Уил Лавендър
Превъзходство (6)

4

Ричард Олдис не мигваше, а усмивката не слизаше от лицето му. Сякаш чакаше нещо. Може би някакъв отговор. Решение на загадката с мъртвеца. Междувременно ръката на Алекс се стрелна към джоба на якето й. Напипа пакета с никотиновите дъвки и едвам се удържа да не го извади, да лапне една и да започне да я дъвче като луда.

Но вместо това продължи просто да се взира в професора. Гледаше го, мълчеше и си повтаряше: „Моля те, кажи ми, че нямаш нищо общо с това“.

— Има един много рядък вид главоблъсканица — каза накрая Олдис. — Нарича се сендрот^[1]. Намираш различни предмети на различни места. Да речем, остра пръчка, страница от книга. Правилата се променят, не са фиксирани, както е във всяка нормална игра. Всичко е хаотично. Получаваш подсказка, лист с цифрата две върху него например, и започваш да търсиш. Две пръчки, две страници, два чорапа. Но най-добрите играчи излизат от повърхностната логика. Не събират двойки идентични предмети, а такива, които са свързани по някакъв начин. Пръчка и семе. От семето пораства дърво, което има клони, от които се прави пръчката. Книга и писалка. С писалката се пише върху листата, от които е съставена книгата. Всичко се поражда от нещо друго, еволюира.

— Какво общо има това с Майкъл Танър?

Олдис мълчеше. Тихото му дишане навяваше тъга.

— Може би нищо, Александра. А може би всичко е обрасло със значения.

Стана и се обърна в мрака към нея. Ръцете му бяха протегнати. Алекс инстинктивно се отдръпна от него.

— Моля те — каза той. — Позволи ми да ти покажа какво имам предвид.

Хвана я за китката. Съвсем естествен жест, като на любовник. Докосването му за миг я разтресе. Изящните леко женствени ръце на професора обвиха нежните кости на китката й и я придърпаха към него. Силата му винаги я бе удивлявала. Още от първия път, в който го бе докоснала. Стана случайно преди четири години, когато тя се измъкна от къщата на ректора Фиск в деня на погребението на Даниел Хейдън. Тялото му тогава й се стори толкова стегнато и мускулесто, от него капеше сива вода от езерото. Когато ръката й докосна неговата, Алекс усети, че в него има нещо на кълбо, нещо твърдо като камък. Беше поразена от мощта дори на това случайно съприкосновение. Беше някаква животинска енергия, напълно в унисон с начина, по който работеше мозъкът му.

— Застани тук — каза й той сега и я придърпа към средата на стаята. — А аз ще застана зад теб. Аз съм убиецът.

Стоеше в рамката на вратата. Беше точно девет, утринната светлина обливаше вехтия килим и чертаеше по него тъмни и светли ивици. Професорът с изкуствената усмивка стоеше наполовина в сянка, наполовина извън нея, и я наблюдаваше.

— Влизам като приятел — каза Олдис. — Защото както ти и твоите кукловоди са убедени, Александра, Майкъл е познавал извършителя. Така, приближавам се бавно. — Влезе в стаята, сенките около него пулсираха. — Може би сядам. А може би не. Възможно е да искам да съм готов за това, което трябва да направя. — Вече беше близо до нея, достатъчно близо, за да го помирише. Около него се носеше аромат на книги и стара хартия. — Ние сме двама приятели, двама познати, заедно в една стая.

— Мислиш ли, че убиецът е студент на Майкъл?

Олдис се намръщи.

— Отново прибързваш със заключенията, Александра. Говорили сме за това. — Заведе я до креслото. Тя седна. — Мъжът седи. Все пак се намира в собствената си библиотека. Мястото го изпълва със сигурност. Убиецът му се движи около него. Разговорът им се разгорещява. Говорят си за голямата литература, защото това правят двама приятели вечер.

Сега вече се бе скрил напълно в сянката. Движеше се зад нея, местеше се насам-натам, разиграваше престъплението. Искаше й се да види точно какво прави, но бе привлечена от езерото навън. Беше хипнотизирана от него. Имаше нещо много странно в начина, по който тънкият априлски лед се движеше, чупеше се на прозрачни парчета и отплаваше…

Професорът отново я докосна. Прокара пръсти през косата й.

— Това престъпление — прошепна той. — Каза, че е по-различно от онези, в които ме бяха обвинили. Какво имаше предвид?

Алекс затвори очи и отговори:

— Има грешки. Местопрестъплението не е толкова чисто като в „Дюмант“. Сигурно е бил по-нервен… по-слаб от другия. Но има и още нещо.

— Какво?

— Борбата между двата е имитирана. Мястото е разбъркано нарочно, за да прилича на местопрестъпленията в „Дюмант“.

— Полицаите ли ти го казаха?

— Да.

— Не ги слушай — изсумтя Олдис. — Тяхната наука е измислена. Не знаят това, което знаем ние.

— А какво знаем ние, професоре?

— Знаем…

Остави го да я докосне. Да прокара пръсти през косата й и да я погали по шията. Опита се да прогони лицето му от мислите си. Затвори очи.

— Това същата игра ли е? — каза задъхана. — Да не би Процедурата да е започнала?

Не последва отговор. Сянката на Олдис се размърда по стената.

— Какъв човек да им кажа да търсят? — настоя тя.

Отново — нищо. Само движещата се през косите й ръка, уверените му силни пръсти, които разтриваха черепа й.

— Кой е убил Майкъл Танър?

— Когато си имаш работа със сендрот — проговори той накрая и обви главата й с длани, — търсиш огледалния образ на оригинала. Неговата противоположност-близнак, илюзията за еднаквост. В този случай търсим някой, който така добре познава убийствата от „Дюмант“, че може да ги пресъздаде идеално. За да го направи, трябва да знае скрити подробности. Този човек сигурно е изучавал жестоката им история толкова внимателно, че нищо — нито един детайл, нито един жест — не му е убягнал. Убиецът е създал сендрот. Затова смятам, че този, който търсим, е…

— Кой? — умоляваше го тя. — Кажи ми.

— Някой, който е участвал във вечерния курс.

Алекс вдиша дълбоко; държеше ръцете си напълно неподвижни в скута си.

— Убиецът е бил заедно с теб в онази лекционна зала. Той е някой, когото познаваш, Александра. Някои подробности от университета „Дюмант“ съм споделял само с вас деветимата, както по време на курса, така и след това. Ако съм прав, а се боя, че съм, тогава някои от тези подробности са използвани и в убийството на Майкъл Танър. Това недоглеждане трябва да е първата грешка на убиеца.

— Но как да разбера кой е?

— Има два начина да го намериш — каза Олдис. — Първият е да влезеш в дома на Майкъл. Да видиш как убиецът е подредил книгите, кои е избрал да открои от останалите. Така ще видиш същото, което е видял извършителят онази вечер.

— Не знам дали ще ме…

— Трябва да проникнеш там.

Тя погледна надолу към ръцете си и купчината книги в краката си.

— А вторият начин?

— Трябва да събереш студентите от курса — каза тихо професорът. Гласът му и начинът, по който произнасяше думите, излъчваха съжаление. Алекс усети в тях опасение, каквото никога досега не бе забелязвала у Олдис.

— Ти си единствената, която наистина разбира тези хора и техните мотиви, единствената, която знае желанията им. Когато ги събереш отново в Джаспър, ги наблюдавай. И ще разбереш кой е извършил убийството.

— Но откъде знаеш? — попита тя. В тона й се прокрадна отчаяние. — Как може да си сигурен, че го е направил някой от нас?

Олдис се отдръпна от нея. Махна ръцете си от главата й, но те оставиха следи по черепа й, сякаш го бяха вдлъбнали.

— Извършил го е някой, който е бил там — повтори той и продължи: — Чувствам го инстинктивно. — Алекс се зачуди какво означава това и по каква пътека ще я поведе. Замисли се и за останалите. „Сега сме само седем“, напомни си. Представи си ги всички на погребението на Даниел Хейдън. Но този път щеше да е различно. Този път един от тях щеше да я наблюдава и…

— Ричард?

Глас от вратата. Трансът им бе прекъснат и двамата се обърнаха. На Алекс й се стори, че професорът се изчервява, че под маската му избива гъста червенина.

— Ричард, коя е тази жена?

Момичето беше младо. Студентка. Беше красива като модел, с пълни устни и интелигентни зелени очи. Носеше фланела с емблемата на колежа в Джаспър и скъсани джинси. Очевидно току-що се бе събудила.

— Дафни — каза професорът, — това е Александра Шипли, бивша моя студентка.

Момичето мълчеше и се взираше в Алекс. В очите й проблесна предизвикателство. Алекс стана, оправи гънките на якето си и опита да се усмихне. „Момичето е петнайсет години по-младо от теб, Алекс, а ти се боиш от нея? За бога!“

— Тъкмо си тръгвах — каза тя тихо. — Професоре. Дафни. — Кимна непохватно и тръгна към вратата. Момичето се поколеба на прага, после се отмести да й направи път. Алекс се промуши покрай нея и мина на слалом покрай книгите в коридора.

Намери външната врата и излезе, бързаше да поеме свеж въздух.

Но Олдис я настигна и я дръпна за рамото. Алекс спря на верандата. Почти бе успяла да се измъкне. Да се освободи от него.

— Тя е още хлапе — сопна се тя на вятъра.

— Играчка — каза професорът. — Нищо повече от забавление.

Алекс се дръпна от него.

— Можем да продължим разговора си — каза той и устата му сега бе разтегната почти от ухо до ухо. Алекс погледна малката кола под наем, която щеше да я изведе на магистрала 2 и към колежа. — Сладката Дафни няма нужда да знае.

Алекс се отскубна от него. Чу го да се смее след нея, докато отиваше към колата, отваряше вратата и се качваше.

— Александра, почакай!

Тя се спря, както бе наполовина в колата, едното й стъпало все още бе на алеята на Олдис.

— Ако съм прав — каза Олдис — и наистина е един от тях, това означава, че се излагаш на огромна опасност. Когато студентите от вечерния курс се върнат тук и започнеш да ги наблюдаваш, бъде много внимателна, Александра, защото един от тях ще наблюдава теб… — Млъкна, загледа се някъде зад нея, сякаш търсеше нещо в гората край малката си къща. — Ще умра, ако нещо се случи с теб. Първо ще убия човека, който ти е посегнал, а след това ще забия брадвата в себе си. Обещавам ти.

Преди да потегли, тя погледна назад към къщата. Видя го на прозореца. Гледаше я как си заминава.

 

 

Когато се върна в Джаспър, Алекс посети един доверен стар приятел.

А после започна да им се обажда един по един, докато всички, които бяха останали, се съгласиха да се върнат, за да засвидетелстват почитта си към Майкъл Танър.