Уил Лавендър
Превъзходство (42)

40

— Не разбирам, ректор Фиск. За какво сте излъгали?

Ректорът се размърда в количката си. Очите му сякаш я търсеха, после се обърнаха към единствения прозорец. Книгата на Фолоус със скрития в нея пистолет беше на нощното шкафче, но тя не направи нищо, за да я скрие.

— Исках да знам кой е Фолоус — каза старецът. — Така отчаяно го исках…

— Какво сте направили? — попита тя задъхано.

— Никога не съм бил сигурен в невинността на Ричард.

Алекс трепна. Думите на ректора сякаш я прерязаха през корема.

— Винаги съм имал резерви относно връзката му с убийствата в „Дюмант“. Винаги.

— Но когато идвах в дома ви по време на курса вие казахте…

— Помня какво ти казах — прекъсна я рязко Фиск. — Но играех по схемата на Ричард, защото исках информацията, която той имаше. Исках да открия кой е Фолоус и да разгадая мистерията. Трябваше да сложа край на тази лудост. — Фиск затвори очи, сякаш преживяваше наново ужасен спомен. — Отидох веднъж да го видя в „Рок Маунтин“. Той ми разказа за курса, който обмисля, а аз подкупих борда на колежа, за да може наистина да се проведе. Имах толкова много власт тогава, че никой не се осмели да ми се възпротиви. Следващия път, когато пак отидох до затвора, Ричард ми каза да напиша послание в една книга…

— Господи!

— Онова за невинността му в книгата, която ти намери, Алекс — това беше мое дело. Искаше ми се да вярвам, че е истина, но Ричард така и никога не отрече в прав текст, че е извършил убийствата. Не е и директно. Каза ми как да изпълня своята роля, че един от студентите ще бъде „избран“, точно тази дума използва. Че този студент ще бъде нашите очи и уши. Но и думичка не обели за невинността си. Всичко беше съсредоточено върху издирването на Фолоус. Дори не спомена университета „Дюмант“ и мъртвите студентки. Нито веднъж.

Алекс потръпна. Погледна през прозореца и видя кулите на колежа далеч в мъглата.

— Мислите ли, че той ни преследва, ректор Фиск?

Старецът се обърна към нея, сякаш за първи път чуваше гласа й. След това каза:

— Да. Съжалявам, Алекс, но мисля, че аз те вкарах в неговия капан.

В десет вечерта тя отиде да потърси Келър.

Къщата беше тъмна, чуваше се само приглушен шум от работата на Блак и неговите хора на долния етаж. Зачуди се къде ли са откарали трупа на Луис Прайн, какво ли е видял някогашният й състудент в последните си мигове. Дали Олдис го е изненадал, или пък са говорили, преди да убие Луис.

„Довери ми се — спомни си тя. — Имаш ли ми доверие?“

Стигна до вратата на Келър и спря. Някой се размърда вдясно от нея.

Вдигна глава и видя Франк Марсдън.

— Франк.

— Не могат да ни държат затворени тук, Алекс — каза той настоятелно. Гласът му трепереше, което й подсказа, че е пред нервен срив. — Да не сме някакви шибани животни?

— Скоро ще хванат Олдис и тогава…

— Не, изобщо не ме интересува. Тръгвам си при първа възможност. С Луси трябва да ходим на снимки. Нямаме време за тези глупости. Ако остана още малко в тази къща, ще се побъркам и… — Поклати глава, сякаш за да прогони някакъв ужасен образ, и продължи по коридора.

Алекс влезе в стаята на Келър.

Той седеше на стол в другия край, широкият му гръб бе обърнат към вратата. Дори и тук, в този късен час, Алекс усещаше колко е нащрек. Колко е готов.

— Помниш ли как намерихме Фолоус? — попита тя. Очите й пареха, тишината в къщата я притискаше.

— Помня — отвърна той. — Не беше нужно дори да ходим до Айова.

— Но отидохме и открихме това, което търсехме. Разбрахме истинската му самоличност.

— И какво спечелихме от това?

Тя погледна Келър, после нощното шкафче до него. Нямаше и следа от ръкописа.

— Какво ли е? — попита тихо.

— Кое?

— Да убиеш човек.

Той се обърна и се взря в нея.

— Не би искала да знаеш.

— Трябва, Келър. Искам да разбера дали съм способна на това. Ако ми се наложи.

— Няма да ти се наложи.

Той стана, после седна на леглото, пружините изскърцаха под тежестта му. В ума й внезапно се появи образ: момчето в хотела, преди да се случат всички събития в Айова, тя лежи до него и се притиска към гърдите му.

Нещо изтропа по прозореца и Алекс се извърна натам. Един клон, полюшван от вятъра, заудря ритмично стъклото. Когато спря, тя чу гласа на Келър.

— Изгорих го — каза той.

— Какво!?

— Изгорих ръкописа, Алекс, в една от камините. Щеше да предизвика само неприятности. Щеше… да те завлече на дъното, Алекс.

Тя кипеше от гняв.

— Не мога да повярвам, Келър! — извика развълнувано. — Четири години търся този ръкопис и ти си го унищожил!? Как… Как можа?

— Исках да те предпазя. Ти не биваше да го четеш. Не биваше да знаеш какво се разказва в него.

Тя го изгледа.

— А ти? Ти прочете ли го?

Той кимна едва доловимо.

— На Фолоус ли беше?

— Да.

Тя потисна въздишката си.

— И за какво се разказваше в него, Келър?

Той мълчеше и се взираше през прозореца в люлеещото се дърво, заслушан в подновилото се тропане на клона по стъклото. След това заговори с глас, натежал от страх.

— За нас.

Тя премигна.

— Не… не те разбирам.

Той най-накрая се обърна към нея и тя го видя и в очите му: ужаса, грозния смазващ страх, който бе чула и в гласа му. Ръкописът го бе променил.

— Беше за случващото се тук, Алекс. За тази къща и тези убийства. Романът беше… мистерия, развиваща се в изолирано място. За група стари приятели, които се събират и някой започва да ги избива един по един.

Тя се взираше в него и се опитваше да намери думи, с които да му отговори. Опитваше се да проумее какво й казва.

„Съжалявам, Алекс, но мисля, че аз те вкарах в неговия капан“.

— Как свършва?

Той я гледаше и обмисляше думите си, чудеше се как да постави ужасната информация в някакъв контекст.

— Те…

— Кажи ми, Келър.

— Всички умират. С изключение на един.

Тя го чакаше да продължи. Даваше си сметка, че не иска да знае, че не иска да чуе края. Но не можеше да спре. Вече не.

— Самият Фолоус е, Алекс. Последният ред от романа… — Той направи физиономия все едно бе вкусил нещо изключително гадно. — В последния ред на това ужасно нещо се казваше, че Фолоус е оживял. Авторът твърди, че собственоръчно е избил всички и е избягал от къщата.

Гневът замъгли погледа й.

— Глупости.

Келър премигна, сякаш го бе зашлевила.

— Не ти вярвам — продължи тя. — Ти взе единственото останало наследство от него, единственото, което не унищожихме в Айова, и си го изгорил. Изгорил си го! Не знам дали някога бих могла да ти простя това, Келър.

Той протегна ръка към нея.

— Алекс…

Но тя се отдръпна и излезе. Видя силует на мъж в сенките в дъното на дългия коридор. Пак беше Франк.

— Изплаши ме до смърт — каза тя.

Той не отвърна. Гледаше през прозореца към поляната отпред. Алекс пристъпи към него, но Франк не помръдна. Стоеше си почти долепен до стената и гледаше навън.

Алекс спря.

Взря се в него.

„Не!“

Вгледа се по-внимателно. Забеляза неестествения начин, по който бе извита главата му, вирнатата му под странен ъгъл брадичка. След това видя нещо да проблясва в прозореца, да улавя лунната светлина и да се стрелва нагоре като паяжина. Проследи с поглед тази светлинка чак до горната рамка на прозореца и видя, че е открехнат. Зърна в процепа опъната жица.

Изкрещя от ужас.