Стив Бери
Венецианското предателство (88)

86

Винченти с мъка отвори очи. Болката прониза гърдите му и стигна чак до мозъка. Трудно му беше да диша. Колко куршума го бяха улучили? Три? Четири? Не помнеше, но сърцето му все още биеше. Може би не е толкова лошо да си дебел. Помнеше само как падна и пред очите му се спусна мрак. Изобщо не успя да стреля. Зовастина явно беше предвидила всеки негов ход.

Той се претърколи с цената на огромни усилия и стисна крака на масата. От гърдите му бликна кръв, болката отново го зашемети. Дишаше трудно. Пистолетът му го нямаше, но той осъзна, че в ръката си държи нещо друго. Повдигна я пред очите си и видя флашпаметта.

В окървавената му длан лежеше трудът на последните десет години от живота му. Как успя да го открие Зовастина? Кой го беше предал? О’Конър? Жив ли е, къде е? Единствено О’Конър знаеше за тайния проход през тежкия шкаф в кабинета.

Дистанционните бяха две. Къде е неговото? Направи усилие да фокусира погледа си и го видя. Лежеше на плочките, съвсем близо до него. Всичко беше загубено. А може би не. Той все още беше жив, а Зовастина беше изчезнала.

Събра сили, протегна ръка и сграбчи дистанционното. Би трябвало да организира пълната охрана на къщата и да отвлече Карин Уолд. Но изобщо не беше допускал, че Зовастина ще го свърже с нейното изчезване — или поне не толкова бързо. Както и че ще се обърне срещу него след всичко онова, което беше планирала. Тя имаше нужда от него. Но дали наистина беше така? Изплю кръвта, която се беше събрала в гърлото му. Сигурно имаше дупка в белите дробове. Закашля се, тялото му се разтърси от агонизираща болка.

Може би О’Конър щеше да успее да стигне до него. Винченти опипа дистанционното, без да бъде сигурен кой от трите бутона трябва да натисне. Единият отваряше кабинета му, вторият отключваше всички тайни врати в къщата, а третият задействаше алармената инсталация. Нямаше време да проверява кой как действа. Натисна и трите.

 

 

Зовастина не отделяше поглед от кафявото езерце. Малоун и Вит ги нямаше вече няколко минути.

— Там някъде трябва да има още една пещера — каза тя.

Виктор запази мълчание.

— Свали този пистолет!

Той се подчини, а тя рязко се извърна към него.

— Приятно ли ти беше да ме завържеш за онези дървета? Да ме заплашваш?

— Вие ми заповядахте да действам така, сякаш съм един от тях.

Виктор се беше представил далеч над очакванията й, успявайки да заведе неканените гости точно там, където тя искаше да отидат.

— Трябва ли да знам и нещо друго?

— Те действат така, сякаш знаят какво търсят.

Виктор пое ролята на двоен агент в момента, в който американците решиха да го активират. Веднага й беше признал всичко, а през последната година тя умело го използваше, за да внуши на Запада това, което желаеше. Беше принудена да играе опасната игра поради засиления интерес на Вашингтон към политиката на Федерацията.

И нещата се получиха. До Амстердам. И до момента, в който Винченти реши да убие американската шпионка. Лично тя го насърчи да я ликвидира, надявайки се Вашингтон да насочи вниманието си към него. За съжаление не се получи. Слава богу, че следващите й действия имаха по-голям успех.

Виктор незабавно докладва за появата на Малоун в двореца, а тя светкавично прецени предимството, което щеше да й осигури дирижираното му бягство оттам. Противникът се опита да отклони вниманието й чрез Едуин Дейвис, но тя моментално отгатна за какво става въпрос, вече знаейки, че Малоун се е появил в тила й.

— Трябва да има и друга пещера — повтори на глас Зовастина, след което събу обувките си и започна да се съблича. — Вземи фенерчетата и да вървим да проверим!

 

 

Стефани едва успя да долови звука на клаксон през дебелите стени. После вниманието й беше привлечено от някакво движение. Един панел на стената бавно се отмести и Или бързо отскочи встрани.

— Проклетата тайна врата! — възкликна Линдзи.

Тя внимателно пристъпи напред и огледа рамката. Болтове с електрическо задвижване, свързани с алармата. Не беше сигурна, но това беше най-вероятното предположение. Проходът отвъд беше осветен от голи крушки. Алармата замлъкна. Всички застинаха в очакване.

— Какво чакаме? — обади се Торвалдсен.

Тя бавно прекрачи прага.