Да поразгледа ли още, в случай че има скрито и друго? Остави книгата на нощното шкафче и сериозно се замисли.

 

 

Когато Хамънд пристигна в кабинета си, неговата помощничка — сержант Гроувс, вече бе там. Тя се изправи и му козирува, щом влезе.

— Някакви съобщения, Джени?

Той закачи фуражката си на закачалката зад вратата и се увери, че униформата му е безупречна.

— Не, сър. Има няколко писма, но са съвсем рутинни. Изискват само подпис.

Беше подредила съответните документи върху бюрото му в очакване да бъдат парафирани. Той се приближи и бръкна в джоба си за писалката. За своя голяма изненада, не я откри. Провери върху самото бюро, но и там я нямаше.

— Джени, виждала ли си писалката ми?

— Не, сър, не и тази сутрин.

Робърт си припомни предния ден и се сети, че я бе оставил върху бюрото си, след като бе написал обширен доклад за убийствата на Уест и Стречъм.

— Вземете моята, сър — предложи Гроувс.

Оцени предложението й, но много обичаше писалката си. Беше останала от баща му и бе единственото наследено от него нещо, което действително харесваше.

— Не, благодаря, Джени. Знам къде е. В стаята ми. Ще отида да си я взема. Ще отнеме само няколко минути.

Нахлупи фуражката си, намести я под правилния ъгъл, след това излезе от кабинета и се отправи към жилището си.

 

 

Золхайм бавно и методично претърси апартамента на Хамънд и върна всяко нещо обратно на мястото му. Последното, което искаше, бе да предизвика подозренията му, особено ако грешеше. Обискира така, както го правеха в Бюрото. ФБР си имаше свой начин да върши нещата: като се започне от издирването на заподозрени и се стигне до денонощното наблюдение. Познаваше агенти, които не следваха правилата, но тя го правеше. Макар похватът на претърсване да беше бавен, той бе последователен и обикновено водеше до успех. Идеите и методите биваха усвоявани и подобрявани в течение на много години и тя не смяташе, че е по-добра от инструкторите, които са помагали и съветвали стотици опитни агенти.

Но не откри нищо, освен доклад върху бюрото на Хамънд, който описваше действията на британската полиция до този момент. Беше написан със строго придържане към езика на дипломацията, хвалеше усилията на полицаите, но заключаваше, че въпреки старанието си, те все още не са успели да арестуват никого или да определят сериозен заподозрян. Беше виждала подобни доклади в Бюрото и се зарадва, че служителите му не са единствените, които използват полицията като извинение за неуспехите си.

След като не откри нищо в дневната, тя се насочи към банята. Претърси шкафчето над мивката, като вадеше отвътре всеки предмет, разглеждаше го и едва тогава го връщаше на мястото му. Нищо.

Оставаше й само спалнята. Нямаше много мебели, но тя огледа всичко. Като се изключат няколкото вестника, шкафчето до леглото беше празно. Провери нощната лампа, като огледа долната част на основата й и прокара пръсти по вътрешната страна на абажура. Отново нищо. Най-накрая взе елегантната писалка, която лежеше върху шкафчето, развъртя я и провери дали вътре няма нещо скрито. Беше празна. Завинти я и я върна върху шкафчето до книгата „Смел нов свят“.

Имаше ли място, каквото и да е, което не бе претърсила? Не се сещаше за нищо. Внезапно чу как вратата се отваря и Хамънд влиза в апартамента.

Катрин мушна листчето между страниците, набързо напъха книгата под матрака и опъна чаршафите, преди да се появи в дневната.

Робърт се изненада да я завари там.

— Още ли си тук?

— Тъкмо тръгвах. Исках да съм сигурна, че не изглеждам като „добре задоволена жена“, преди да се изправя пред Дойл.

Той се усмихна, поласкан. Прегърна я и се опита да я целуне, но тя се отдръпна.

— Отне ми страшно много време да се гримирам. Ще трябва да почакаш до довечера, ако държиш да размажеш червилото ми.

Усмивката на Хамънд стана още по-широка:

— Поне има какво да очаквам.

Катрин реши, че сега, когато той е спокоен и отпуснат, е най-подходящият момент да се опита да измъкне онова, от което се нуждаеше. Беше стар трик, но не виждаше причина да не проработи. Искаше да знае доколко важно е откритието й, свързано с книгата.

Тя се приближи към библиотеката и прокара пръсти по гръбчетата на книгите.

— Какво правиш, когато си сам?

— Рядко съм сам.

— О, разбирам, жените се редят на опашка пред вратата ти, така ли?

— Де да беше! Не, просто съм много зает.

— Все някога си почиваш. Какво правиш тогава, когато останеш сам в апартамента?

— Опитвам се да го избягвам. Тук съм много самотен. Е, поне през повечето време.

Золхайм започваше да губи търпение.

— Не ти ли остава време да погледаш телевизия, да почетеш? Имаш някакви книги.

Той се засмя:

— Не мога да понасям британската телевизия, освен може би филмите по Агата Кристи. Предпочитам музиката.

— Но сигурно и четеш понякога?

— Най-вече доклади. А и се опитвам да съм в крак с новото законодателство.

Тя реши да го понатисне:

— Ами книги? Какви книги ти харесват?

— Защо е толкова важно?

— Не знам. Казват, че можеш да прецениш един човек по книгите, които чете.

Робърт застана до нея пред библиотеката.

— Нямам много време, освен когато съм в отпуск. Тогава се опитвам да намеря нещо, което да развива ума. Не мога да чета боклуци. Това какво ти говори за мен?

— Не много повече от онова, което вече знам.

Катрин се отчая. Нямаше представа как да измъкне от него още информация, без да се издаде. Затова се отказа, докато не обмисли нова стратегия.

Хамънд погледна към стенния часовник. Беше десет и двадесет.

— Господи, времето наистина лети, когато ти е приятно.

Той започна да оглежда стаята.

— Какво търсиш?

Отговори, без да вдига поглед:

— Писалката си. Сигурен съм, че беше у мен вчера сутринта, но…

— Върху нощното ти шкафче е. Видях я, докато се обличах.

— Благодаря.

Той влезе в спалнята и веднага забеляза, че леглото е оправено. Беше доволен, че е намерила време да разтреби, но едновременно с това се разтревожи.

Взе писалката си и се върна в дневната.

— Благодаря, че си оправила леглото, но чистачките щяха да се погрижат.

— Аз ти помогнах да го разтуриш, така че това бе най-малкото, което можех да сторя. Е, май ще е по-добре да вървя и да разбера какво е намислил Дойл. Ще се видим довечера. — Тя се приближи до Хамънд и го целуна по бузата. — При теб или при мен?

— При мен. Ще взема бутилка хубаво питие.

— Не е нужно да ме напиваш, но помага. Довиждане.

Веднага щом вратата се затвори зад гърба й, Робърт се втурна обратно в спалнята и опипа под матрака. За негово огромно облекчение, книгата беше там, където я бе оставил. За момент се бе усъмнил в сексуалния ентусиазъм на Золхайм и егото му вече се бе подготвило да понесе удара. Сега отново се успокои и разлисти страниците до листчето си. Беше на двадесет страници от мястото, където го бе оставил.

Седна на леглото и яростно удари по кувертюрата с юмрук.

Беше допуснал огромна грешка.

 

 

Том Адамс четеше доклада на Сам за белезите, които пушката за зашеметяване бе оставила върху врата на прасето. Това със сигурност даваше нова насока на разследването и с малко повече късмет, можеха да стигнат до още няколко имена.

Не че не разполагаше с предостатъчно. След като бе открито тялото на Стречъм, разследването стана два пъти по-сложно. Освен това вестниците ги нападаха, надигаха вой за някакво разрешение и правеха смътни намеци за некомпетентност. Главният инспектор бе включил в разследването и последните остатъци от вече доста понамалелия бюджет, но дори това можеше да се окаже недостатъчно. След още три дни премиите щяха да свършат и хората щяха да работят само срещу обещания за почивка по-късно — но никой не бе в състояние да каже кога точно щяха да я получат.

Засега просто проверяваха различните възможности и отхвърляха колкото могат повече работа, за да убедят пресата, че поне на хартия полицията прави всичко по силите си. Имаше решение да разпитат и да вземат показания от всички, които са били в базата в нощта на убийството и предния ден, и да въведат показанията им в компютъра с надеждата, че някои от тях ще се пресекат и евентуално ще се появи заподозрян. Стреляха до известна степен напосоки, но това бе всичко, с което разполагаха.

Помоли Дойл да му даде списък с военновъздушните бази на територията на САЩ, в близост до които са били открити труповете на останалите жени. Искаха да сравнят целия персонал на тези бази с военните в Лиймингъл и се надяваха да се появи някое общо име. Дойл го увери, че ФБР вече е правило това и е стигнало до задънена улица, но Адамс искаше да се заеме лично и Ед се съгласи. Повсеместните разпити по домовете на хората също бяха подновени, този път със съвсем различни въпроси. Те също трябваше да бъдат сравнени и да се види какво ще излезе. Това беше монотонната и, честно казано, ужасно скучната страна в работата на детективите, която никога не се показваше на телевизионния екран.

Докато Том разглеждаше дъската с дежурствата и се опитваше да разбере кога ще бъде следващият му почивен ден, вратата на главната стая се отвори с трясък. Всички в залата вдигнаха поглед. Групов началник Пол Райд остана за малко в рамката на вратата, изгледа присъстващите един по един, като се опитваше да прецени до каква степен представляват потенциална заплаха за него, след това уверено прекоси стаята и закрачи към бившия кабинет на Фармър. След него вървеше спретната, добре облечена жена малко над трийсетте.

Адамс познаваше Райд отдавна и както всички останали от полицията в окръг Кеймбридж, смяташе, че е истински задник. По всеобщо мнение повишението му се дължеше по-скоро на масонската ложа, към която принадлежеше, отколкото на способностите му като полицай.

Том не познаваше жената, но се досети, че вероятно е детектив инспектор Сара Холмс, която бе пристигнала в Кеймбридж малко след Райд. Очевидно работеха заедно от години, освен това злите езици говореха, че тя му е и любовница. Райд обаче беше много предпазлив и нямаше никакви доказателства за връзката им, само множество слухове и скрити нападки.

Бюрото на Фармър вече бе разчистено, а табелката с името й — свалена от вратата. Сякаш групов началник Хариет Фармър бе престанала да съществува само за една нощ.

Преждевременното й пенсиониране беше шокирало всички. Том смяташе, че й е близък, но тя не му бе споменала и думичка. Началникът на окръжната полиция трябваше да ги осведоми, но той дори не бе проявил вежливостта да им го съобщи лично, а им бе изпратил кратка бележка: „Групов началник Хариет Фармър е преждевременно пенсионирана от работа в полицията. От понеделник нейния пост ще заеме групов началник Райд“.

Адамс опита да й се обади по телефона, но се включваше само секретарят. Остави й съобщения, но тя не му позвъни в отговор. Отиде до дома й, но и това не даде резултат. Или не си беше вкъщи, или не отваряше вратата. Какво ставаше, по дяволите? В отчаянието си той толкова силно притисна молива към листа, върху който драскаше, че графитът се счупи.

Звукът привлече вниманието на сержант Чоки Уайт, който го погледна и попита:

— Знаете ли какво става, сър?

Детективът поклати глава:

— Нямам никаква представа.

Райд го повика от кабинета си:

— Том, може ли да поговоря с теб, ако обичаш?

Докато Адамс отиваше към кабинета на новия си началник, Уайт му метна кос поглед. Знаеше за какво ще стане въпрос. Райд искаше собствен помощник и той нямаше да бъде Том Адамс.

— Том, искам да те запозная с детектив инспектор Сара Холмс — каза Райд. — Тя се присъединява към екипа от днес.

Двамата инспектори се ръкуваха. Адамс си каза, че лицето й издава сурова жена, която му напомняше на змия, готова да те ухапе. Двамата с Райд напълно си подхождаха.

Шефът му направи знак да седне. Подходът му не беше особено изкусен.

— Том, както знаеш, от днес аз поемам разследването на убийството на Уест и като всяка нова метла, боя се, че ще трябва да поразчистя малко.

— Значи ме отстранявате? — попита Адамс.

— Точно така. Нищо лично, но искам да се обградя със свои собствени хора, а ти беше твърде близък с Фармър. Не става въпрос за личните ти качества и способности, просто така се стекоха нещата.

— И какво ще стане сега?

— Уредих преместването ти в южния участък. Ще поемеш работата на стария Сид Райд. Той е на служба повече от тридесет години и е решил да основе собствена охранителна фирма, господ да ни е на помощ. Смятам, че ще се справиш добре. Районът там е труден, тъкмо за човек с твоите способности.

Том си припомни думите на своя инструктор, когато започваше стажа си: „Ако успееш да се справиш в южния участък, значи можеш да се справиш с всичко. Там изпращат всички боклуци и отрепки от полицията: хора, които са разстроили системата, ядосали са шефа си или просто са арестували не когото трябва и не където трябва. Ако светът имаше задник, сигурно щеше да е на това място“.

Познаваше и Сид Райд. Сид напускаше тъкмо преди най-сетне да го изгонят. Вършеше всичко толкова погрешно, че дори снимките на стената му висяха накриво, но точно такъв беше и целият участък. Том знаеше, че трябва да се възползва от това по най-добрия начин и да се измъкне при първа възможност. Пол Райд никога не бе харесвал Фармър и всички, свързани с нея, затова той, Адамс, със сигурност се намираше на първо място в списъка на хората, от които искаше да се отърве.

Райд продължи:

— Така че, ако въведеш инспектор Холмс в хода на разследването — което едва ли ще отнеме много време, като се има предвид колко успя да напредне групов началник Фармър — не бихме искали да те задържаме повече.

Той го погледна с очакване. Том схвана намека и без да каже дума, се върна в общата зала. Не си спомняше друг път през живота си да е бил толкова вбесен, но не искаше да го показва. Можеше да лиши Пол Райд поне от това дребно удоволствие.

Тежко се отпусна на стола си и направи на сержант Уайт знак с обърнат надолу палец.

— В южния ли, сър?

Адамс кимна.

— Няма да сте единственият, сър.

Докато говореше, Райд отново извика:

— Сержант Уайт, имате ли свободна минутка?

Сега беше ред на Том да се обади:

— Ще се видим другата седмица.

Чоки кимна и се отправи към кабинета на шефа си като френски аристократ на път за гилотината.

 

 

Сам беше в градината, когато телефонът иззвъня. Поколеба се дали да се обади. Но можеше да се окаже нещо важно, а не просто Джийн, която й напомня за някое съдебно дело или за лекция, която трябва да посети. С въздишка влезе вътре, изрита ботушите си и хвърли градинарските си ръкавици върху масата в кухнята.

— Доктор Райън.

Винаги се обаждаше по този официален начин, в случай че я търсеха по работа. Но не и този път. Беше Уин и плачеше:

— Сам, ела бързо, ела бързо!

Тревогата я стисна за гърлото и тя попита:

— Какво има? Какво се е случило? Нещо с Рики ли?

Отговорът беше кратък и почти истеричен:

— Мама! Тя умира, Сам, тя умира!

Тя се опита да запази спокойствие.

— Къде си, Уин?

— В болницата „Парк“, в „Парк“. Ела веднага, моля те! Преди да е станало твърде късно.

— Къде в „Парк“?

— „Нещастни случаи“.

— Стой там. Идвам веднага.

Затвори телефона, навлече обувките си и грабна ключовете за колата — като по чудо ги намери веднага. Зачуди се дали да не звънне в болницата и да попита какво става, но се въздържа. Трябваше да стигне там бързо, а не да ги чака да я свържат със съответния лекар. Изтича навън до колата.

Движението и светофарите не я забавиха и тя стигна в болницата доста бързо. Паркира на едно от лекарските места и се втурна в отделението за нещастни случаи. Никъде не видя Уин, затова попита на рецепцията и оттам я упътиха към стаята на майка й.

В мига, в който отвори вратата, чу риданията на сестра си и разбра, че вече е твърде късно. Сам се приближи до паравана и дръпна завесата. Уин се бе навела над тялото на майка им и плачеше горчиво, а медицинската сестра се опитваше да я успокои.

Тя вдигна обляното си в сълзи лице, когато Сам влезе.

— Закъсня. Тя си отиде, отиде си!

Сам потърси с поглед потвърждение от сестрата и тя кимна. Погледна към майка си: лицето й бе толкова спокойно, колкото не го бе виждала от години, и сякаш наистина бе намерила покой.

Взе ръката на Уин и я стисна здраво, а с другата ръка погали оредялата бяла коса на майка си. За свое най-искрено удивление и тревога, Сам откри, че не е способна и дори няма желание да се разплаче.