Уил Лавендър
Превъзходство (23)

21

Луис Прайн и без това вече закъсняваше за възпоменателната служба на Майкъл Танър, а на всичкото отгоре двигателят на сааба му започна да издава непривичен шум. Луис би трябвало да го чуе по-рано, но се беше замислил за хладнокръвното убийство. Как смъртта бе проправила пътека, свързваща миналото и настоящето, как бе разкъсала границите на времето и бе забъркала всичко в една отвратителна болезнена каша. На изхода от Бърлингтън усети, че по лицето му се стичат сълзи. Свали прозореца и студеният вятър разроши оскъдната му вече коса.

След малко колата започна да трака и изпод капака се издигна сивкав дим. Луис спря на една отбивка на невзрачния върмонтски път и се опита да се обади по мобилния на Алекс Шипли. Но в това затънтено място нямаше покритие, а и той не можеше да се върне: погребалната церемония щеше скоро да започне и опечалените сигурно вече се събираха в двора на колежа. От работата си с психически осакатени и агресивни хора Луис знаеше, че убиецът най-вероятно също ще е сред тях.

„Може би така е по-добре“, помисли си той. Бе учил психология като втора специалност, не се реализира като психотерапевт и накрая стана директор на клиника за опасни невменяеми престъпници. Така и не успя да стане един от деветимата.

Чак след половин час успя да спре преминаваща кола, минаха още четиридесет и пет минути, докато стигнат до градчето Оруел, където един автомонтьор оправи повредата, но категорично го предупреди, че така няма да изкара дълго. Само след минути Луис бе отново на магистрала 2.

На влизане в Джаспър видя мержелеещите се покриви на сградите на колежа и се зачуди дали всичко това — закъснението му, проблемите с колата — няма да направи останалите подозрителни. Винаги така се отнасяха към него, бяха хладни и непрекъснато го анализираха. „Развален радиатор? — щяха да кажат презрително. — Колко типично за Луис“.

Това беше откачено, напълно в стила на някой от неговите пациенти затворници. Започна да съчинява историята, като се гледаше в огледалото за обратно виждане. Измисляше лъжа за закъснението си. Един вид алиби, за всеки случай.

Паркира и забърза по склона към къщата на Фиск. Ако успееше да свари останалите там, преди да са тръгнали за церемонията, щяха да се убедят, че наистина му пука за случилото се. Че винаги е уважавал Майкъл и че убийството му е безумна трагедия и за него. Докато стигне до входната врата, ризата му бе мокра от пот. Дишаше тежко.

Почука, но никой не отвори. Помнеше добре тази къща от годините си в колежа: Фиск често ги канеше в нея — деветимата избрани за вечерния курс на Олдис. Луис винаги бе изпитвал някакво жалко удоволствие да идва заедно с другите в този дом. Сякаш в онези вечери, в които пиеха безумно скъпо вино и говореха за велики произведения, усещаше, че напълно се вписва в техния кръг. Докато не разбра за ръкописа. Тогава тези редки мигове избледняха и отплуваха в миналото.

Ръкописът.

Замисли се за него. Как онази крехка страница бе стигнала до него заедно с обещанието за още. Анонимната гаранция, че съществува непубликуван роман на Фолоус, беше тук, в тази къща. Луис искаше да говори с Алекс, да види дали тя е открила останалото. Помисли си, че ако успее по някакъв начин да възроди манията по Фолоус, да го върне от мъртвите, може би останалите ще си променят мнението за него самия. Ще го уважават като равен.

Заобиколи постройката и надникна през един страничен прозорец. Стъклото бе потъмняло от мръсотия и през него едвам се виждаше. Въпреки това нямаше грешка: някой се движеше вътре.

— Хей! — извика той и почука по стъклото. — Луис съм! Закъснях, обаче дойдох!

Забърза към задната част на къщата, като си погледна часовника. Секундите се нижеха бързо, пришпорваха го. Затича, изкачи на два скока стълбите на задната веранда, стигна до вратата и я намери…

Отворена. Широко отворена и подканяща. За първи път днес да има късмет.

Влезе в коридора. По дървения под се гонеха неравномерни петна слънчева светлина. Помириса въздуха: вонеше на застояло, разруха, запуснатост. Странно, но си спомни за един от пациентите си, мъж, който бе удушил тригодишната си дъщеря, а след това я бе запалил. Той казваше: „И вие имате зли помисли, доктор Прайн. По това с вас си приличаме. Това ни прави едни и същи“. Луис тръсна глава да прогони спомена и продължи навътре.

Стъпките му отекваха. Лампата във всекидневната светеше. Личеше, че тук до съвсем скоро е имало хора. На дивана имаше нагънато одеяло, огънят в камината още припламваше.

— Успях — каза Луис на празната стая. Гласът му се блъсна в стената и се върна при него. А сега беше време за алибито. — Забавих се заради пациент. Възникна нещо непредвидено в болницата. Но все пак дойдох.

Обърна се да излезе, но чу шум. Тих шепот на стъпки. Стенанието на дюшемето.

След това сенките се пръснаха и в стаята влезе някой. Добре познат.

— Реших, че сте тръгнали — каза Луис. — Ти няма ли да ходиш на погребението?

— Няма ли първо да поздравиш стария си приятел, Луис?

Човекът се материализира напълно от мрака и протегна ръце напред, сякаш искаше да каже: „Няма от какво да се страхуваш. Аз съм“. Въпреки това Луис се притесни. Церемонията щеше да започне всеки момент, нямаше време за приятелски разговори. А и те дори не бяха толкова близки.

Опита се да се овладее.

— Боже, минаха години…

— Да, прекалено много време мина. Приятелите трябва да си говорят от време на време, нали?

Луис си погледна часовника. Под мишниците му изби пот. Защо стояха тук? Беше време да тръгват, можеха да си поговорят и по-късно.

— Майкъл беше истински елитен ум, нали? — каза събеседникът му. — Може би най-добрият. По-добър от теб, Луис. По-добър дори от Шипли.

Луис премигна пред тази откровена язвителност.

— Нали знаеш какво ще последва, Луис. — Направи крачка към него. — Какво направи с ръкописа?

Това беше налудничаво. Луис протегна ръце напред, сякаш да се защити от обвинението. „Откъде знаеш? Всички ли вече знаят?“ Беше само една страница, искаше да каже той, една страница, която бе зърнал преди четири години. Но от устата му не излизаше нищо. Гърлото му бе сухо, надрано. Часовникът на китката му болезнено отброяваше времето, а в главата му се въртеше само една мисъл: „И вие имате зли помисли, доктор Прайн. И вие имате зли помисли…“

— Вярваш ли, че Майкъл умря заради Фолоус, Луис? — Сега гласът бе режещ като стоманено острие. — Наистина ли мислиш, че Алекс Шипли беше най-подходящият човек, на който да се довериш за ръкописа?

Луис извърна поглед. Стаята сякаш се бе смалила и го притискаше. Гърбът му бе опрян до стената. Нямаше врата, само обгорената паст на камината. Усети в устата си вкус на пепел.

— И тогава къщата се преобрази, превърна се в огледална зала.

Луис не проумя този обрат в разговора, не разбираше и празния поглед на човека пред себе си. Но в това изречение имаше нещо познато…

— Къщата го погълна, затвори се и започна да го дъвче, прозорците се сключваха върху него като зъби…

— Не — каза тихо Луис. Много добре познаваше този цитат от непубликувания роман на Фолоус, от страницата, която бе получил. — Моля те, недей.

— … креслата се преобърнаха и облегалките им за ръце посегнаха и го сграбчиха, задърпаха го надолу, надолу…

Нямаше къде да бяга. Залитна и се стовари тежко върху креслото, което сякаш изникна от нищото и подсече коленете му. Беше в капан.

— Не съм един от вас! — извика Луис и вдигна нагоре изпълнен с ужас поглед. — Аз съм различен от всички останали от вечерния курс, винаги съм бил различен. Различен съм, по дяволите!

Но докато го казваше, видя как лицето, което познаваше от години, се снишава над него и осъзна голямата изначална истина. Прозрението беше жестоко, бързо и неопровержимо.

Деветимата изобщо не бяха приятели.