Стив Бери
Венецианското предателство (84)

82

Стефани, Хенрик и Или бяха задържани в къщата. Колата им изчезна в един от гаражите. Резиденцията се охраняваше от девет пехотинци, персонал не се виждаше. Затвориха ги в нещо като библиотека — просторно и елегантно обзаведено помещение с широки прозорци, от които се разкриваше великолепна панорама към зелената долина.

Трима войници, късо подстригани, с автомати в ръце, заеха ключови позиции — единият до вратата, вторият до прозореца, а третият — пред ориенталски шкаф с красива дърворезба. На пода лежеше труп на бял мъж на средна възраст, вероятно американец. В челото му зееше грозна дупка.

— Нещата вървят на зле — прошепна Стефани.

— Не виждам как можем да ги променим — отвърна Торвалдсен.

Или изглеждаше външно спокоен. Вътрешно беше объркан, но беше готов да се довери на Хенрик. Или по-точно на Касиопея, която със сигурност беше някъде наблизо. Той очевидно мислеше за нея, въпреки че нямаше изгледи двамата скоро да се съберат. Стефани се надяваше, че Малоун ще прояви по-голяма предпазливост от нея. Мобилният телефон остана в джоба й, въпреки че я бяха обискирали. Защо? Вниманието й беше привлечено от остро изщракване.

Ориенталският шкаф бавно се завъртя навътре, разкривайки тесен проход. От него се появи дребен мъж с хитро лице и оредяла коса, следван от Ирина Зовастина с пистолет в ръка. Войникът до шкафа почтително се отдръпна към прозореца. Зовастина натисна едно копче на дистанционното в другата си ръка и шкафът се върна на мястото си. После захвърли уреда върху мъртвия мъж на пода.

Тя връчи пистолета си на един от войниците, грабна автомата му и го заби в корема на Торвалдсен. Датчанинът изпъшка и се преви на две.

— Реших да се появя лично, вместо да ти се обадя по телефона! — просъска тя.

Торвалдсен с мъка си пое въздух и се изправи.

— Приятно е… да знаеш… че си направил толкова силно впечатление — промълви на пресекулки той.

— Ти коя си? — попита Зовастина, обръщайки се към Стефани.

Тя съобщи името си и добави:

— От американското Министерство на правосъдието.

— За теб ли работи Малоун?

— Да — излъга Стефани.

Върховният министър се втренчи в Или.

— Какво ти казаха тези шпиони?

— Че си лъжкиня. Че си ме държала в плен против волята ми. — Или замълча за миг, набра кураж и добави: — И че се готвиш за война.

* * *

Зовастина беше бясна на себе си. Беше се поддала на емоциите. Трябваше да убие Винченти, но Карин? Прониза я съжаление, но нямаше друг избор. Лекарство срещу СПИН? Възможно ли е, или просто я бяха излъгали? Знаеше, че от известно време насам Винченти мъти нещо. Затова бе изпратила свои шпиони, един от които беше Камил Ревин.

Сега огледа лицата на пленниците си и се обърна към Торвалдсен.

— Във Венеция успя да ме изпревариш, но тук ситуацията се промени.

— Ела! — обърна се към Линдзи тя.

Човекът остана на място, без да сваля поглед от оръжието. Зовастина направи знак на един от войниците, който пристъпи към Линдзи и силно го блъсна в гърба. Той падна на пода и направи опит да се изправи. Но тя го изпревари и заби дулото на автомата между веждите му.

— Искам да ми разкажеш всичко, което става тук! — просъска тя. — Ще броя до три. Едно!

Мълчание.

— Две!

Отново мълчание.

— Три!

 

 

Притеснението на Малоун растеше. Все още бяха на три километра от резиденцията, използвайки прикритието на планината. Около сградата не се забелязваше никакво движение. Имението несъмнено струваше десетки милиони долари, но в тази част на света едва ли живееха хора, които можеха да си го позволят. Може би с изключение на самата Зовастина.

— Трябва да проверим мястото — каза той.

Отново насочи вниманието си към пътеката и електрическия кабел, които чезнеха нагоре в планината. Над скалите се стелеше лека мараня, предизвикана от високите следобедни температури. В главата му отново се появи част от загадката на Птолемей: Изкачи стената, издигната от Бога. Когато стигнеш горе, погледни кафявото око и тръгни към далечното убежище.

Стени, изградени от Бога. Планини. Той реши, че е крайно време да прекратят изчакването, смъкна слушалките и извади мобилния телефон.

 

 

Дребният мъж рухна на пода и отчаяно се разрида. Зовастина бавно преброи до три.

— Помогни ми, господи! — простена мъжът. — Моля те, не ме убивай!

Дулото на автомата продължаваше да сочи в челото му.

— Кажи ми това, което искам да зная! — кресна Зовастина.

— В лабораторията Винченти каза истината. Те виреят в близката планина, нагоре по пътеката. В езерце със зелена вода. Той прекара електричество и осветление дотам. Открил ги е отдавна. — Човекът говореше бързо, сливайки думите. — Разказа ми всичко. Аз му помогнах да ги промени. Знам как действат.

— Кои са те? — тихо попита тя.

— Бактерии. Наричат се архея. Уникална форма на живот.

Стефани долови промяната в тона. Сякаш този човек беше усетил появата на нов съюзник.

— Те изяждат вирусите — все така забързано продължи той. — Унищожават ги напълно, но са безвредни за нас. По тази причина проведохме всичките клинични изследвания, да видим как действат върху твоите вируси.

Зовастина, изглежда, се замисли върху чутото.

Чула името на Винченти, Стефани се запита дали той не е собственик на огромната резиденция.

— Говориш глупости, Линдзи! — отсече Зовастина. — Нямам време за…

— Винченти те излъга за лекарството.

Интересът й видимо нарасна.

— Ти мислеше, че съществуват различни лекарства за всяка зооноза — каза Линдзи и поклати глава. — Но всъщност има само едно. — Махна към задните прозорци на къщата и добави: — Бактериите в зеленото езерце. Те лекуват всички вируси, които изследвахме. Той те накара да повярваш, че има много и различни лекарства, но всъщност е само едно.

Зовастина натисна дулото в челото му.

— След като Винченти ме е излъгал, вероятно и ти правиш същото в момента — каза тя.

Мобилният телефон на Стефани звънна в джоба на якето й.

— Мистър Малоун, най-после — обърна се Зовастина, насочи автомата в гърдите й и заповяда: — Отговори му!

Стефани се поколеба. Дулото на автомата се насочи към Торвалдсен.

— От този нямам никаква полза. Ако не отговориш, ще го застрелям!

Стефани отвори капачето, а Зовастина бързо се приближи, за да чува.

— Къде си? — прозвуча гласът на Малоун.

Зовастина безмълвно поклати глава.

— Още не сме пристигнали.

— Колко време ви трябва?

— Поне половин час. Оказа се по-далеч, отколкото мислехме.

Лъжата й бе одобрена с леко кимване от страна на върховния министър.

— Ние се намираме над една от най-големите резиденции, които съм виждал, особено сред тази пустош — съобщи й Малоун. — Изглежда напълно изоставена. До нея се стига по павирана алея, която се отклонява от шосето на километър и половина — два. Висим на около три километра зад резиденцията. Искаш ли допълнителна информация от Или? Виждам една пътека, която се извива нагоре в планината. Да проверим ли накъде води?

— Нека попитам.

Зовастина отново кимна.

— Той казва, че идеята е добра.

— Добре, отиваме да надникнем. Обади се, след като пристигнете.

Стефани изключи апарата и Зовастина го издърпа от ръката й.

— Сега ще разберем какво всъщност знаят Котън Малоун и Касиопея Вит — каза тя.