Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Dominance, 2011 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Елена Кодинова, 1993 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,4 (× 14гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Уил Лавендър
Заглавие: Превъзходство
Преводач: Елена Кодинова
Година на превод: 2011
Език, от който е преведено: английски
Издател: ИК „Бард“ ООД
Град на издателя: София
Година на издаване: 2011
Тип: роман
Националност: американска
Излязла от печат: 30.05.2011
Редактор: Иван Тотоманов
ISBN: 978-954-655-215-0
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/4690
История
- —Добавяне
Курсът
1994
8
Ричард Олдис започна втората си лекция с въпрос.
— Кой от вас откри мъжа с тъмното сако?
Тази вечер мониторът бе поставен върху синьо-зелена масичка на колела с етикет: „Собственост на английската катедра на колежа в Джаспър“. По дъската имаше облаци от трити с длани уравнения от предишната лекция. Температурата навън бе рекордно ниска и студът си проправяше път и в помещението. Убиецът на екрана бавно премигна, чакаше отговор на въпроса си. Когато не получи, вдигна ръце с дланите нагоре, сякаш искаше да ги подсети да побързат.
— Бях прекалено зает с проучването си — обади се най-накрая един студент от дъното на залата, Даниел Хейдън. Беше блед, с нездрав вид и пясъчноруса коса, която почти скриваше очите му. Никога не гледаше събеседника си, когато говореше. Не бе така поразително умен като останалите. Другите студенти се движеха заедно, като някаква малка клика, а Хейдън странеше от тях. Не се големееше; не се опитваше да респектира останалите с познанията си за книгите. Всъщност малцина от тях дори изобщо знаеха, че първата специалност на Хейдън е литература, докато не се появи на вечерния курс, облечен с тениска и скъсани джинси. В предния джоб на якето му винаги имаше навит на руло роман с меки корици.
— И какво беше това проучване, господин Хейдън? — попита Олдис.
— За вас. За това, което сте извършили.
Професорът дори не трепна.
— Не бива да се занимавате с това.
Хейдън се ухили.
— Не искате ли да разберете какво научих?
Олдис направи жест, сякаш казваше: „Доставете ми това удоволствие“.
— Има криминална книга, написана по вашия случай. „Лудият професор“. Чували ли сте за нея, доктор Олдис?
— Не.
— Прочетох я тази нощ. Цялата. Не можах да се откъсна от нея. Трябваше да разбера какво точно сте направили, преди отново да дойда на ваша лекция. Авторът ви смята за зъл човек. Според него може и да сте гений, но вашият ум ви е изиграл лоша шега. Променил ви е по някакъв начин. Мнозина твърдят същото.
— Мнозина?
— Враговете ви. Тези, които смятат, че не бива да водите този курс.
— А вие какво смятате, господин Хейдън?
— Смятам… — Младежът се поколеба. Извърна поглед, сведе го към тетрадката си, която лежеше все още неотворена на банката. — Смятам, че сте лош човек — продължи той почти шепнешком. — Извършили сте нещо ужасно. Нещо непростимо. Има всякаква информация за вас. Професорът убиец. Гениалният касапин. Наричат ви Книжния човек.
Олдис кимна отривисто. След това каза:
— Добре. Не исках да говоря пред вас за това, но очевидно, след като се провежда проучване без мое знание, се налага. Нека ви кажа само това: виновен съм, че пратих двете момичета на сигурна смърт. Всяка нощ в този затвор мисля колко объркан човек бях, докато като по-млад преподавах в университета „Дюмант“. Мога само да ви кажа, че умът е заключена стая, съвестта е ключът, а някои от нас са изхвърлили отдавна ключа.
— Съжалявате ли? — попита Хейдън.
И тогава студентите за първи път разбраха на какво е способен преподавателят им. Раздразнението му прерасна в нещо повече, превърна с в яростен зъл гняв, който искреше от очите му. И след секунда изчезна.
— „Съжалявам“ е просто дума като всички останали, господин Хейдън.
— Но вие сте убили двама души! Заклали сте две невинни момичета и сте подредили онези книги около…
— Никой не знае цялата истина за случилото се в „Дюмант“ — каза Олдис. — Никой никога няма да я научи. За да ви кажа, че „съжалявам“ — последната дума направо я изплю срещу микрофона, — трябва да се върна в миналото и да преживея отново престъпленията си, а аз нямам намерение да го правя. Не и тук, не и сега.
Хейдън като че ли беше казал всичко, което възнамеряваше. Но след малко вдигна отново поглед към монитора и попита:
— Само две са, нали?
Олдис премигна; беше съвсем спокоен, сякаш бе очаквал този въпрос.
— Жертвите, които са известни — продължи Хейдън. — Двете докторантки. Нали не сте убили и някой друг?
Професорът си избърса устата с длан. Когато заговори, гласът му режеше като стъкло.
— Няма да позволя на студент да ме разпитва.
И тогава младежът се отказа. Кимна — по-скоро на себе си, отколкото на някой друг — и постави екземпляра си на „Спиралата“ върху тетрадката. Изправи се и тръгна към монитора. Там спря и каза на Олдис нещо, което другите студенти не чуха, защото бе с гръб към тях. После излезе.
Залата се умълча.
— И така останаха осем — каза професорът със спокоен овладян глас.
Чу се смутен смях. Някой нервно се покашля. Някои заговориха, колкото да чуят собствените си гласове. След секунди Олдис ги накара да млъкнат, като постави дългия си блед показалец пред устните си.
— Шшшт, студенти.
Настъпи тишина.
Той прелисти записките върху паянтовата затворническа маса пред себе си и каза:
— А сега, кой откри името на мъжа с тъмното сако? Кой реши загадката?
Отначало всички мълчаха. После едно момиче в средата на лекционната зала бавно вдигна ръка.
Алекс води дълга вътрешна борба дали да каже нещо. Нима Олдис не им бе казал току-що, че е виновен? Нима не бе признал за двете убийства пред целия курс, пред деветима сигурни свидетели и всички останали, които гледаха проклетата връзка със затвора? Помисли си за книгата, така добре скрита в чекмеджето на бюрото й във Филбрик Хол. За странните обезпокоителни послания в нея.
„Ричард Олдис е невинен. Не споделяйте с никого, че сте видели това“.
Вероятно трябваше да си мълчи, да се държи така, все едно не е открила нищо.
Не.
Ако си държеше устата затворена, щеше да остави невинен човек да изгние в затвора. Може би самопризнанието му беше част от играта. Брънка от големия план на Олдис. Разбираше, че ако книгата и скритите послания казват истината, то тогава Олдис разчита на нея. Разчита на нея да разплете мистерията… „Да се вмъкнем през заешката дупка“.
Тя вдигна ръка.
— А, госпожица Шипли! — каза Олдис все така спокойно. — Разкажете на останалите какво сте открили.
„Нима е наясно? — помисли си тя. — Възможно ли е да знае, че съм взела книгата? Ако е така, защо е толкова спокоен?“.
— Мъжът с тъмното сако — каза Алекс с усилие, защото езикът й сякаш беше набъбнал и не я слушаше. — Той е…
— Моля, продължете.
— Мъжът с тъмното сако е Чарлз Ръдърфорд.
Професорът се усмихна. Най-неочаквано Алекс почувства прилив на гордост.
— Амбулантният търговец на енциклопедии? — попита някой зад нея. Мелиса Лий беше прочута както с невероятната си интелигентност, така й със сексскандала с нейно участие, за който се приказваше в катедрата по литература цели два семестъра. Обличаше се в черно, от глава до пети, в косата й имаше кичури с всякакви цветове, които й придаваха леко животински вид. Лицето й бе мъртвешки бледо. Следваше стил, който студентите в Джаспър бяха започнали да наричат „плик“. Носеше черни сенки, множество обеци и по намазаните й с тъмнолилаво червило устни винаги играеше сардонична усмивка. Тази вечер на тениската й пишеше „Убий поет“. — Но Ръдърфорд е никой. Пешка. Умира година преди да се появи „Златното мълчание“, а все още му слагат снимката по книгите, защото никой не знае каква роля е изиграл. Как е успяла тя… — Лий изгледа злобно Алекс, а Алекс просто й се усмихна в отговор.
— Точно там е цялата работа, госпожице Лий — каза Олдис. — Ръдърфорд заинтригува изследователите на Фолоус именно защото е един от най-малко вероятните заподозрени. Първо, умира от мозъчна емболия през 1974 година. Година по-късно е публикуван вторият роман на Фолоус. Освен това имаме проблем и с неговия старомоден, леко глуповат образ, типичен за Средния запад. Отначало, когато започват да издирват Фолоус, мнозина вярват, че снимката на Ръдърфорд е просто номер на автора. Още една заблуда. Но когато тръгват да търсят Ръдърфорд, изследователите научават нещо много интересно.
— Че е бил писател.
Олдис огледа залата и откри студента, който се бе обадил.
— Точно така. Много добре.
Беше футболистът Джейкъб Кедър. Седеше отдясно на Алекс. Тя се обърна и срещна погледа му. Той й кимна. „Сладък е — помисли си Алекс, — като за спортист-умник“. Беше го виждала из кампуса с някои от съотборниците му, бе го зървала няколко пъти и в бар „При Ребека“ — седеше на някоя затънтена маса и учеше от картончета. Кедър се наведе към нея и й прошепна:
— Сега ние с теб сме му любимците, Шипли. Единственият въпрос е къде ще открият труповете ни. — Алекс потисна смеха си и когато отново погледна напред, осъзна, че Олдис е чул. Взираше се право в тях. Сърцето й заседна в гърлото. Но професорът само се усмихна.
— Чарлз Ръдърфорд наистина е написал книга — продължи след малко Олдис. — Намерили са части от ръкописа в куфарчето му след неговата смърт. Но книгата е била доста странна и не е имала нищо общо с текстовете, с които се е прочул Фолоус. — Сведе поглед към масата пред себе си, прелисти записките си и извади един лист. — Или пък е имала?
Образът на професора изчезна от екрана, закрит от пожълтял документ, който бе вдигнал към камерата. Една опърпана страница, доста стара на пръв поглед, гънките я прорязваха като линиите на длан. Алекс прочете текста на нея: беше написан на пишеща машина. Имаше много подчертавания и поправки с посивял коректор. Приличаше на… „Колко странно“, помисли си тя. Беше статия от енциклопедия.
— Ръдърфорд е писал собствена енциклопедия? — попита едно момче от дъното. Беше Крисчън Кейн, слабият младеж с джинсовото яке. Кейн бе писателят на курса: пишеше къси разкази в стила на Стивън Кинг и ги публикуваше в литературното списание на колежа в Джаспър — „Гилдията“. Носеше се като френски бохем — рошав, с блузи с щампи „Оксфорд“ и цветни шалове. Разказите му бяха толкова зловещи и пълни с насилие, че мнозина се чудеха дали няма таен живот и дали не познава мрачните теми, за които пише, от времето, прекарано в гимназията в Делауер.
— Точно така, господин Кейн — отвърна Олдис. — Среща гибелта си малко след като започва този труд. Написва само няколко статии. Както виждате, все още е на буквата А. Но тази енциклопедия е много по-различна от онази на „Фънк и Уагнъл“, която продавал от врата на врата. Тази книга е… необикновена. По всичко личи, че е била посветена на самия Чарлз Ръдърфорд, на неговия живот, на това, което е постигнал, на хората, с които разговарял всеки ден, докато продавал стоката си. На пръв поглед има ясна граница между това аматьорско, взряно в пъпа си писание и творбите на Фолоус, които са истински лабиринти, пълни със загадки в самите загадки. Но когато изследователите навлезли по-дълбоко, видели, че енциклопедията на Ръдърфорд също е загадка.
— Какво имате предвид? — попита Майкъл Танър.
— По всичко личи, че Ръдърфорд е играел игра. Може би със самия себе си, но може и да не е така. Погледнете това.
Олдис вдигна друг лист, който много приличаше на първия. Хартията изглеждаше толкова стара и захабена, че на Алекс й се стори, че подушва застоялия мирис, който се носи от нея.
— Това е една от последните му статии, А, Албридж. Кратко описание на градче с това наименование. Албридж, Айова, население — две хиляди души. Забутано поселище, недалеч от мястото, където живее и работи Ръдърфорд. Странното обаче е, че когато погледнете картата на Айова…
— Градчето не съществува.
Отново беше Келър. Алекс осъзна колко е бърза мисълта му, как изпреварва всички от курса с отговорите си. Докато нейният досадно бавен ум работеше доста по-внимателно. Предпазливо. Улови се, че отново обръща очи към Келър с надеждата той да отвърне на погледа й.
— Албридж, Айова наистина е измислен град — каза Олдис. — Няма го на нито една карта от онова време и все още не се е появил. В своята „енциклопедична статия“ Ръдърфорд твърди, че е ходил там. Че е продал енциклопедии на няколко обитатели. Че е ял в малка закусвалня край градския площад. Но нищо от това не е вярно. И след като вече имаме тази информация, възниква по-големият въпрос.
Всички мълчаха и чакаха напрегнато. Нямаха търпение Олдис отново да заговори. Той ги водеше към нещо, приближаваше ги към връзката между Чарлз Ръдърфорд, мъртвеца, чиято снимка се появяваше на кориците на книгите, и самия Фолоус. Единственият звук в залата беше съскането на монитора.
— Защо? — попита Алекс.
Олдис я погледна разбиращо. Погледът му сякаш регистрираше всичко по пътя си, забелязваше и най-малката подробност. Това бяха очи на млад и очевидно красив мъж. После изведнъж те сякаш се препълниха с информация, като захарницата на майка й, която тя понякога пълнеше и част от кристалчетата падаха на масата. „Ето това е — помисли си Алекс. — Част от скритата същност на професора излиза наяве, излива се през екрана“.
— Точно така, госпожице Шипли — каза той. — Въпросът е „Защо?“. Защо Чарлз Ръдърфорд е измислил малкото градче Албридж, Айова? Защо твърди, че е прекарал един ден там? Единственото обяснение е, че Ръдърфорд иска да изиграе някого. Че книгата му изобщо не е енциклопедия, а по-скоро…
— Роман? — предложи Сали Мичъл със сладкото си тихо гласче.
Олдис не отговори. Само се ухили, доволен, че тези деветима („Не — припомни си Алекс, — сега сме само осем“.) специални студенти мислят толкова бързо.
— Но в хипотезата, че Ръдърфорд е Пол Фолоус, винаги възникват проблеми — каза Олдис. — Очевидният е, че човекът е бил вече мъртъв, когато излиза втората книга, което разбива цялата теория на парчета. Снимката на корицата според изследователите не означава нищо. Тя е шега. Още един ход от играта на Фолоус.
— А някой изобщо ходил ли е до Айова, за да провери? — попита Луис Прайн.
Олдис кимна.
— Изследователите стигнаха до вдовицата на Ръдърфорд, разбира се. Когато се появи вторият и последен роман „Златното мълчание“, трябваше да разберем какво става. Така че, да, всички се скупчиха в Айова. Понякога просто си седяха пред къщата, в която бе живял Ръдърфорд.
— Господи — промълви Мелиса Лий.
— Някои събраха кураж да говорят с вдовицата. Отначало тя беше учтива, но после усети колко са обсебени всички. Искаха да знаят. Да разплетат мистерията. И тя се разгневи. С Чарлз Ръдърфорд имат син, тогава малко момче, което не беше добре — наложило се да бъде лекувано в психиатрична институция. Тя трябваше да мисли и за неговата безопасност. Този откачен писател Фолоус не беше нейният съпруг. Нямаше как да бъде. И тя започна да се кара с насъбралите се изследователи, разгонваше ги, насъскваше срещу тях местната полиция. Скоро те се разбягаха и оставиха бедната женица и сина й на мира.
Студентите се замислиха над това. Франк Марсдън, по чиито мигли все още имаше остатъци от грим след репетицията на „Ричард III“, попита:
— Значи няма никаква вероятност Ръдърфорд, вашият „мъж с тъмното сако“, да е наистина Пол Фолоус?
Олдис мълчеше. Студентите седяха притихнали и чакаха, а червеното око на камерата в ъгъла на залата записваше всичко.
— Не съм готов да отговоря на този въпрос — каза най-накрая Олдис. — Между двамата наистина има връзка. Много е трудно да работя с ресурсите, които предлага затворът, но вярвам, че вече съм близо до отговора. Много близо. Открих факти за Фолоус, които не знаех, когато бях извън тези стени.
Млъкна и всички в залата се наведоха напред.
— С помощта на няколко мои доверени колеги — продължи професорът, — сред които и старият ми приятел доктор Стайли Фиск, почетен професор в Джаспър, намерих нова информация, която не е виждал нито един изследовател на Фолоус.
— Каква информация? — Алекс бе останала без дъх.
— Най-вече документи. Но също така и подсказки, скрити в двата романа. Подсказки, които вие, студенти, ще проверите по време на този курс. Но те няма да ви бъдат дадени наготово. Трябва да си ги заслужите. Това все пак е учебно заведение за висше образование и във всеки приличен курс най-добрите излизат начело. Ще ви кажа какво съм открил… но само ако спечелите това право.
— Откъде да започнем? — попита Майкъл Танър.
— Вече започнахте. Като разгадахте първата мистерия, стъпихте на пътеката, която ще ви отведе до истинската самоличност на писателя. Но помнете: аз не съм Пол Фолоус, както смятат някои литературни критици, любители на сензациите. — Професорът отново се изсмя, студентите също, но малко сдържано. Вече си бяха помислили и за това. — Освен това помнете, че няма да стигнете доникъде, ако не проучите кой е Чарлз Ръдърфорд и не разберете повече за сияйния град, от който е той. Следата започва от него. Ето как ще продължим нашето пътешествие.
След това им говори за „Спиралата“. Първите сцени от Манхатън от около 1900-та година. Житейското пътешествие на Ан Мари, която тръгва от Айова, за да разбере какъв е смисълът и предназначението й на този свят. Това беше роман на нравите: Ан Мари накрая открива, че дори културата на най-великия град е негостоприемна за една образована и самоуверена жена. Всички в залата бяха чели стотици такива романи, но Пол Фолоус бе оставил върху жанра собствения си отпечатък. Книгата беше различна. Имаше нещо неумолимо в издигането на Ан Мари, почти съдбовно. Под повърхността клокочеше скрита неспирна агресия. Някъде в първите петдесет страници, който им бяха за домашно, Ан Мари води отрицателния герой — блед като призрак, мразещ жените адвокат на име Конинг — в къщата в Челси, където тя живее с възрастния си чичо. След като го затваря на втория етаж в големия препълнен с вещи дом, тя слиза в приемната, за да пие чай с чичо си.
Олдис владееше вниманието им през цялото време. Водеше ги из дебрите на романа, разнищваше очевидните символи и по-неясните пасажи, говореше за книгата, сякаш тя беше нещо живо. Четеше на глас, повдигаше тона си с една октава, за да се въплъти в Ан Мари, правеше го така категорично, че след това всички щяха да чуват неговия глас, докато четат произведението в общежитието вечерта.
В края на лекцията беше останал без дъх, челото му лъщеше от пот. Алекс го наблюдаваше, поразена колко много смисъл бе успял да изтръгне от текста.
— Е… — каза професорът и погледна кухненския часовник, който държеше на масата. Оставаха само няколко минути. — За следващата седмица прочетете следващите петдесет страници от „Спиралата“ и всичко, което успеете да намерите за Чарлз Ръдърфорд. Предлагам ви да започнете с родния му град: Хамлет, Айова. Много интересно място. Освен това в произведенията на Фолоус много често се споменава Айова. Някакви въпроси към мен?
Алекс го гледаше. Знаеше, че времето й изтича, а той й бе дал толкова малко, от което да продължи. Не й бе казал какво се очаква да предприеме, накъде да поеме. Ако щеше да следва посланието в книгата, се нуждаеше от неговата помощ. Но как да я получи? Какви въпроси да зададе и как да ги формулира, та останалите да не разберат нищо?
„Не споделяйте с никого, че сте видели това“.
Оставаха деветдесет секунди. След това щяха да прекъснат връзката.
— Значи няма въпроси?
Шейсет секунди. Тя си представи Олдис по време на дългия му път обратно към килията, двамата надзиратели без лица, които го водят, решетките, зад които влиза. Животът на професора се състоеше от тайни, думи и болезнените викове на другите затворници. Вълнението му, че е открил нещо, изровил е нова информация, накрая бе довело до това: смълчана лекционна зала, уплашено момиче. Алекс си представи разочарованието му от нея, гнева му.
Трийсет секунди.
„Хайде, Алекс. Кажи нещо“.
Двайсет секунди и…
— Какво има в Хамлет?
Олдис се обърна към нея. Погледът му се промени, стана по-сериозен. По-напрегнат. Сякаш предаваше информация само на нея. Сякаш двамата бяха започнали разговор отвъд възприятията на другите студенти. Имаше усещането, че лекционната зала е изчезнала, а тя се намира в празна стая с електриковосини стени и се взира в екрана.
— Предлагам да попитате моя приятел ректор Стайли Фиск — каза Олдис. — Той ще ви разкаже много за Хамлет.
Връзката бе прекъсната и професорът отново изчезна.
След лекцията тя тръгна да се прибира пеша в снега. Побелелите дървета зад стадиона в западната част на университетското градче блестяха в далечината. По това време в кампуса беше мъртвило. Никакво движение по Роуз Авеню, никакви студенти по замръзналите дворове.
Избърза преди колегите си, изтича през хълма Харпърс, географския център на студентското градче, след това надолу към административната сграда, наречена Кулата, от която като паяжина се разклоняваха ниските постройки на общежитията. Чуваше смеха и виковете на първокурсниците, виждаше дима от комините на къщите на братствата, кръстени на гръцки букви. „Ето къде искам да бъда — усети се, че мисли. — Ето какво искам да правя с живота си, от какво искам да бъда част. Да преподавам литература в точно такова място“.
— Имаш ли му доверие?
Тя се обърна. Беше съседът й по банка, Келър. Носеше пухено яке с яка от заешка кожа, на гърдите му пишеше „КОЛЕЖАНСКИ ФУТБОЛЕН ОТБОР ДЖАСПЪР“. Вървеше целенасочено и скърцането на обувките му по снега отекваше чак до Кулата вдясно от тях.
— На Олдис ли? — попита Алекс.
— Аха.
— А ти?
Той не отговори.
— Не прилича на убиец — каза тя.
— Убийците личат ли си по нещо?
Алекс се усмихна.
— Ами да. Виж Менсън[1]. И Дамър[2] също. Налудничави очи. Олдис не е луд.
— А може би е хитър и се прикрива — каза той. — Виж. — Показа й нещо под светлината на уличната лампа. Беше го затиснал с длан, за да не го отвее вятърът. Лист от тетрадка. В дясното поле имаше трийсетина-четиридесет отметки.
— Какво е това? — попита тя.
— Броят на лъжите му.
Тя вдигна очи от листа.
— И как успя да ги преброиш?
— От футбола е. Блокираш някого, той ти показва с очи какво се кани да направи. В това се състои работата на нападателя: да предугажда действията на противника. Това е игра, в която разгадаваш измамите на другия. Един непрестанен детектор на лъжата.
— Да не би да си мерил кръвното на Олдис? Май охраната в „Рок Маунтин“ е доста хлабава, Келър.
Беше негов ред да се усмихне.
— Говоря ти сериозно. Имаше много знаци. Във футбола се научаваш да решаваш накъде да бягаш още преди играта да е започнала: твоят човек поглежда надолу, извръща очи. Или ти казва нещо, когато се борите за спорна топка, а гласът му трепери. Точно такива малки… издайнически знаци, нали разбираш?
— И ти си ги забелязал при професор Олдис.
— Бяха много, и то само тази вечер.
— Какво означава това?
— Той знае кой е Фолоус — каза Келър. — Просто не може да стигне до него. Ние сме неговите крака. И очи. Но няма да ни даде името му ей така, без нищо, няма да е по правилата. Затова ни води към него и ние се връзваме. Затова са тези „гатанки“. Малки парченца от пъзела, които ни подхвърля едно по едно, докато не разберем кой наистина е написал тези книги. Но има и нещо друго.
Алекс се взря в него.
— Какво?
— Не знам. — Той поклати глава. — Още не съм го разбрал, но работя по въпроса.
Алекс извърна очи. Точно пред нея беше Филбрик Хол, най-голямото женско общежитие в колежа. Видя силует на момиче на последния етаж. Беше седнала на перваза на прозореца и четеше. Чу звъна на нечий телефон и си спомни за болния си баща. Чудеше се кога ли ще й се обадят.
— Може и да си прав — каза на Келър. — Олдис сигурно лъже. Вероятно знае кой точно е Фолоус и си играе с нас. Но ще удостоя това с едно разумно съмнение.
— И защо?
— Защото — каза тя — обичам игрите. — „И обичам да печеля“.