Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Dominance, 2011 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Елена Кодинова, 1993 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,4 (× 14гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Уил Лавендър
Заглавие: Превъзходство
Преводач: Елена Кодинова
Година на превод: 2011
Език, от който е преведено: английски
Издател: ИК „Бард“ ООД
Град на издателя: София
Година на издаване: 2011
Тип: роман
Националност: американска
Излязла от печат: 30.05.2011
Редактор: Иван Тотоманов
ISBN: 978-954-655-215-0
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/4690
История
- —Добавяне
Курсът
1994
5
— А сега да започваме.
Образът на доктор Ричард Олдис на екрана леко потрепна и след това се стабилизира. Девет лица се взираха в него и го очакваха да започне лекцията си. Чудеха се дали ще им разкаже какво е направил преди дванайсет години. Двете убийства (смяташе се, че са извършени с брадва, но оръдието на престъплението така и не бе намерено), зловещите сцени от университета „Дюмант“… никой нямаше представа дали тези теми ще се обсъждат. Олдис не биваше да говори за престъпленията, но не приличаше на човек, който би играл по правилата.
— Какво е литературата? — попита професорът. Никой не гъкна. Ушите им пищяха от тишината.
Олдис леко се усмихна и се приведе напред. Очите му — прикрити, черни и саркастични — се стрелнаха във всички посоки, за да огледат аудиторията.
— Господин Танър — прочете той от списъка със студентите, който камерата не улавяше. — Кажете ни, моля, какво според вас е литературата.
Момчето Майкъл Танър се обърна към екрана. Гласът му трепереше.
— Литературата е сбор от книги. Канонът.
— И какъв е този канон според мнението ви?
— Фокнър, Джойс, Улф. Най-вече модернистите.
По лицето на Олдис премина сянка.
— Модернистите убиха толкова много хубави неща.
Момчето се сви на мястото си.
— Господин Кейн — продължи Олдис. — Какво е литературата?
— Литературата е чувството, което изпитваш, когато четеш книга — каза Крисчън Кейн, слабо момче от втория ред. Опита се да се направи на по-едър, отколкото беше, да се надигне до ръста на тези, които винаги стърчаха над него. Получи се, но съвсем слабо. Само защото Кейн беше изключително умен и знаеше как да го направи.
— А, човек на чувствата. Това ми харесва, господин Кейн. Кажете ми, какви точно чувства ви връхлитат, когато четете Исак Бабел[1]? Или Борис Пилняк[2], който не е бил реабилитиран, защото е разстрелян от цял взвод и оставен на птиците да го изкълват? Или Достоевски? Какво чувствате, когато четете сцените с Расколников и брадвата в „Престъпление и наказание“?
Брадва. Думата отекна в лекционната зала и завибрира около тях. Никой не смееше да помръдне, всички чакаха пушката на стената да гръмне.
Но не би. Ричард Олдис не трепна, не показа с нищо, че е направил гаф. Може би съвсем преднамерено бе изпуснал така небрежно тази единствена дума — „брадва“. Планирал я е предварително в лекцията си, записал я е в бележките си. Такъв ли човек беше? — чудеха се всички. От онези, които си играят с умовете на студентите?
— Чувствам отвращение — каза Кейн. — Като всички останали.
— Всички?
— Всички, които изпитват съпричастност към здравомислещите.
Олдис се засмя. И произнесе едно кратко, хапливо „пфу“. После попита:
— Знаете ли какво изпитах аз, докато четох Достоевски за първи път? Просветление. Защото Расколников не остава ненаказан за престъпленията срещу своите метафорични сестра и майка. Оказва се, че не е свръхчовек. Това изпитах първия път, когато четох книгата, тази емоция тогава ми се стори тъжна. И на мен също не ми е било писано да съм свръхчовек. И на мен не ми е било писано да остана ненаказан.
Професорът като че ли се намръщи, по лицето му отново премина лека сянка. Двамата надзиратели зад него се размърдаха.
— Госпожице Шипли — каза той, — можете ли да ни кажете какво е литературата?
Момичето от втория ред се поколеба. Всички останали се взираха в това хубаво тайнствено момиче от Върмонт. Алекс Шипли имаше дълга права коса, която блестеше под светлините на лекционната зала. Винаги имаше собствено мнение, умът й бе остър като бръснач и ако не я познаваш добре, можеше да те обезоръжи с откровеността си — което всъщност целеше. Не бе казала на никого (обичаше да пази тайните си, докато станеше невъзможно повече да ги крие), но през пролетта отиваше да учи за докторската си степен в Харвард.
— Литературата е любов — каза момичето.
— Вярвате ли в любовта, госпожице Шипли?
— Да.
— Значи вярвате и в литературата.
— Абсолютно.
— А във вероятността от литературата, също като от любовта, да боли?
Тя сви спокойно рамене. Камерата, насочена към студентите, улови това и очите на Олдис се стрелнаха натам, където сигурно се намираше неговият монитор, с който виждаше лекционната зала в мазето. Усмихна се: този прост, почти бунтарски жест му хареса.
— След като литературата може да ни накара да изпитаме нещо — каза тя, — защо да не може да ни причини и болка?
— Книгата като нож.
— Или стрела.
Олдис се облегна назад, още по-впечатлен.
— Пламтяща стрела.
Алекс отново сви рамене.
— Или брадва.
И тогава се случи нещо.
Лицето на Олдис стана мораво. Той изправи гръб, сякаш през него премина електрически заряд, и стисна гърлото си с ръце. След това започна да се мята. Все още седеше на стола, чиито крака затропаха бясно под него. Сякаш невидими ръце го душаха изотзад.
Надзирателите веднага се задвижиха. Надвесиха се над него, в кадъра се виждаха само ръцете им, опитаха се да го задържат на едно място. Но професорът не се укротяваше — дърпаше се и се хвърляше във всички посоки, а столът му продължаваше да стърже по пода. Очите му се скриха от камерата. Тънка струйка пяна се спусна от устата по брадата му. Студентите напълно го изгубиха от поглед, а надзирателите без лица се бореха с него и се опитваха да му помогнат.
— Езикът му! — каза единият. — Господи, глътнал си е езика!
Екранът почерня.
Няколко секунди студентите седяха мълчаливо. Никой не знаеше какво да направи. Споглеждаха се объркано. Екранът потъмня.
— Какво да правим сега? — попита едно момиче, Сали Мичъл.
Звукът на монитора отново заработи. Всички се обърнаха към екрана.
Появи се и картина и видяха Олдис с разчорлена коса и изпълнени с болка очи.
— Извинете — каза той завалено. — Понякога получавам тези… пристъпи. Винаги съм ги имал, още от дете. Няма за какво да се тревожите. Надзирателите ми са обучени да дават първа помощ, няма да позволят да пукна пред очите ви. — Не каза нищо повече.
Деветимата се взираха в монитора. Странно, но признанието му не ги успокои. Някои от тях щяха да го сънуват тази нощ. Щяха да имат кошмари, изпълнени само със звук и размазани движения: скърцането на краката на стола, болезненото гъргорене в гърлото на професора.
— Казахте — продължи Олдис, след като се овладя напълно, — че литературата се определя от мястото й в канона. От емоцията, от любовта. Ами ако… — Размътеният му поглед се разходи из залата и се спря на всеки от тях поотделно; и това просто действие показа на студентите от вечерния курс защо е толкова въздействащ преподавател. — Ами ако литературата е игра?
Никой не знаеше как да приеме това твърдение. Взираха се в екрана и чакаха човекът на него да продължи.
— Ами ако това, което току-що ми се случи, е просто номер?
Студентите бяха объркани. Някой се изсмя нервно.
— Наистина имам неврологично заболяване — каза Олдис. — Но ако нямах, ако припадъкът, който току-що получих, е наистина измама, представление, щяхте ли да повярвате, че наистина изпитвам страдание?
Никой не отговори.
— Хайде. Бях убедителен, нали?
— Да — обади се от задния ред Франк Марсдън, строен младеж с класическа хубост; първата му специалност беше актьорско майсторство, а втората — литература. Беше единственият от студентите в залата, който можеше да различи истинско от престорено страдание.
— Напълно — каза Алекс Шипли.
— Ами ако и литературата е същото нещо? — продължи Олдис. — Ами ако книгата, романът, ни заблуждават, че описват реалността, а когато потънем в тях, когато започнем сериозно да ги четем и наистина да обръщаме внимание какво пише вътре, видим, че зад тези страници се крие цял един нов свят? Вселена от по-дълбоки истини. И за да влезем в нея, ни трябва само заешка дупка[3].
Млъкна, остави ги да смелят кодираната информация, която току-що им бе поднесъл. После попита:
— Колко от вас са чували за Пол Фолоус?