Стив Бери
Венецианското предателство (85)

83

В отделението за оръжие имаше три пистолета „Макаров“. Касиопея познаваше добре този модел — малко по-къс от стандартната военна „Берета“, но иначе добро и сигурно оръжие.

Хеликоптерът започна да се снижава, земята стремително се втурна срещу илюминаторите. Малоун говореше по телефона със Стефани. Май все още не бяха пристигнали. Касиопея изгаряше от нетърпение да види Или, да се увери, че е жив и здрав. През цялото време го беше оплаквала, но някак не окончателно. Все се бе надявала, че може да е жив. Това вече беше минало. Тя се оказа права за настойчивостта, с която беше издирвала слонските медальони. Права бе да насочи подозренията си към Ирина Зовастина, права бе да ликвидира онези мъже във Венеция. Действително допусна грешка по отношение на Виктор, но не изпитваше никакви угризения за убийството на партньора му. Защото не тя, а Зовастина беше започнала войната.

Хеликоптерът докосна земята, двигателите заглъхнаха. Грохотът им беше заменен от замайваща тишина. Вратата на кабината се отвори, Виктор и Малоун се надигнаха. Беше топло, слънцето припичаше. Часовникът й показваше 15:25 ч. Денят беше дълъг, краят му още не се виждаше. Беше дремнала час-два в самолета на Зовастина, с който бяха напуснали Венеция. Но това трудно можеше да се нарече сън.

Раздаде на спътниците си по един пистолет. Малоун хвърли предишното си оръжие на пода на кабината и затъкна пистолета в колана си. Виктор направи същото.

Намираха се на сто и петдесет метра зад къщата, отвъд малка горичка. Вдясно се виждаше пътеката, която чезнеше нагоре в планината. Малоун се наведе и опипа дебелия кабел, който се проточваше редом с нея.

— Хм. Някой наистина е искал да прокара ток горе.

— А какво има там? — попита Виктор.

— Може би това, което бившата ти шефка толкова много иска да открие.

 

 

Зовастина заповяда на двама от войниците да слязат в лабораторията.

Стефани се наведе над Хенрик.

— Добре ли си?

— Бил съм и по-зле — изпъшка възрастният мъж.

Но тя беше сериозно разтревожена. Торвалдсен отдавна беше надхвърлил шейсет, страдаше от изкривен гръбнак и съвсем не беше в добро физическо състояние.

— Не трябва да ги слушаш какво дрънкат — изръмжа Зовастина, обръщайки се към Или.

— А защо? — озъби се той. — Ти размахваш оръжие, ти удряш възрастни хора. Искаш ли да опиташ с мен?

— Учен, който си пада по насилието? — засмя се тя. — Не, умнико. Ние с теб няма да се бием. Аз имам нужда от помощта ти.

— Имаш я, ако пуснеш тези хора и престанеш със заплахите.

— Де да беше толкова просто.

— Права е — обади се Торвалдсен. — Не може да бъде толкова просто, когато става въпрос за биологична война. Тя мечтае да се превърне в съвременния Александър Велики, който ще избие милиони, за да възстанови и разшири някогашната империя.

— Не се подигравай! — сухо го предупреди Зовастина.

— Ще говоря каквото си искам — хладно я осведоми Торвалдсен.

Тя вдигна автомата и го насочи в гърдите му.

Или скочи и застана пред възрастния мъж.

— Ако искаш да видиш онази гробница, свали оръжието! — гневно извика той.

Стефани се запита дали тази тиранична жена копнее толкова силно да се добере до древното съкровище, че да позволи да бъде предизвиквана пред подчинените си.

— Ползата от теб бързо намалява! — процеди Зовастина.

— Имай предвид, че гробницата най-вероятно се намира съвсем наблизо и до нея може да се стигне пеша — спокойно отвърна Или.

Стефани се възхити на самообладанието му. Размахвайки къс месо пред разгневения лъв, той очевидно се надяваше гладът да надделее над инстинкта да убива. И веднага пролича, че той познава отлично характера на Зовастина. Тя бавно свали автомата. Войниците се върнаха, понесли голям компютър.

— Всичко е там — обади се Линдзи. — Резултатите от експериментите, методологията за използването на археята. Данните са кодирани, но аз мога да ги възстановя. Само аз и Винченти знаем паролата. Той ми се доверяваше и споделяше всичко с мен.

— Нямам нужда от теб — поклати глава Зовастина. — Разполагам с експерти, които лесно могат да разкодират всичко.

— Може би, но ще им трябва доста време да възстановят химическите реакции, с които се въздейства върху бактерията. Ние с Винченти работихме върху тях почти три години. Ти не разполагаш с толкова много време. Няма как да се сдобиеш с лекарствата.

Стефани си даде сметка, че безгръбначният глупак хвърля единствения си коз. Зовастина излая нещо на непознат език. Двамата войници понесоха компютъра към изхода. Тя размаха автомата и заповяда на останалите да ги последват.

Прекосиха коридора към главното фоайе и се насочиха към задната част на приземния етаж. Появи се друг войник. Зовастина му зададе въпрос на руски. Той кимна и посочи една затворена врата. Минута по-късно се озоваха в малка стая и вратата се захлопна зад тях. Стефани, Или, Торвалдсен и Линдзи бяха затворници.

Намираха се в нещо като склад, два на три метра, с недовършена дървена ламперия по стените. Въздухът беше напоен с миризмата на дезинфектанти. Линдзи се втурна към вратата и забарабани с юмруци по нея.

— Пусни ме навън! — извика той. — Само аз мога да ти помогна!

— Я млъквай! — изръмжа Стефани и онзи моментално утихна.

Очите й пробягаха по голите стени, умът й напрегнато работеше. Зовастина беше видимо притеснена и явно бързаше. Вратата отново се отвори.

— Слава богу! — извика Линдзи.

Зовастина застана под рамката с насочен автомат.

— Хей, какво… — започна Линдзи.

— Съгласна съм с нея, млъквай! — извика върховният министър и спря поглед върху Или. — Това ли е мястото, споменато в загадката?

Или забави отговора си, а Стефани се запита дали демонстрира инат или обикновена глупост.

— Откъде да знам? — отвърна най-сетне той. — Нали през цялото време бях затворен в оная къща?

— Но оттам дойде направо тук! — хладно рече Зовастина.

— Откъде знаеш?

Стефани разбра откъде. Късчетата на мозайката бързо се подредиха в главата й. Картината, която се получи, никак не беше приятна. Бяха ги измамили.

— Онзи пазач е пробил гумите ни по твое нареждане — поклати глава тя. — Искала си да вземем неговата кола, в която е монтирано устройство за проследяване.

— Само така можех да разбера какво знаете — кимна Зовастина. — Мястото беше под електронно наблюдение, което регистрира появата ви.

А Стефани беше застреляла онзи човек.

— Той нямаше никаква представа — отбеляза тя.

— Вършил си е работата — сви рамене Зовастина. — Фактът, че сте успели да го неутрализирате, си остава за негова сметка.

— Но аз го убих! — повиши тон Стефани.

— Защо си толкова разстроена от този факт? — озадачено я погледна Зовастина.

— Човекът можеше да живее.

— Това ти е проблемът. Както и проблемът на целия Запад. Вие не сте в състояние да вършите това, което трябва.

Стефани вече знаеше, че положението им е много по-тежко, отколкото си беше представяла. А в момента разбра, че Малоун и Касиопея имат същия проблем. Хенрик, изглежда, отгатна мислите й. Зад гърба на Зовастина се появиха войници, носещи някакви странни уреди. Един от тях беше поставен в краката на лидерката. От горната му част стърчеше нещо като фуния, а отдолу се виждаха колелца.

— Къщата е доста голяма. Подготовката ще отнеме известно време.

— Подготовка за какво?

— За да бъде опожарена — отвърна Торвалдсен.

— Точно така — потвърди Зовастина. — Междувременно аз ще направя едно кратко посещение на мистър Малоун и мис Вит. А вие чакайте тук.

Вратата се затръшна.