Уил Лавендър
Превъзходство (11)

9

Студентите от вечерния курс започнаха да пристигат един по един.

Докато се мъчеше над чиния супа, която й бе приготвил асистентът на ректора Матю Оуен, Алекс чу познат глас да я вика от другата стая. Стана и излезе през летящата врата на кухнята. Завари във всекидневната упадък и изкуствена приповдигнатост. А насред тях, в облак от прашинки, стоеше Мелиса Лий. Беше пълна противоположност на готик момичето с остър език от вечерния курс. Бе облечена скромно, правата й черна коса бе вдигната назад и откриваше ъгловатото й лице. Единственият спомен от онова, което представляваше в Джаспър, беше обецата на носа. Носеше груби очила с правоъгълни рамки, а на рамото й имаше скъп платнен сак. „Господи — помисли си Алекс, — превърнала се е в образец на достойна съпруга“.

— Надявах се да не е вярно — каза Мелиса. Дори гласът й се бе променил. Беше станал равен и безизразен.

— Но след това, докато идвах насам, видях репортерите в източната част на кампуса. Сърцето ми се скъса.

— Моето също.

Тъмните очи на Мелиса проблеснаха със злоба и омраза. За миг се появи Мелиса Лий от вечерния курс. Но после искрата изчезна и се върна майката на три деца от предградията.

— О, Алекс.

Не се прегърнаха. Не бяха толкова близки и в колежа.

— Студент е — каза Мелиса. — Някой, когото Майкъл е скъсал. Няма начин да не е.

— Може би — отвърна Алекс. — Олдис не е убеден.

Алекс премигна. Дали Мелиса знаеше за посещението й при професора? Тогава и останалите щяха да научат.

— Доктор Олдис не знае почти нищо — каза Алекс в опит да обърне играта.

— А полицаите? Те какво смятат?

— След час имам среща с детектива, който води разследването. Всъщност нямам какво да му кажа.

— Може би за Олдис и Даниел Хейдън?

Дъхът на Алекс секна.

— Какво за Олдис и Даниел?

Мелиса поклати глава съжалително, все едно казваше: „Толкова много неща не знаеш за останалите от курса, Алекс Шипли“.

— Водели са кореспонденция. Малко преди смъртта на Даниел.

— Каква кореспонденция?

— Писма, загадки. Олдис е поддържал контакт с Даниел. Искал е нещо от него. Стори ми се много странно и го казах на Даниел последния път, когато говорихме.

— Даниел беше негов бивш студент — каза Алекс, но си даде сметка колко неубедително звучи. И колко отчаяно. — Нормално е професорът да контактува с него.

Мелиса се усмихна.

— Колко пъти си говорила с Олдис, откакто Даниел… се самоуби?

— Не и след възпоменателната служба.

— Именно. — Тя се обгърна с ръце и въздъхна дълбоко, от което цялото й тяло потрепери. — Боже, Алекс, как бих искала да го попитам какво знае. Как бих искала да поговоря с него за смъртта на Даниел и да видя дали…

— Да ви заведа ли в стаята ви, госпожо?

Алекс се обърна и видя на прага Матю Оуен. Забеляза как Мелиса го погледна и очите й светнаха като преди малко. Но после тя се овладя, обърна се отново към Алекс и каза:

— Странно, нали?

— Кое?

— Че ректорът ни покани всички тук. Все едно… И аз не знам. Отначало смятах да не приема поканата. Но това е ректорът Фиск, а и никой не иска да остава сам, когато се случи нещо подобно. Не ми пука колко си смела.

— Той е самотен — каза Алекс. — Здравето му се влошава. Според мен осъзнава, че не му остава много време, и иска да събере за последен път курса, с който най-много се е гордял, за да скърбим всички заедно. Това е всичко.

— Може ли да го видя?

Алекс изгледа някогашната си съперничка и през ума й премина една мисъл: „Няма да откриеш ръкописа. Не и преди мен“.

— Стайли си почива — каза личният асистент на Фиск от стълбите. — Ще се появи, когато всички пристигнат.

Мелиса кимна и в очите й този път блесна разочарование.

— Алекс, ще си поговорим повече, когато си разопаковам багажа.

— Разбира се.

Мелиса се обърна и последва пъргаво Матю нагоре по стълбите, метнала на рамо огромния си сак, който сякаш бе надут с помпа. Беше по-силна, отколкото изглеждаше. Докато гледаше след нея, Алекс се зачуди: „Възможно ли е Майкъл Танър да е убит от жена?“

Вторият човек пристигна само секунди по-късно. И не беше сам.

Франк Марсдън беше характерен актьор. Алекс го бе гледала в епизоди на „От местопрестъплението“ и „Морски детективи“ и в малки роли в пълнометражни филми. От време на време го разпознаваше в превъплъщения на биячи, а веднъж и на неразбрано ченге, което упражняваше насилие над заподозрени по време на разпит. Беше едър и рус, със стъкленосини очи. Прегърна здраво с една ръка Алекс, когато тя го пусна в къщата. Жената до него й хвърли подозрителен поглед и Алекс се отдръпна.

— Божичко, какво се случва с нас, Алекс? — попита той и дъхът му я опари. — „Пиян е“, осъзна Алекс.

— Де да знаех, Франк.

— Това е Луси Уигинс — каза той и посочи придружителката си. Жената пристъпи напред и протегна ръка. Алекс я пое. Беше хладно, вдървено и неловко здрависване. Луси Уигинс. Алекс си спомни, че е виждала името й в някакво списание. Неин студент непрекъснато разправяше каква страхотна актриса била. Но в този мрачен и мухлясал дом изглеждаше напълно незабележителна.

Беше с черно палто, тъмносин шал и очила, качени върху професионално направената й прическа. Вероятно от години не се бе носила толкова обикновено. Алекс видя как Луси се огледа и потръпна от мисълта, че трябва да прекара нощта в тази отвратителна стара къща.

Франк влезе във всекидневната, отиде до библиотеката в ъгъла и каза с гръб към Алекс:

— Говорих с Майкъл неотдавна.

Пулсът й се ускори.

— И какво ти каза той?

— Стори ми се, че е добре. Искаше просто да си поговорим. Каза, че било много лошо, дето не сме се събрали повече след онази отвратителна история с Хейдън. Че понякога си мислел за нас. Как всички сме се мразили по време на вечерния курс. — Млъкна, обърна се и я изгледа, сякаш искаше да проумее много добре следващите му думи. — Никога не съм таял никаква враждебност към Майкъл, Алекс. Трябва да ми повярваш. Останалите… те измислиха това между нас. Че сме си завиждали. Обичам… обичах Майкъл. Никога не съм му пожелавал нищо лошо, без значение какво разправят другите. — Наведе очи към пода. — Снимах в Канада, когато той се обади, нямах много време. Но сега… сега ми се ще…

Стисна очи и долепи длан до челото си. Луси пристъпи към него и го прегърна. „Заедно са отскоро — помисли си Алекс. — Току-що са се запознали“.

— Скъпа — каза Франк на Луси. — Скъпа, скъпа, скъпа. Ти не познаваш миналото ни. Не разбираш през какво преминах заедно с тези хора.

Алекс чакаше. Франк свали ръката си и й се усмихна смирено.

— Стаята ни?

— На горния етаж. Мелиса вече се качи.

Франк направи физиономия. Алекс не коментира. Навън мрачните следобедни облаци се разпръснаха и за първи път този ден просветна слънце. Сега вече видя колко е пиян. Луси буквално го подпираше, за да стои изправен.

— Ще се качим — каза той. — Да си починем, преди да започнем да организираме възпоменателната церемония.

— Разбира се.

Двамата тръгнаха, хванати за ръка. Когато стигнаха стълбището, той се обърна. В него бе настъпила внезапна промяна, беше се превърнал в актьор. Изиграно изражение, фалшива усмивка, никаква искрена емоция.

— Алекс?

— Да, Франк?

— Защо сме се събрали всички тук? Да не би, за да можеш да ни наблюдаваш?

Алекс замръзна. Погледна Луси; тя също очакваше отговор. Искаше някакво обяснение защо са я домъкнали тук. Алекс понечи да каже нещо, но Франк се засмя гръмогласно и от все сърце. След това тръгна нагоре по стъпалата, изкачваше ги едно по едно. Смехът му се превърна в ехо.

Алекс влезе в кухнята да дояде изстиналата супа и да изчака да пристигнат и останалите. След малко дойде Матю Оуен и без да я види, отиде до шкафовете, извади шишенце хапчета и изсипа няколко в шепата си. Тъй като не искаше да го стресне, тя тихо се покашля. Оуен се извърна, притиснал сърцето си с ръка.

— Ох, как ме изплашихте.

— Извинявай.

Погледът му за миг се впи в нейния, след това той вдигна ръка към устата си, лапна хапчетата и ги преглътна наведнъж.

— Сигурно сме истински натрапници — каза тя. — Да се изсипем всички тук така.

— Никак даже — отвърна той. — Стайли отдавна си мечтае за гости. Само дето никога не сме предполагали, че ще стане при тези обстоятелства.

— Откога работиш за ректора?

Оуен поклати глава.

— Да работя за него? Не. Стайли не ме иска тук. Иска просто да се свърши с всичко. Всеки ден, когато се качвам горе, очаквам да го намеря… Както и да е, говорил е много пъти за това, дори ме е молил да го направя. — Оуен извърна очи и Алекс хвърли поглед към шкафа зад гърба му. — Наеха ме от колежа преди седем години. Бях тук, когато вие… когато умря Даниел Хейдън. — Алекс всъщност бегло си спомняше Оуен и неговото незабележимо присъствие из стаите. Почти нищо друго от онзи уикенд не бе останало в паметта й. — Но тогава не бях толкова необходим. Започнах тази работа, след като напуснах болницата в Бърлингтън. Прекалено много политически глупости. Тук сме само аз и старата къща.

— И ректорът Фиск.

— Да, и той — каза Оуен. — Понякога нощем чувам как количката му се плъзга по коридорите. Само тогава излиза от кабинета си. Не иска никой да го вижда, затова се крие. Казва, че е заради възрастта и лицето му. Чувал съм, че винаги е бил суетен. Но не го вярвам.

— Тогава защо?

— Мисля, че криенето му доставя удоволствие. Стаята ми е на четвъртия етаж. Понякога ме вика и тръгвам да го търся от стая в стая. За Стайли това е като… игра. Не мога да кажа, че ми е приятно, но поне опознах всеки сантиметър от проклетата къща. Защото какво да му кажа? Той е легенда по тези места, а аз съм никой. — Оуен извърна очи към една спукана надраскана плочка на пода. — Затова тук е толкова тъмно. Дори когато го къпя, той ми се кара, че го гледам.

— Харесва ли ти работата? — попита тя.

— Дали ми харесва? — Той се намръщи, сякаш последната дума имаше плътност и аромат. — През по-голямата част на деня се разхождам по коридорите. Добра тренировка е. И разбира се, чета.

— Какво четеш?

— Най-вече това, което ми препоръчва Стайли. Руснаците. Стара британска литература. Фолоус, разбира се.

— Фолоус — повтори тя. — И какво мислиш за него?

— Мразя го — отвърна Оуен и леко снижи глас, сякаш се страхуваше, че ректорът Фиск може да го чуе. — Не разбирам защо е цялата тази шумотевица около него.

— Фолоус е нещо, към което трябва да се развие вкус.

Асистентът се изсмя.

— Сигурно. Иначе Стайли си е пропилял живота, изследвайки бълнуванията на един луд.

На външната врата се чу рязко потрепване. Бе пристигнал следващият.

— Я виж ти, нашата знаменитост Алекс Шипли.

Крисчън Кейн пристъпи през прага и я хвана за лакътя. Целуна я по двете бузи и се отдръпна, за да я разгледа. После закима, сякаш бе преминала успешно някакъв тест. Не носеше нищо, освен жълт чадър и книга с меки корици. Миришеше на същия одеколон, който ползваше и Питър, носеше кадифено сако с кръпки на лактите. Беше си пуснал тридневна брада, която я нямаше на снимката на книгата му „Поети и писатели“. Томчето с мека корица беше едно от произведенията му.

Влезе във всекидневната, огледа се и се намръщи, като видя в какво състояние е. След това се обърна към Алекс, вдигна книгата и каза:

— Страница сто и седем.

Тя внимателно взе книгата и отвори на посочената страница. Абзацът в средата бе подчертан с трепереща ръка.

„… Баркър влезе в библиотеката и видя какво се е случило. Тялото на професора лежеше на пода, потрошено и захвърлено като торба парцали. В първия момент Баркър не можа да разпознае какво вижда. След това го осени ужасната истина: мъжът беше убит и покрит с книги. Тежка купчина томове, които сякаш въздишаха над мъртвата плът; страниците им шумоляха, все едно цели легиони молци бяха изпълзели в тях, за да си направят пиршество. Имаше книга дори върху очите на професора, корицата й приличаше на маска. Баркър пристъпи напред…“

— Защо ми показваш това, Крисчън?

Той я изгледа. От всички, които бе видяла досега, Крисчън се бе променил най-малко. Все още беше същото приветливо слабо момче, макар че бяха минали петнайсет години. Не приличаше толкова на автор на бестселъри, колкото на някой от героите в романите си.

— Не е ли очевидно, Алекс? — попита той.

— Поне за мен не е.

Той въздъхна и затвори книгата. „Баркър нощем“, четвъртата част от серията, беше писана преди пет години и беше най-нелюбимата й от всички.

— Олдис никога не ме е харесвал — каза Кейн и се наведе към нея. Беше строен, в косата му вече имаше бели нишки, но все още имаше момчешко излъчване. Прочу се, след като издаде първия си роман, „Баркър на работа“, който се появи само две години след като завършиха колежа в Джаспър. След дванайсет книги и две холивудски екранизации — в една от които в малка роля се появяваше и техният стар приятел Франк Марсдън — кариерата му бе тръгнала надолу. Последните му романи бяха публикувани без много шум и направо с меки корици. На Алекс й се стори, че вижда упадък и в начина, по който се облича. Имаше сигнали за регрес дори в зелените му очи — бяха леко помръкнали от последния път, когато го бе видяла.

— Какво искаш да кажеш, Крисчън?

— Професорът… все се заяждаше с мен.

— Той си е такъв.

— Не — отвърна той рязко. — Не, Алекс. С мен се държеше по-лошо. Ти, Келър и другите бяхте неговите любимци. Неговите проекти. А аз бях просто досада. Дори към Даниел проявяваше повече уважение.

— Видях се с него тази сутрин — каза тя. — Не смята, че имаш нещо общо с това. — „Това не е съвсем вярно, нали?“, помисли си и се изчерви от срам, че лъже.

Крисчън се изсмя. Зъбите му бяха пожълтели от никотин и тя си отбеляза наум да му поиска цигара по-късно; бе изпушила своите по пътя от къщата на Олдис.

— Живея на двайсет минути от университетското градче — каза той. — Понякога се засичаме с Олдис. Навън. Не ми говори. Държи се с мен все едно съм… призрак. Пък и заради миналото ни с Майкъл…

— Какво имаш предвид? Какво минало?

Той я погледна учудено, очите му сякаш казваха: „Нима не знаеш?“.

— Играехме отново Играта — каза Крисчън.

Тя затаи дъх.

— Не ме гледай така, Алекс. Не беше нищо особено. Правехме го за развлечение. Майкъл ми се обади преди две години. Заговорихме се за разни неща. За книги, за моята и неговата работа, за промените в колежа. И, разбира се, за Даниел. Той ме попита дали ще се съглася да изнеса лекция пред студентите му. Разбира се, отказах му. След това излязохме да пийнем и той ми каза.

— Какво ти каза?

Крисчън се поколеба, но само за миг.

— Че всеки уикенд ходи до Бърлингтън. В щатския университет, а понякога и до „Дюмант“. Там още играели.

— И ти отиде с него.

— Разбира се, че отидох. Процедурата… е все още толкова опияняваща, Алекс. Води до пристрастяване. И двамата потънахме в нея, макар да бяха минали години от вечерния курс. Отново започнах да чета Фолоус, да се подготвям. Не съм извършил нищо престъпно. Но като събереш фактите накуп, като разгледаш уликите срещу мен, не е трудно да видиш как Олдис би могъл да предположи, че имам нещо общо с убийството на Майкъл. — Млъкна и пристъпи към нея. Сърцето на Алекс се разтуптя. „Един от тях го е извършил. Един от тях…“ — Не го слушай, Алекс — каза тихо Крисчън, гледаше я в очите. — Умолявам те. Каквото и да ти е казал Олдис тази сутрин…

— Нищо не ми е казал, Крисчън. Просто си поговорихме за старите приятели.

— … каквото и да ти е намекнал за нас, не бива да му вярваш. Не можеш да му имаш доверие.

Гледа я втренчено още няколко секунди, които й се сториха цяла вечност. Накрая се отдръпна и се усмихна криво. Вдигна очи към напукания таван, огледа мръсните прозорци и натежалите от прах пердета и въздъхна:

— Господи! Все едно сам влязох в капана.

Малко след като Крисчън се качи в стаята си, Алекс отвори на следващия — на първия мъж, когото бе обичала.

Носеше оранжев дъждобран и в очите му се четеше скръб. Беше все така едър, както го помнеше, як мъжага, стърчеше цяла глава над нея. Но очите му бяха най-привлекателното за нея: добри и мрачни, сиви като камък или страница от стара книга.

— Здравей, Келър — каза тя, а той пристъпи напред и я прегърна.

Просто стояха в коридора и мълчаха. Тя нямаше нищо против.

— Как е Сали? — попита Джейкъб Кедър.

— Как да е? Съсипана.

Пуснаха се, Алекс отиде и се облегна на библиотеката, а Кедър остана до вратата, гледаше я с ръце в джобовете. Бяха се видели на погребението на Даниел, разбира се, но тогава тя само му кимна отдалече. Спазваха дистанция по много причини, както нейни, така и негови. „Женен е — беше й казала Мелиса Лий. — Треньор по футбол и преподавател по английски в гимназия на около шейсет километра южно от Джаспър. Май още си падаш по него.“

Тогава Алекс не каза нищо.

— Брутално — каза Келър сега.

— Моля?

— Така казаха тази сутрин по новините. Че убийството на Майкъл Танър е било брутално. Пак говорят за университета „Дюмант“, Алекс. За вечерния курс. Възкресяват всичките онези минали неща.

Всичките онези минали неща. Беше като сипване на сол върху рана. Олдис я бе предупредил, че ще стане така.

— Имитация — отвърна тя бързо. — Това е. Някой е чел за убийствата в „Дюмант“ и си мисли, че ще може да се отърве безнаказано…

— Олдис е.

Алекс зяпна.

— Олдис? Нали не вярваш, че той има нещо общо с това, Келър?

— Разбира се, че вярвам — каза той. — Не е зле и ти да повярваш.

— Видях се с него тази сутрин. Чух го как говори за Майкъл. Не мисля, че той…

— Ясно. Продължаваш да го защитаваш.

В очите й проблесна гняв.

— Не защитавам никого — каза тя. — Просто знам, че беше невинен за убийствата в „Дюмант“. Реабилитираха го. Ти беше с мен в Айова, Келър. Заедно завършихме вечерния курс. Знаеш всичко, което знам и аз.

— Знам какъв болен мозък е Олдис, как добре може да мами.

Очите й проследиха кълбенцата прах, които се гонеха по пода.

— Той няма нищо общо с убийството на Майкъл — каза тя, вече по-тихо.

Келър понечи да възрази, но се отказа.

— Добре, край на това, Алекс. Минаха четири години, откакто те видях за последен път. Искам да си поговорим. Да се опознаем отново. Случилото се с Майкъл е ужасно, но най-накрая получаваме възможност да започнем отначало.

Тя все още имаше опасения. Не можеше да се отърве от мисълта, че Келър е един от хората, които Олдис я бе посъветвал да наблюдава. Той знаеше колкото и останалите за убийствата в „Дюмант“ и затова трябваше да го наблюдава също толкова внимателно и безпристрастно, колкото и другите.

— Искам да те попитам нещо, Алекс — каза той.

— Питай.

— Четеш ли още?

Тя го зяпна. Що за въпрос? Та тя преподаваше литература!

— Разбира се, че четеш — отговори си той сам. — Четох за теб в бюлетина на завършилите колежа. Знам какво работиш. Не те шпионирам или нещо такова — засмя се Келър, — но знам. — Млъкна и погледна през прозореца. — Не бих могъл да работя това, което работиш ти. Тренирам футболния отбор в една забутана гимназия и вече не чета. Дори книгите, които изучават учениците ми. Просто ги преглеждам, или разчитам на спомените си от лекциите в Джаспър.

Алекс го гледаше озадачено и го чакаше да продължи.

— Боя се, че ако прочета нещо, ще се върна на Фолоус и пак ще потъна в него. Ще се озова за пореден път в лабиринта просто ей така. И ще свърша като Даниел.

Млъкна и тишината натежа в стаята. Той отново погледна Алекс и се опита да замаже това, което току-що бе казал.

— Точно в момента искам да си почина — въздъхна. — Нощес изобщо не можах да мигна. Мислех за Майкъл и Сали, за това колко сме безпомощни.

— Аз също.

Келър се усмихна, предпазливо някак.

— Стаята ти е горе — каза тя. — Мелиса, Крисчън, Франк и… хм, приятелката му — кимна към горния етаж — вече се там. Имам малко работа след няколко минути, но ще те заведа.

Поведе го нагоре по стълбите и докато той минаваше пред нея, забеляза нещо, от което я прониза момичешка свенливост.

Келър не носеше халка.

Чакаха само Луис Прайн, директора на психиатрична клиника за опасни престъпници в Северен Върмонт. Той й бе казал, че Стайли Фиск крие ръкописа тук, в къщата си. „Там е, Алекс — беше й казал отново само преди месец. — Третият роман на Фолоус. Някъде в тази къща“.

Прайн така и не дойде.