Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Dominance, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,4 (× 14гласа)

Информация

Сканиране
Еми(2017)
Разпознаване, корекция и форматиране
Epsilon(2019)

Издание:

Автор: Уил Лавендър

Заглавие: Превъзходство

Преводач: Елена Кодинова

Година на превод: 2011

Език, от който е преведено: английски

Издател: ИК „Бард“ ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2011

Тип: роман

Националност: американска

Излязла от печат: 30.05.2011

Редактор: Иван Тотоманов

ISBN: 978-954-655-215-0

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/4690

История

  1. —Добавяне

16

На следващата сутрин Алекс пак отиде в дома на ректора Фиск. Този път старецът я очакваше.

— Разкажете ми за Айова — каза тя, когато се настаниха във всекидневната. — Професор Олдис каза, че трябва да започнем оттам, от родното място на Ръдърфорд. Случило ли се е нещо там?

— Повечето герои на Фолоус са от Айова — каза Фиск. — Чарлз Ръдърфорд също. Винаги се е смятало, че Айова е кота нула, центърът на картата. Ако искаш да намериш Фолоус, трябва да започнеш именно оттам.

Направи й впечатление, че гласът му е колеблив.

— Но?

— Ричард не беше съгласен. Поне отначало. Струваше му се, че Айова е димна завеса, също като „снимката на автора“, на която е амбулантният търговец на енциклопедии. Фолоус пише за Ню Йорк, за Европа. На пликовете, с които изпращал ръкописите си, имало европейски пощенски марки. Всичко прилича на фарс, сякаш Фолоус нарочно е избрал това забравено от бога място за отправна точка на пътешествието на своите герои. Много типично за него: щом изглежда, че означава нещо, значи не означава нищо.

— А градът, от който е Ръдърфорд?

— Хамлет. Пущинак.

— Олдис ходил ли е там? Преди, имам предвид?

— Ходил е. Заедно с Лок.

— Лок?

Фиск изглеждаше изненадан.

— Ричард не ви е разказал за Бенджамин Лок? О, вие още дори не сте започнали своя вечерен курс.

— Кой е той?

Фиск седна на дивана и кръстоса крак връз крак.

— Доктор Бенджамин Лок беше култова фигура в университета „Дюмант“ — започна той. — Ричард е учил в „Дюмант“, а след това е станал преподавател там, разбира се. Лок бе един вид професор ренегат. Жените в „Дюмант“ го обожаваха, а мъжете искаха да са като него. Беше сред постоянното присъствие в бунтарските студентски движения в началото на седемдесетте, ходеше на лекции с чарлстони и с хипарски огърлици от мъниста. Виждал съм го веднъж, мисля, че през седемдесет и първа. Приличаше повече на студент, отколкото на преподавател, но гениалността му прозираше дори под този външен вид. В това отношение беше досущ като Ричард.

— И той е бил преподавател на професор Олдис, така ли?

— Точно така. Лок преподаваше теория на критиката. Трябва да разбереш, Лок беше изцяло от школата на Реймон Пикар[1]. За него литературата беше съвкупност от математически модели и той смяташе, че работата на читателя е да ги разгадае и да изпълзи в дупката. Да потъне в книгата.

„В дупката — помисли си тя. — Заешката дупка“.

— Бен сякаш си играеше с някаква машина — продължи Фиск. — Пред студентите си късаше кориците на книгите и режеше с резец страниците, физически унищожаваше книжните тела, за да може след това да ги изследва парче по парче.

Алекс си спомни страниците, които Олдис им бе показал на камерата.

— Предполагам, че това се е сторило на Ричард някакъв вид изкуство — каза Фиск. — Някакво прозрение. Разбира се, двамата станали неразделни от мига, в който Лок осъзнал колко мощен интелект има Ричард.

— Лок ли насочи доктор Олдис към Пол Фолоус?

— Да. По онова време Фолоус не беше известен, но Лок бързо промени това. Беше през 1972 година. Романът „Златното мълчание“ все още не се бе появил, а мнозина смятаха, че Фолоус не е нищо особено. Може би някаква съвременна версия на Идит Уортън. Всъщност Бенджамин Лок е първият учен, който предложи хипотезата, че Пол Фолоус може и да е жена.

Алекс се замисли над това. Стотината страници от „Спиралата“, които бе прочела, много добре пасваха на тази теория. Имаше нещо женствено в писането му.

— Казахте, че Бенджамин Лок е променил възприятието за Пол Фолоус — припомни му тя. — Как го направи?

— Много внимателно — отвърна Фиск. — Създал елитна група от свои ученици. Малка подбрана група от най-добрите студенти по литература в „Дюмант“. Наричали се Айовците.

— И Ричард Олдис…

— … бил един от тях, да. Естествено, че ще бъде. Именно на техните тайни срещи в дома на Бенджамин Лок се родила митологията около Пол Фолоус.

— Но какво им е преподавал Лок? След като не се е знаело много за романите му, то тогава каква информация им е давал?

— Той ги заразил с фикс идеята, Алекс. Просто си ги представи. — Алекс се наведе напред и се загледа във вечно мърдащите пръсти на възрастния мъж и налудничавите сложни сенки, които хвърляха по стената на всекидневната. — Студентите повярвали, че единственият му дотогава роман — „Спиралата“ — не е просто книга, а… нещо друго. Нещо като карта на съкровища. Съвсем нова и непроучена, която никой не си бил направил труда да разгадае. И че те ще са първите, които ще го сторят. Представи си колко велики са се почувствали.

Алекс се замисли за вечерния курс, за задушната стая в мазето, която нямаше прозорци. За чувството, което я обземаше, когато Олдис се появеше на екрана.

— Да — каза накрая. — Мисля, че мога да си го представя.

— Оттук е лесно да разбереш как са се увлекли по това — продължи Фиск. — Имам предвид, че направо превъртели, изгубили всякаква собствена воля. И ако така наречените Айовци преди били просто любознателни, сега вече били напълно омагьосани от него. Той им станал не просто ментор, а духовен гуру.

— И започнали да търсят Фолоус?

Той кимна бавно.

— Станало по време на последната година от докторантурата на Ричард. Една вечер Лок се появил на срещата блед като мъртвец. Студентите разбрали, че нещо не е наред. Попитали какво е станало и той им разказал.

— И какво е станало? — попита Алекс. Изгаряше от интерес. Беше потънала в разказа на ректора.

— Самият Фолоус се бил свързал с Лок.

Долната й челюст увисна.

— Как така се свързал?

Фиск се наведе напред. По потното му чело бяха полепнали кичури от оредяващата му коса. Историята го беше изтощила.

— Писателят се обадил на професора по телефона. Казал му, че е чул за тяхната група и би искал лично да се запознае със студентите. Това, разбира се, си беше шокиращо още тогава. Фолоус вече бе започнал да набира популярност като отшелник, който не си показва носа и не дава интервюта. Фотографията на Чарлз Ръдърфорд на задната корица на „Спиралата“ вече бе поставена под съмнение. Когато човекът, който се представил за Фолоус, помолил за среща с професора и студентите… Е, това било достатъчно да изплаши Бей Лок до смърт.

— Решил, че нещо не се връзва.

— Точно така. А ти не би ли решила същото? Цели три години ровиш в някакъв роман, проучваш го дума по дума, вникваш в съдържанието му и изведнъж писателят отшелник иска да те види? Лок се страхувал. Признал на Ричард, че мъжът му прозвучал странно по телефона. Някак си отнесен. Не като жив човек, а като…

— Какво? — попита Алекс. Беше се изпотила, сърцето й биеше диво.

— Като запис — каза Фиск. — Като някаква машина.

— Господи!

— Да. Било доста обезпокоително. Почти всички Айовци отказали да отидат, въпреки че да се срещнат с Пол Фолоус… да обсъждат с него очи в очи „Спиралата“ надминавало и най-смелите им мечти.

— Ами професор Олдис? — попита тя. Макар и да не й се искаше, в този миг мислеше за професора като за студент — въздействащ, дори секси. Сигурно психиката му е била по-силна от фикс идеята, завладяла изследователите на Фолоус. Нещо се надигна в нея, някаква срамна енергия, която я задуши.

Фиск се усмихна.

— Разбира се, че вече знаеш отговора. Той бил единственият, който останал до Лок. Нищо не можело да разубеди Ричард. Много искал да отиде на срещата, каквито и рискове да криела тя. Уверен, сигурен в себе си и идеите си, че опасността… Е, просто не се замислял за нея. Само искал да стигне до дъното на издирването. Достатъчно дълго бил работил по романа с Лок и копнеел за отговори.

— И отишли ли на срещата?

Фиск мълчеше. Падаше мрак и всекидневната беше почти съвсем тъмна. Само малка лампа в ъгъла хвърляше бледа светлина.

— Това трябва да ви го разкаже самият Ричард.

— Доктор Фиск…

— Обещавам ти — каза той, — че ще научиш отговорите на тези въпроси. Или Ричард ще ти ги каже, или ти сама ще откриеш какво има в Хамлет.

Алекс отново се замисли за малкото градче в Айова.

— Значи Олдис ни води към Хамлет? Води мен, имам предвид. Това ли е целта на вечерния курс, да минем по неговите и на Лок стъпки и да открием това, което те не са успели?

Отначало Фиск мълчеше. Беше извърнал очи от нея, погледът му бе дистанциран и мрачен, лицето му — намръщено.

— Да — каза старецът. — Точно това е.

Бележки

[1] Реймон Пикар (1917) — френски учен, застъпник на академичния подход в литературната критика, яростен противник на „новата литературна критика“ на Ролан Барт. Техният разгорещен публичен дебат е един от най-важните етапи в развитието на структурализма. — Б.пр.