Уил Лавендър
Превъзходство (16)

14

Детектив Брадли Блак държеше книга и по някакъв начин тя инстинктивно разбра, че е „Спиралата“ на Фолоус. Щом я видя да идва, детективът прибра книгата в джоба си и когато Алекс спря до него, каза:

— Поисках да се видим, за да ви дам възможност да погледнете поне веднъж, без онзи задник Райс да се навърта наоколо.

— Имате предвид библиотеката на Майкъл?

— Да. — И я поведе през двора. Стъпките му отекваха.

— Благодаря, детектив. Наистина искам да погледна. Но нямам нужда от милостиня.

— Не е милостиня. Мислите се за герой в този колеж и в известен смисъл сте. Очаквам да кръстят библиотеката на ваше име, когато Фиск ритне камбаната, и да поставят ваша бронзова статуя на голямата поляна. Но мнозина мислят, че сте спасили човек, който не е бил съвсем невинен.

— И какво ви кара да смятате, че ми пука какво мислят хората? — наежи се тя.

— Имате татуировка на рамото.

— И какво от това?

— Има два типа жени — продължи той и за първи път съвсем леко се усмихна. Щеше й се да го харесва, но не беше така. — Такива, които имат татуировки, и такива, които нямат. Такива, които са убедени, че са център на вниманието. Те знаят, че хората ги зяпат, опитват се да ги разгадаят. Да ги прочетат като отворена книга. Какво пише на татуировката ви?

Татуировката сякаш започна да пари рамото й. Спомни си пиянската нощ в Кеймбридж, когато си я направи. Беше надпис с най-завъртените букви, които татуистът с множество пиърсинги и брада катинарче успя да изпише:

— Un buon libro non ha fine.

— Нямам представа какво означава това, професор Шипли.

— Добрата книга няма финал.

Вече излизаха от студентското градче. Блак гледаше надолу към асфалта. Струваше й се, че му се иска да каже нещо, но не намира точните думи.

— Ако това убийство е точно като предишните две — почна той накрая, докато минаваха покрай Бейкън Хол, където бе преподавал Майкъл Танър, — убиецът няма да се задоволи само с един труп. В „Дюмант“ има две убийства, две жертви.

— Знам това, детектив. — И добави по-тихо: — Спомням си.

Блак спря. Нещо привлече погледа му — кос, който излетя внезапно от едно дърво в двора. Проследи движението на птицата, докато тя не се превърна в точица в небето, след това продължи: — Изучавали сме вашия случай. В полицейската школа. Останалите му се присмиваха. Студентка по литература разкрила убийство? Голям майтап! Но аз бях очарован от начина, по който сте го направили.

Тя се взря по-внимателно в него.

— Това свалка ли е, детектив?

— Ректор Райс твърди, че сте непредвидима. Че не зачитате правилата. Че някои от нещата, които сте направили по време на вечерния курс, са можели да донесат неприятности на ръководството на колежа. Че заради вас вие и приятелчето ви сте можели да загинете.

Алекс нямаше какво да каже. Вярно си беше.

— Но ако искате да знаете какво мисля аз… Според мен малко непредвидимост ще се отрази добре на това разследване. Вие можете да станете посредник между нас и Олдис, да повторите това, което сте направили през деветдесет и четвърта.

Тя бръкна в джоба си, напипа никотиновата дъвка и я стисна, все едно можеше да й подейства само от докосване.

— Искам да ви попитам нещо, детектив.

— Каквото поискате.

— Защо тормозите Сали Танър?

Той извърна поглед.

— При убийство съпругата е първата….

— Не ми пробутвайте тези глупости — каза Алекс. — Това не е тъпа любовна драма. Това убийство е предумишлено, има предварителен сценарий. Извършителят му се опитва да създаде някакво извратено произведение на изкуството. Сали не беше такава. Не е такава — поправи се Алекс. — Моля ви. И без това страда достатъчно.

Той стисна устни, намръщи се, после каза:

— Тя е изневерявала на Майкъл. Ходила е с колата на юг, сигурно се е срещала с друг преподавател. А може би дори и със студент.

— Сигурен ли сте?

— Да. Всеки уикенд е ходила до университета „Дюмант“.

Алекс си спомни какво бе казал Крисчън. „Процедурата — помисли си тя. — Сали също е играела“.

— Да тръгваме — каза детективът. — Става късно.

На пода имаше лампа без абажур, голата електрическа крушка хвърляше бяла светлина. На едната стена имаше грозна тъмна пукнатина. Някой от разследващите я бе оградил с тебешир. Един стол бе прекатурен в ъгъла. Покривката на масата бе издърпана и чиниите бяха разпилени по пода, някои бяха счупени на хиляди блестящи парченца. „Съпротивлявал си се, нали, Майкъл? Борил си се с това копеле и почти си го победил“.

— Сали Танър се е прибрала към девет вечерта — каза Блак. — Заварила всичко така. След това тръгнала към кабинета.

— Мили боже! — възкликна Алекс.

— Разбира се, няма никакви свидетели. Студентите под наем от другата страна на улицата вдигали купон и не са забелязали нищо. Сякаш убиецът изобщо не е влизал в къщата. — Блак се размърда неспокойно. — Елате да видите и кабинета.

В коридора имаше двама оперативни работници, говореха си тихо. Погледите им се стрелнаха към Алекс, задържаха се върху нея за секунда, после се отместиха. Всичко в къщата на мъртвия беше обвито в мистерия.

„Той си мисли, че съм готова за това — помисли Алекс. — Мисли си, че вечерният курс ме е подготвил“. Искаше да каже нещо. Да му обясни, че не е готова.

И наистина не беше. Но влезе в ужасната стая. Кървавото петно беше първото, което забеляза. Полицаите бяха очертали и него с тебешир. Крилата на Роршаховата пеперуда, разклоненията, излизащи като пламъци от краищата — толкова педантично пресъздадени, сякаш бяха рисувани с четка. Но също така и прости, като драсканица на дете.

— Забележете колко прецизно е всичко — каза Блак. — Абсолютно същото като в „Дюмант“, до последната мазка по стената. А и книгите…

Алекс огледа книгите. Отначало й се сториха хаотично пръснати, но когато се взря по-внимателно, видя, че са внимателно подредени. Не бяха просто пуснати на пода, а по-скоро наслагани преднамерено, с цел, като инструменти върху хирургическа табла. Но не можеше да се съсредоточи, а и не искаше — книгите я уплашиха повече, отколкото ако бе видяла трупа на Майкъл Танър.

— Тази върху очите му — каза тя с пресипнал глас. — Коя беше?

— Фолоус — отвърна Блак. — „Спиралата“.

Разбира се.

— Иска да ни напомни за „Дюмант“ — продължи Блак. — Това е като снимка на предишните убийства, пресъздаване. Римейк. Ще ни помогнете ли, доктор Шипли?

— Да — каза тя тихо. Гърлото й бе пресъхнало, стискаше юмруци, ноктите й се бяха впили в дланите. Преди всичко й се струваше трагично; но сега, когато стоеше тук, насред тези книги, които я заливаха като вълна, осъзна истинската същност на престъплението — то беше гнусно. Изведнъж се вбеси. Искаше да се изплюе, да скъса книгите, да потърси отговора вътре в тях, да скрие огромното безсмислено петно на стената, което се бе превърнало в око, в камера, която я следеше. И се опитваше да проникне дълбоко в нея. — Да, ще ви помогна.

Блак кимна, а Алекс огледа за последно разхвърляния кабинет. „Как може никой да не е чул борбата? — зачуди се, докато минаваше покрай детектива. — Защо никой не му е помогнал?“

— Къде отивате? — попита Блак.

— Трябва да се видя с един човек.

— Кой?

— Ричард Олдис — отвърна Алекс и се махна от тази стая на ужасите и от призраците, с които беше пълна тя.