Стив Бери
Венецианското предателство (87)

85

Виктор чу характерния глас на Зовастина. Колко пъти го беше командвала със същия рязък и хладен тон? Беше застанал встрани, близо до входа, за да не пречи на Вит и Малоун. Изправена на прага на осветената пещера, Зовастина не можеше да го види.

Той видя как двамата му спътници се изправят срещу върховния министър, без да издават присъствието му. Безшумно пристъпи към разширението на прохода, стисна пистолета и го насочи в главата на Зовастина в мига, в който тя влезе в пещерата.

Тя се закова на място.

— Ето го и моят предател! Тъкмо се питах къде изчезна.

Той забеляза, че не е въоръжена.

— Какво, ще ме застреляш ли? — попита тя.

— Ако ми дадеш повод.

— Нямам оръжие.

Този факт го разтревожи. Бърз поглед към Малоун показа, че и той е обезпокоен.

— Ще отида да хвърля едно око — каза Касиопея и се насочи към изхода.

— Горчиво ще съжаляваш, че ме нападна! — заплашително подвикна след нея Зовастина.

— С удоволствие ще ти дам възможност за реванш.

— Съмнявам се, че мистър Малоун и моят предател ще ми позволят това удоволствие — усмихна се Зовастина.

Касиопея изчезна в прохода. След няколко секунди отново се появи.

— Навън няма никой. И наоколо е тихо.

— Откъде тогава се появи тя? — попита Малоун. — И как е разбрала, че трябва да дойде точно тук?

— След като се изплъзнахте от моите емисари в планината, решихме да се оттеглим и да видим някъде ще се насочите — каза Зовастина.

— Кой е собственикът на имението?

— Енрико Винченти. По-скоро беше, защото преди малко го убих.

— Браво. Иначе аз щях да го направя — каза Малоун.

— Защо го мразиш?

— Той уби мой близък приятел.

— Освен това дойде да спасяваш мис Вит, нали?

— По-скоро дойдох да спра теб.

— Това може да се окаже доста проблематично.

Спокойствието й го разтревожи още повече.

— Може ли да разгледам езерцата? — попита Зовастина.

— Моля — кимна след кратко колебание той.

Виктор свали пистолета, но продължи да го стиска в ръка. Малоун не беше сигурен, че разбира какво става. Положението им беше особено. Единственият вход и изход винаги предполага проблеми. Зовастина пристъпи към кафявото езерце и погледна към водата. След няколко секунди разгледа зеленото.

— ZH, също като на медальоните — промълви тя. — Питах се защо Птолемей е добавил тези букви върху монетите. Вероятно той е авторът на издълбаното в камъка. Кой друг би го направил? Гениално хрумване. Трябваше ни много време за разгадаването му. На кого трябва да благодарим? Може би на теб, мистър Малоун?

— Да кажем, че се дължи на общите ни усилия.

— Каква скромност. Жалко, че не се запознахме по-рано и при други обстоятелства. С удоволствие бих те поканила да работиш за мен.

— Имам си работа.

— Като агент на американците?

— Всъщност аз продавам книги.

— Имаш чувство за хумор — засмя се тя.

Изправен зад нея, Виктор внимателно следеше развоя на събитията. Касиопея наблюдаваше изхода.

— Я ми кажи, Малоун, успя ли да разгадаеш всичко докрай? Тук ли е погребан Александър Велики? Когато ви прекъснах, останах с впечатлението, че искаш да обясниш нещо на мис Вит.

Малоун продължаваше да стиска фенерчето. Солидно и тежко, вероятно водоустойчиво.

— Винченти си е направил труда да прокара ток, осветил е дори езерцата. Не си ли любопитна да разбереш защо те са били толкова важни за него?

— Не виждам нищо особено наоколо.

— Но грешиш.

Малоун остави фенерчето на земята и започна са съблича якето и ризата си.

— Какво правиш? — обади се Касиопея.

Той събу обувките и чорапите си, после извади телефона и портфейла си от панталоните.

— Символът, издълбан в стената на езерцето — обясни. — Той сочи към далечното убежище.

— Котън! — предупредително го изгледа Касиопея.

Малоун не й обърна внимание и леко се плъзна във водата. Отначало му се стори гореща, но след това стана много приятна за уморените му крайници.

— Дръжте я под око! — предупреди той, напълни дробовете си с въздух и се гмурна.

 

 

— Лекарство срещу СПИН? — вдигна вежди Стефани.

— Преди години местен лечител завел Винченти при някакъв извор в планината — отвърна Линдзи. — Тогава той работел за иракчаните. Там открил бактерии, които унищожават ХИВ вируса.

Тя забеляза вниманието, с което слушаше Или.

— Не е казал на никого — добави Линдзи.

— Защо? — попита Или.

— Изчакал е удобния момент. Позволил е на болестта да се разпространява безпрепятствено, за да си осигури по-голям пазар.

— Не говориш сериозно! — смаяно възкликна Или.

— Тъкмо беше решил да го пусне в обръщение.

Стефани разбра за какво става дума.

— А ти щеше да участваш в печалбата, така ли?

Линдзи улови резервираността, с която беше зададен въпросът.

— Я зарежи назидателния тон! — тръсна глава той. — Аз не съм Винченти. Днес за пръв път чух за съществуването на подобно лекарство!

— И какво възнамеряваше да правиш?

— Щях да помагам при производството му. Какво лошо има?

— Докато Зовастина избива милиони? Ти и Винченти сте й помагали!

— Винченти възнамеряваше да я спре още преди да е предприела нещо — поклати глава Линдзи. — Той разполагаше с лекарството, а тя не можеше да направи нищо без него.

— Но сега тя държи нещата под контрол. И двамата сте идиоти!

— Винченти не е подозирал, че тук има и нещо друго, Стефани — обади се Торвалдсен. — Купил е имението с единствената цел да запази източника на бактерията. Запазил е азиатското й наименование и по всяка вероятност не е знаел нищо за гроба на Александър.

Тя вече беше направила връзката.

— Лечебната отвара и гробът са на едно място. За съжаление ние се оказахме затворени тук.

Слава богу, че Зовастина им беше оставила осветлението. Стефани започна да изследва сантиметър по сантиметър пода и недовършената облицовка на стените. Изход нямаше. Противната сладникава миризма продължаваше да се процежда под прага.

— В онези компютри се съдържа цялата информация за лечебните свойства на бактерията, така ли? — попита Или, обръщайки се към Линдзи.

— Сега това няма значение! — сопна се Стефани. — Важното е да се измъкнем оттук, преди да започнат фойерверките!

— Има значение — поклати глава Или. — Не можем да й оставим всичко това.

— Огледай се, Или! Какво можем да направим?

— Касиопея и Малоун са някъде наблизо.

— Така е — кимна Торвалдсен. — Страхувам се обаче, че Зовастина е на крачка пред тях.

Стефани беше съгласна с него, но проблемът беше на Малоун.

— Има нещо, което не й е известно — промълви Линдзи.

— Изобщо не се опитвай да се пазариш! — мрачно го изгледа Стефани.

— Преди да се появи тя, Винченти успя да прехвърли цялата информация на флашпамет. Когато Зовастина го застреля, устройството беше в ръката му. То все още е долу, в подземната лаборатория. С него и мен ще получите лекарството.

— Ох! — отчаяно изпъшка Стефани. — Уверявам те, че ако имаше начин да те измъкна оттук, щях да го направя, въпреки че си изключително гадно копеле! — Юмруците й отчаяно забарабаниха по вратата. — Уви, това няма как да стане!

 

 

Касиопея не изпускаше Зовастина от поглед, въпреки че вниманието й беше насочено към езерцето. Виктор също продължаваше да я държи на мушка. Малоун го нямаше вече близо три минути. Изключено беше да издържи толкова дълго под вода.

Миг по-късно от странния отвор в стената на езерцето изпълзя черна сянка и главата му изскочи на повърхността. Ръцете му се хванаха за каменния ръб, едната от тях продължаваше да стиска фенерчето.

— Трябва да видиш това — подхвърли на Касиопея той.

— И да ги оставя сами? — вдигна вежди тя. — Няма начин!

— Виктор има пистолет и може да се справи с нея.

Касиопея се колебаеше. Нещо не беше наред. Мислите й все още бяха насочени към Или, но това не й пречеше да отчита положението, в което се намираха. Все още нямаше доверие на Виктор, въпреки че през последните няколко часа им беше помогнал много. Ако не беше той, части от тялото й със сигурност щяха да висят по онези дървета. И все пак…

— Трябва да видиш това — повтори Малоун.

— Там ли е? — протегна шия Зовастина.

— Много ли искаш да знаеш?

Касиопея все още беше облечена в тясно прилепналия кожен костюм, с който беше напуснала Венеция. Сега свали якето. Остави пистолета си на камъка, в близост до този на Малоун и далеч от Зовастина. Забеляза погледа на Виктор, закован в черния й сутиен.

— Дръж я под око! — сухо го предупреди тя.

— Няма къде да мърда — отвърна шефът на охраната.

Тялото й бавно се плъзна във водата.

— Поеми си дъх и ме следвай — рече Малоун.

Видя го как се потапя и изчезва в отвора. Последва го на метър-два. Плуваше с отворени очи и така можа да види, че се придвижват през тунел между назъбените скали, широк около метър и половина. Езерцето отстоеше на около два метра от стената на пещерата, което означаваше, че вече плуват в недрата на планината. Фенерчето на Малоун хвърляше отблясъци по стените на тунела. Миг по-късно го видя да се изправя и тя изскочи на повърхността непосредствено до него.

Светлината затанцува по стените на друга пещера с куполообразен свод. Варовиковите стени бяха прорязани от тъмносини сенки. В тях бяха издълбани малки ниши, запълнени с делви от алабастър, затворени с изящни капаци. Сводът над главите им беше надупчен с грубо изсечени отвори. От тях струеше студена сребриста светлина, в която играеха ситни прашинки.

— Отворите трябва да сочат надолу — каза Малоун. — Тук е дяволски сухо. Те пропускат светлина, но никаква влага и осигуряват естествена вентилация.

— Пробили са ги специално за тази цел, така ли? — попита тя.

— Съмнявам се. По-скоро пещерата е била избрана, защото ги има. — Малоун се измъкна от езерцето, от крачолите му шуртеше вода. — Трябва да побързаме.

Тя го последва.

— Тунелът е единствената връзка между двете пещери — добави той. — Огледах набързо, за да съм сигурен.

— Това обяснява защо пещерата не е била открита досега.

Малоун плъзна лъча на фенерчето по стените. Тя забеляза избелели рисунки или по-скоро фрагменти от тях. Воин в колесница. В едната си ръка държи скиптър и юзда, а с другата е прегърнал жена през кръста. Елен, пронизан от копие. Дърво без листа. Воин с копие в ръка. Друг е насочил вниманието си към едър звяр, приличащ на глиган. Оцелелите цветове бяха изключително ярки. Наметалото на ловеца беше виолетово, колесницата — светлокафява, а животните — пясъчножълти. На противоположната стена се виждаха още рисунки. Млад ездач с копие в ръка и венец на главата, кипящ от енергия, се готви да атакува огромен лъв, заобиколен от кучета. Белият фон преливаше в жълти и оранжеви, червеникави и кафяви сенки.

— Не съм специалист, но ми се струва, че в рисунките се забелязва както азиатско, така и гръцко влияние — каза Малоун и насочи лъча към каменните плочи на пода, подредени като паркет.

В мрака се открои врата с гръцки орнаменти. Като специалист по антична архитектура Касиопея моментално откри влиянието на елинистичната епоха.

Над вратата беше издълбан надпис на гръцки.

— Да влезем — каза Малоун.