Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Dominance, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,4 (× 14гласа)

Информация

Сканиране
Еми(2017)
Разпознаване, корекция и форматиране
Epsilon(2019)

Издание:

Автор: Уил Лавендър

Заглавие: Превъзходство

Преводач: Елена Кодинова

Година на превод: 2011

Език, от който е преведено: английски

Издател: ИК „Бард“ ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2011

Тип: роман

Националност: американска

Излязла от печат: 30.05.2011

Редактор: Иван Тотоманов

ISBN: 978-954-655-215-0

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/4690

История

  1. —Добавяне

20

Същата вечер Алекс се видя с Келър в „При Ребека“. Той я чакаше, картончетата му бяха пръснати по ожулената маса.

— Учех си уроците — каза той, когато тя седна. Беше шумно, почти не можеха да се чуят. Изобщо — беше страхотно.

— Зубрач — каза тя.

— Бира? — попита той.

— Естествено.

Келър махна на сервитьорката и поръча и за двамата. Минаха няколко неловки секунди. Алекс си помисли, че това не е като да ходят заедно на вечерния курс. Беше съвсем различно. Повече приличаше на среща. Не че беше от домашарките в колежа — излизаше като всички останали. Но след като я приеха в Харвард и след като здравето на баща й се влоши… просто нямаше достатъчно време за такива неща. Почувства се глупаво.

— Та значи Процедурата — каза Келър.

Тя вдигна поглед, стресната от думите му. Човек не можеше да осъзнае напълно колко е едър Келър, докато не седнеше съвсем близо до него. По тялото му нямаше нищо меко. Но също така беше и хубавец, с мили кротки очи и вечна закачлива усмивка. — Какво Процедурата? — попита тя. Бирите пристигнаха.

— Пълна глупост, не мислиш ли? Да потънеш така в книгите. Сякаш са търсили дупка в реалността, през която да влязат в романите на Фолоус.

— Не знам — каза тя замислено. „Заешката дупка…“

— Мислиш, че играта е забавна, така ли?

— Не разбирам защо го е направил — продължи тя. Погледна над рамото му и видя Мелиса Лий в сепарето в ъгъла. Говореше с четирима студенти по литература и Алекс с изненада видя, че единият е Майкъл Танър. Лий улови погледа й и Алекс се изчерви и пак се обърна към Келър.

— Според мен е адски тъпо — каза Келър. — Но все пак бих искал да чуя повече за онова пътуване в Айова с онзи тип… как му беше името? Лок.

— Според мен ти нямаш никакво доверие на Олдис.

— Позна. Обаче ми е интересно да разбера как ще свърши всичко това, Алекс. Искам да науча какво е открил в затвора. Успя да ме зариби, а той точно това иска да постигне с този курс, нали? Но все пак…

— Но все пак? — подкани го тя.

— Много е шибано.

— Стига де, Келър.

— Просто при този човек нищо не е каквото изглежда.

Тя се засмя, а Келър се изчерви.

— Сигурно само аз така си мисля. — Сведе очи към масата. — Сигурно съм ненормален параноик.

— Не си параноик.

— Значи и ти го усещаш?

„Кажи му — помисли си. — Кажи му за книгата и посланието в нея. Кажи му, че Олдис е невинен“. Отвори уста, но от нея не излизаше нищо. Вдигна бирата и отпи голяма глътка.

— Порових малко — каза Келър.

— Какво си ровил?

— Открих някои неща. Днес, в библиотеката „Фиск“.

Алекс го погледна въпросително, но не каза нищо повече. Просто си седеше и я гледаше безизразно. От джубокса се носеше песен на „Стрийминг Трийс“, две пияни студентки без кавалери се поклащаха под звуците й на дансинга. В заведението ставаше все по-шумно.

— Е? — подкани го тя. — Изплюй камъчето.

Келър се ухили.

— Няма пък.

— Келър! Мислех, че тази вечер ще учим.

— Сериозно? — попита той и закачливата усмивка отново се появи на лицето му. — Да учим?

— Че какво друго да правим?

— Да разгадаваме мистерии — каза Келър, като снижи глас в идеална имитация на Олдис. Очите му блестяха. Чак сега Алекс осъзна, че я поднася.

— Ще ми кажеш ли какво си открил в библиотеката, или няма? — попита тя сърдито.

— Още не.

— Ако не ми кажеш, Келър, ще…

Той се наведе през масата и я целуна. Бързо и без предупреждение. Масата се плъзна по пода и бирата в бутилките се люшна, сякаш през входа на „При Ребека“ бе влязъл влак. Алекс го изгледа смаяно.

— Извинявай — каза той. — Без да искам.

— Келър…

— Виж.

Той се наведе към сака си, на който пишеше „ОБИЧАМ ВЪРМОНТ“, извади една книга и я плъзна по масата към нея.

Беше „Спиралата“ на Фолоус.

— Не е смешно, Келър — каза тя, докато си мислеше колко бързо се бе навел към нея и за допира устните му върху нейните. — Имам я. Същото издание.

Келър все едно не я чу.

— Отначало не повярвах — каза тихо. — Помислих си, че пак е някакъв номер на Олдис. Но после започнах да чета. Имам предвид — наистина се зачетох внимателно, Алекс. По начина, по който професорът говори за тази книга на лекциите. Започнах да я проумявам. Да я анализирам. Да я разглобявам на съставните й части.

— И?

Келър въздъхна, протегна ръка и пипна книгата, внимателно, сякаш можеше да го удари ток.

— Олдис е прав. Има толкова неща… Боже, Алекс, има толкова много неща вътре, които ни подсказват къде да го намерим.

— Имаш предвид Фолоус?

Той кимна.

— Да, така си мисля. Това е нещо като…

— … карта? — довърши тя вместо него, като си спомни какво й бе казал Фиск.

— Точно така. „Спиралата“ е шибана карта.

Сега тя докосна корицата на книгата и прокара пръсти по нея. Светът, който създаваше това произведение, беше объркващ и странен. Една жена в голям град, но този град бе необикновен. Небостъргачите не хвърляха сенки; улиците вървяха на зигзаг към градския център, към черното му, задушено от увивни растения сърце. Заглавието на книгата се извиваше нагоре, думите бяха като пипала и клони, прорасли от това приклещено сърце.

СПИРАЛАТА

Пол Фолоус

— Покажи ми какво си открил — каза Алекс.

— Значи тази сутрин отидох до библиотеката, казах ти. Мислех да почета, нали разбираш, да се подготвя за лекцията утре вечер. Но прегледах няколко страници и ми се доспа. В събота имах мач и все още не съм се възстановил.

— Само не ми казвай, че това си го сънувал.

— Не беше сън — отвърна той категорично. — Просто отпуснах глава на масата. И после…

— Какво после, Келър? — попита тя нетърпеливо.

— Виж.

Обърна книгата със страниците към нея и посочи.

Беше едва забележимо петънце, толкова миниатюрно, че на Алекс й заприлича на прашинка. Посегна да я махне с пръст

— Не — каза Келър. — Не е боклуче. Отпечатано е на страницата. Помислих си, че е само на моята книга, някакъв дефект. Но после отидох и взех екземпляра на библиотеката. Същата работа. Същото петно на абсолютно същото място.

— Какви ги дрънкаш, по дяволите?

Келър не отговори; просто отвори книгата и посочи. И тя видя малка мастилена точица в края на полето, съвсем мъничка.

Прозрението я удари челно.

— С това се отбелязва страницата!

— Именно. — Очите на Келър блестяха от вълнение. — Нещо като разграничител. Със сигурност е тази страница, защото на следващата няма такъв знак. Страница деветдесет и седма.

Алекс се зачете.

Беше епизод, който се развиваше в родния град на героинята -.Хамлет, Айова. Ан Мари планираше пътуването си до Ню Йорк, което трябваше да се превърне в нейното освобождение. Алекс прочете цялата страница два пъти, но не откри нищо съществено. Абсолютно нищо.

— Не виждам нищо, Келър. За мен това е най-обикновен епизод. Просто думи.

— Вгледай се по-внимателно.

Тя въздъхна. Мразеше тези тестове. Олдис, Фиск, а сега и Келър. Загадка след загадка, предизвикателство след предизвикателство. Не можеше ли да е по-просто?

Прочете текста още веднъж. В този епизод Ан Мари обясняваше на майка си, че заминава за Ню Йорк и че решението й е окончателно. Щяла да живее в апартамент в Ист Енд, при възрастния си чичо. В края на страницата Ан Мари казваше: „Това искам, майко. Напускам Хамлет утре“. И страницата свършваше. Нищо особено.

Алекс бе готова да се откаже, да каже на Келър, че не е открила нищо. Очевидно не беше толкова умна. Мислеше си за други неща, които искаше да сподели с него. Мрачни факти, които бе разбрала за Олдис, и…

И изведнъж всичко се подреди пред погледа й.

Петното. Формата му. Малкият дефект в полето на страница деветдесет и седма. Стори й се, че…

Петното сочеше.

Сочеше към ред в средата на страницата. Крайчето му се протягаше навътре като пръст и насочваше погледа към определено място. Нямаше грешка. Алекс се наруга наум, че не го бе видяла веднага.

„Карта — помисли си тя отново. — А всяка карта има легенда“.

Взря се в петното, постави пръст върху него и го плъзна към реда, към който сочеше. И докато го правеше, видя, че Келър се усмихва.

Там пишеше:

„… в този век жената има нужда да е в центъра на всичко, помисли си Ан Мари. Има нужда да е в сърцето на нещата, в абсолютния център — течното злато на Платон“.

Алекс прочете редовете още веднъж, след това погледна Келър. Той беше вдигнал бирата към устата си, но продължаваше да се усмихва.

— „Течното злато на Платон“? — каза тя.

Келър сви рамене.

— Именно. Точно затова си ми нужна, госпожице Харвард.

— Никъде не съм го срещала това — отвърна тя.

— Тогава значи удряме на камък.

— Но този знак трябва да означава нещо, Келър. Просто трябва. И тези думи.

Той пак сви рамене. Тя се вгледа в него и се замисли.

— Нека го анализираме — каза тихо. — Кой е Платон?

— Алекс…

— Не, сериозно, Келър. Кой е той?

Келър въздъхна.

— Класически философ. Гръцки пич с готина брада. Сократ е бил неговият Олдис, а той изиграл същата роля за Аристотел.

— Какво друго? — попита Алекс.

Келър вдигна рамене.

— Трябва да има още нещо, Келър. Просто трябва…

Повтаряше си фразата и се мъчеше да намери връзките. Келър бе открил толкова много, бе разгадал знака на страницата и странния ред с още по-странни думи и тя бе сигурна, че всичко трябва да си дойде на мястото. Знаеше, че тук има нещо, усещаше го. Но нямаше да стане с махване на магическа пръчка — вратата, водеща към истинската самоличност на Пол Фолоус, нямаше да се отвори сама.

„Течното злато на Платон“, повтори тя наум. Затвори очи и заразтрива слепоочията си. Така правеше баща й, когато се замислеше дълбоко, беше го виждала да постъпва по същия начин и когато започнаха главоболията му. „Хайде, Алекс, върни се в реалността“, каза си.

Представи си петрол, представи си Тексас. Създаваше връзки, които бяха толкова далеч от Древна Елада, че усети как губи от погледа си конкретния пасаж, целия текст, знака и всичко останало. „Мамка му!“

„Течното злато на Платон…“

— Олдис — каза тя.

— Какво? — попита Келър.

— Ти го каза. Че Сократ е Олдис за Платон. Какво имаше предвид?

— Сократ е бил ментор на Платон — отвърна Келър. — Олдис е нашият ментор, нали? Нашият водач.

„Водач — помисли си тя. — Учителят като водач“. Имаше нещо тук, нещо в сърцевината на смисъла, което трябваше да й подскаже следващата връзка. Само да можеше да го види, да го напипа…

— Изключи ли, Алекс? — попита Келър и щракна с пръсти. — Ей, чуваш ли ме?

— Платон е бил духовен водач.

— Да де. И какво?

— Преподавал е на Аристотел в Атина. Чел му е лекции. Къде му е чел лекции, Келър?

— Откъде да знам? Тогава са нямали университети.

— Чел му е лекции на открито. Не помниш ли лекциите на Хъмфрис по философия?

— Помня ги, разбира се. Искаше да ме скъса този гад.

— Платон преподавал сред природата — каза тя. — А какво има сред природата в Атина?

— Статуи?

— Стига де, питам те сериозно.

— Добре, добре. Какво има сред природата… Същото като край колежа в Джаспър, предполагам. Цветя, трева, дървета.

— Точно това е! — възкликна тя. — Дървета!

— Какво искаш да кажеш, Алекс?

Тя се наведе, вдигна чантата си и извади антологията на световната литература. Пръстите й се движеха уверено по страниците — безброй пъти бе търсила в този том, безброй съкровища бе изровила от него, докато преподавателите й чакаха отговор. Бе станала толкова добра в намирането на текстове, с които да подкрепи теориите си, че някои преподаватели я обвиняваха, че е научила дебелата антология наизуст.

Този път търсеше нещо конкретно. Но не от Платон, а от Омир.

Намери мястото, което й трябваше, и зачете. Келър се наведе да види къде е отворила и каза:

— Бъркаш нещо, малката. Не ни трябва този грък.

— Шшшт.

И продължи да чете ред след ред.

— Тук някъде е — каза ядосано. — Спомням си как Хъмфрис ни говореше за гръцката природа, докато изучавахме „Одисея“. Имаше нещо за дърветата, нещо за…

Спря. Беше намерила каквото й трябва.

— Какво? — попита Келър заинтригувано. — Какво откри?

Тя зачете на глас:

— „Дружките спряха, подканяше другите всяка, и към реката поведоха те Одисея — както им вече заръча на смелия цар дъщерята. Мантия с тънък хитон те поставиха близо до него, после донесоха златен лекит със елей благовонен и го подканиха те да нагази реката прохладна“[1].

Алекс млъкна и вдигна поглед към Келър. Той все още не схващаше.

— В текста на Фолоус няма нищо подобно.

Тя сложи ръка върху неговата, за да го накара да млъкне. Най-обикновен жест, но усети как прехвърчаха искри. Знаеше, че и Келър го е почувствал. Погледна я, без да каже нищо.

— Виж бележката ми — каза тя. — Спомни си и какво каза професорът за този пасаж.

Кедър взе книгата и прочете какво бе написала в полето старателната първокурсничка Алекс. Тя го гледаше как произнася думите само с устни, без глас: „Течно злато“.

Погледна я и тя видя в очите му надежда.

— Какво означава това?

— Мисля, че има нещо общо с онзи момент за елея — каза Алекс. — Елеят е олио. Зехтин. Прави се от маслини. Платон е преподавал на учениците си на открито и често е използвал маслинените дървета като символи. Може би Фолоус се е опитвал да вгради символизма дълбоко в текста си, така че да е трудно да се открие. Това е все някакво начало, Келър. Би трябвало да е. Но къде ще ни отведе, нямам представа.

— Но аз пък може да имам.

Тя премигна.

— Какво?

— Позволи ми първо да кажа, че си добра, госпожице Шипли — започна Келър. — Много си добра. Но нека ти покажа какво мога и аз. Днес разглеждах стари карти в библиотеката „Фиск“ и намерих на тях Хамлет, Айова. Градчето, в което се е родил и умрял Чарлз Ръдърфорд. И открих…

— Улица „Течно злато“?

Келър се усмихна.

— Топло, умнице.

И извади карта на Хамлет, Айова.

Беше стара, фотокопирана и размазана, очертанията на реката се размиваха и тя се сливаше с улиците. Всичко това бе оградено с разкривена линия, над която стоеше огромен тъмен надпис: ХАМЛЕТ.

Това, което търсеха, се намираше в южния край. Алекс проследи пръста на Келър по картата и за един откачен миг си се представи там, в града, как върви по тези улици.

Когато се осъзна и се върна в реалността и при китарните сола, видя, че пръстът на Кедър е спрял на една улица покрай реката в южния край на града. Дъхът й секна.

Улица „Маслина“.

— Тук е живял Ръдърфорд — каза тя, вече напълно убедена. Всеки знак, всяка връзка вече й изглеждаха толкова ясни, толкова елементарни.

— Точно така. Затова Олдис спомена града още първата вечер, Алекс. Няма съмнение в това. Опитва се да ни каже нещо за Хамлет.

Кедър си допи бирата, взе романа и се загледа в корицата. Черното сърце, жената, застанала пред лабиринт. Не беше емоционален като Алекс, дори напротив — съвсем рационален. Даже подозрителен.

— Мисля, че открих отговора — каза накрая.

— Голяма работа си, Келър.

Той извади още нещо от сака си. Снимка. Подаде й я, но щом тя посегна да я вземе, я дръпна. Тя си помисли, че пак й играе някакви игрички. Че май пак се опитва да я целуне. Но когато го погледна, видя, че е съвсем сериозен, и усмивката й изчезна.

— Няма да ме питаш откъде имам тази снимка — каза Келър.

— Аз…

— Обещай ми, Алекс. Човекът, който ми я даде, ме накара да се закълна да пазя тайната. Вярва също като мен, че този вечерен курс е нещо много по-грандиозно от това, което се вижда на повърхността. Но иска да ми помогне. Да ни помогне. Моля те, не ме питай за името му.

— Добре. Обещавам.

Той й подаде снимката. На нея имаше мъж, застанал пред малка дървена къща. Беше го виждала и преди, но тук изглеждаше по-различно. Много по-различно. Остарял, да, но и някак си… посърнал. С уморени очи. Мрачен. Досущ като Ричард Олдис.

Но човекът на снимката не беше Олдис. Изобщо не беше той.

— Кой е този, по дяволите? — попита Алекс. Но после я връхлетя прозрението и тя едва не се задави.

— Това е той, Алекс. Без съмнение е той. Погледни датата.

В долния десен ъгъл фотоапаратът бе изписал датата: 11.01.94.

Човекът на снимката беше Чарлз Ръдърфорд. Беше сниман само преди четири дни.

Бележки

[1] Превод Г. Батаклиев — Б.пр.