Уил Лавендър
Превъзходство (54)

52

— Моят Чарли не е като другите — каза Лидия Ръдърфорд. — Знаем го, откакто се роди. Отначало съпругът ми се страхуваше от него. Не искаше да го взима на ръце. Може би… може би виждаше в момчето себе си като в огледало. Вероятно подозираше какво ще се случи.

Алекс се взря в жената и мъжа до нея. Музиката от анимационното филмче се носеше откъм коридора.

— Какво се случи? — успя да попита тя.

— Не виждаш ли? — отвърна с въпрос жената и й се усмихна за първи път. — Не се ли сети вече, колежанке? Съпругът ми беше призрачният писател.

Алекс се взря в жената и брадвата в ръцете й.

— Не… не разбирам.

— Пишеше от толкова дълго за жените, за това как да бъдат унищожени — продължи Лидия. — Когато изпадаше в онова негово специално настроение, аз се махах. Взимах бебето и напусках Хамлет. И когато се връщах, нещо винаги се бе променило. Чарлз беше по-ведър. Мислех си, че е заради енциклопедиите, че продажбите са му потръгнали. Но съм грешала. После разбрах… че в тези случаи отвличал по някое момиче. Убивал го в гората, нареждал книги около трупа… Но не и върху лицето. Това се появи по-късно.

Жената млъкна. Подухна вятър и разлюля леко камбанката под стряхата. „Сега е моментът — каза си Алекс. — Сега идва краят на историята“.

— Чарлз имаше нужда да го намерят — каза тя. — Да бъде разкрит и лекуван, както всеки болен човек. Разбра ли? Искаше изследователите да разберат какво е направил, какво е планирал да извърши и с други момичета. Затова чрез романите си се опита да каже на хората, да ги предупреди, да им се разкрие.

— Но как… — попита Алекс с треперещ глас.

— Чарлз имаше странен ум. Болестта му беше съвсем истинска. А изследователите му го мислеха за гений. Онези студенти, които се мъкнеха в къщата ми, смятаха Пол Фолоус за божество. — Жената млъкна и се засмя. — Фолоус беше просто име. Нищо друго, освен едно име. Призрак, който съпругът ми бе измислил, за да се скрие зад него. Онези два романа, които написа, особено „Златното мълчание“, бяха карта, по която да го намерят. Да го открият и да го накажат.

— Но „Златното мълчание“… В него се споменава доктор Мороу. Вашият съпруг е нямало как да знае за него. Не е възможно. Чарлз вече е бил мъртъв, когато лекарят… е изпратил Чарли у дома. — Алекс внимаваше да не каже „излекувал“. Не можеше да си го позволи след онова, което бе казал доктор Бърн. — Какво се случи с Чарлз, Лидия?

Жената се намръщи.

— Очевидно не си толкова умна, колкото те мислех. Пратихме Чарли в „Сияйният град“, където той попадна на доктор Мороу. Това беше наше общо решение.

— При тези думи Лидия настръхна. — Чарлз имаше лошия късмет да умре, преди да се постигне напредък с детето. Съсирек в мозъка, който предизвика кръвоизлив. Малка бомба със закъснител. А след това направих това, което ми бе поръчал Чарлз: изпратих „Златното мълчание“ за публикуване. Но Чарли вече беше…

— Тя погледна през рамо към вратата, където стоеше младият мъж. И сви рамене: „Какво можех да направя?“ — Беше станал също като татко си.

— Не — каза Алекс.

— Двете момичета от „Дюмант“ откриха истината — продължи Лидия. — Дойдоха заедно, защото Олдис ги бе пратил, но само едната се върна втори път. По-умната. Намери тази стая, също като теб. И мисля, че Чарли й е разказал разни неща за баща си. Казал й ги, защото била… — тя снижи засрамено глас — курва. Май го е докоснала. Би направила всичко, за да получи това, което иска. И Чарли се раздрънкал. Издал баща си. Разказал всичко за момичетата, за труповете и енциклопедиите. Но това момиче и приятелката й си тръгнаха от Айова, преди да успея да направя каквото и да било. Чак след няколко дни събрахме кураж да отидем до „Дюмант“. Трябваше да го направим. Доктор Мороу не бе успял да направи чудо, нали разбираш. Никой не може да предотврати онова специално настроение. Никой.

Алекс започна да вижда ясно цялата картина. Шона и Абигейл бяха идвали тук, също като нея. Шона бе решила да се върне пак. Сама. Да порови още малко. Да спечели играта. Дали изобщо е казала на Абигейл какво е открила?

— Разбира се, съжалявам, че прибързах — продължи Лидия. — Чак когато се прибрах у дома, разбрах, че Шона ни е отмъкнала нещо. Нещо лично. Години наред чаках книгата да излезе на светло. Някой да я хареса… е, това вече няма значение.

Алекс си помисли, че трябва веднага да избяга. Опита се да отстъпи назад, да се отдалечи от Лидия. Усети как ръбът на един кашон се вряза в крака й.

Лидия се намръщи, сякаш Алекс е развалила всичко, сякаш й е влязла в сюжета и краят настъпва прекалено бързо.

— Чарли — каза тя с писклив злобен глас. — Ела тук, моля те. Време е.