Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Dominance, 2011 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Елена Кодинова, 1993 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,4 (× 14гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Уил Лавендър
Заглавие: Превъзходство
Преводач: Елена Кодинова
Година на превод: 2011
Език, от който е преведено: английски
Издател: ИК „Бард“ ООД
Град на издателя: София
Година на издаване: 2011
Тип: роман
Националност: американска
Излязла от печат: 30.05.2011
Редактор: Иван Тотоманов
ISBN: 978-954-655-215-0
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/4690
История
- —Добавяне
Айова
1994
26
Сутринта, в която трябваше да тръгнат за Айова, тя отиде да види баща си.
Болестта тежеше върху целия дом — мивката капеше, радиото на майка й бръмчеше от стаята в дъното. В къщата бе студено, защото лекарствата го загряваха мъчително отвътре. Алекс придърпа палтото около себе си и влезе във всекидневната. Баща й седеше на любимия си стол, потеше се, а зъбите му тракаха. Носеше фланела с надпис: „Дъщеря ми е отличничка на колежа в Джаспър“.
— Здрасти, татко. Как си?
Очите му бяха зачервени, оредялата му коса бе пригладена назад. Докосна го по челото, погали влажните кичури и го целуна нежно по бузите.
— Все същото, Али — каза той. — Винаги е все същото.
— Мама кара ли те да вършиш домашна работа?
Той се усмихна немощно. Дори и това му бе трудно да направи.
— Тя е добра с мен. Не говори за майка си все едно я няма.
Алекс се обърна и видя майка си. Беше плакала, както често правеше напоследък сутрин. В юмрука си стискаше намачкана салфетка, носът й бе зачервен.
— Здрасти, мамо.
— Момиченцето ми. — Майка й я прегърна и Алекс за един миг си помисли: „Няма да отида. Ще остана тук при тях и няма да довърша курса“.
Но после колебанието й премина. Майка й отстъпи назад, за да я разгледа.
— Колко си кльощава! — каза тя. — Хранят ли ви изобщо в колежа?
— Да, мамо — отвърна Алекс, отиде в кухнята, извади млякото и си наля в любимата си чаша с надпис „Върмонт: свобода и единство“. Всичко това й беше познато, тук се чувстваше в безопасност.
— Той се влошава — каза майка й почти шепнешком след малко, докато седяха в кухнята. Утринното слънце проникваше през пердетата с щампи на лози над мивката. Алекс се обърна и се взря през процепа между тях към побелелите дървета в предния двор. — Когато заминеш за Харвард, Алекс, просто… Просто не знам какво ще правим. Какво ще правя аз.
— Ами ако не отида в Харвард?
— Какво искаш да кажеш?
— Искам да кажа… — Млъкна. Всъщност не знаеше какво иска да каже.
— Какво има, Алекс? Какво е станало?
— Нищо не е станало, мамо. Нищо.
— Напротив, има нещо. Усещам го.
— Заради… — „Едно момче“, искаше да каже. „Ново момче“. Но това беше само част от истината. Съвсем малка част.
— Заради онзи курс е, нали? Онзи зъл човек. Казах ти да не се замесваш с него.
— Не — отвърна Алекс малко отбранително. — Не е заради това.
— Тогава какво?
Алекс понечи да каже нещо, да предупреди майка си, че тази сутрин ще замине за място, на което никога не е ходила, ще се качи на самолет за трети път в живота си с човек, който все още й е непознат, и двамата ще се опитат да разгадаят една отдавнашна мистерия. Дори на нея й се струваше комично.
— Просто искам да знаеш, че те обичам — каза тя. — Каквото и да се случи, каквото и да ме сполети, просто помни, че обичам вас двамата повече от всичко на света.
Брадичката на майка й затрепери, една сълза се търколи по бузата й.
— Е, сигурна съм, че баща ти ще е доволен, че намери малко време да го видиш.
Баща й. Алекс си наля още шоколадово мляко и се върна при него.
Наведе се и приближи устни до ухото му.
— Всичко ще бъде наред, татко. Обещавам ти.
Той бавно извърна глава да я погледне. Усмихна се. Устните му бяха напукани и по тях избиваше кръв. Ракът сякаш го разкъсваше.
— Всичко е наред, Али — прошепна той. — Всичко ще бъде наред.
И след това тя тръгна. Трябваше да хване самолета.
Той я чакаше пред Кълвър, метнал раница на рамо и с картончета за учене в ръце. Потропваше нервно с крак и си мърмореше нещо. Тя го доближи в гръб и подметна:
— Още ли не си научил пиесите, Келър?
Той се обърна. По очите му позна, че не е спал.
— Но пък съм готов за пътуването.
— Мислиш ли, че другите…
— Не — каза той. — Само ние сме. Единствено ние сме достатъчно смели, за да отидем докрай.
— Или достатъчно луди.
Тръгнаха към източната част на кампуса, към пикала на Келър, с който щяха да стигнат до летището. Бяха си събрали всичките пари на едно място — петстотин и осемдесет долара общо, с които щяха да изкарат до неделя.
— Добре ли си?
Алекс вдигна глава.
— Да. Просто се бях замислила.
— Страх ли те е?
Тя се замисли над въпроса. Прехвърли го в ума си и отговори шепнешком:
— Да. Страх ме е.
Келър я хвана за ръката и двамата тръгнаха към неизвестното.