Стив Бери
Венецианското предателство (80)

78

Касиопея затегна колана си. Виктор направи остър завой и започна серия от маневри, за да се откъсне от преследвачите си. Тя знаеше, че Малоун разбира желанието й да говорят за Или, но си даваше сметка, че сега не е време за това. Оценяваше и решението му да рискува живота си. Как би могла да избяга от Зовастина без него? Съмняваше, че дори и Виктор би могъл да й помогне. Торвалдсен сподели, че той е на тяхна страна, но едновременно с това я предупреди, че помощта му има определени граници. Мисията му беше да остане неразкрит, но с развоя на събитията нещата явно се бяха променили.

— Откриха стрелба! — прозвуча напрегнатият глас на Виктор в слушалките.

Хеликоптерът силно се люшна наляво и тя увисна на предпазния колан. Ръцете й се вкопчиха в седалката. Започна да й се повдига. Зле понасяше пътуванията. Обикновено избягваше корабите и лодките, със самолетите нямаше проблеми, разбира се, ако летяха в права линия. Но с този беше различно. Подскачаше нагоре-надолу като развален асансьор и непрекъснато сменяше посоката на движението. Стомахът й се качи в гърлото. Не й оставаше нищо друго, освен да се държи здраво и да се надява, че Виктор знае какво върши.

Видя как Малоун натиска някакви копчета на пулта пред себе си и чу изстрели от оръдията. През челното стъкло на кабината се виждаха назъбени върхове, стърчащи над облаците.

— Още ли са след нас? — извика в слушалките Малоун.

— Да, и се приближават бързо — отвърна Виктор. — Опитват се да ни обстрелват.

— Не ни трябват ракети.

— Съгласен съм. Ако изстреляме нашите, това ще създаде проблеми не само за тях, но и за нас.

Излязоха от облаците. Хеликоптерът зави надясно и рязко се спусна надолу.

— Трябва ли да го правим? — простена Касиопея, опитвайки се да успокои стомаха си.

— Страхувам се, че да — отвърна Малоун. — Трябва да използваме долините, за да им избягаме. Ще сновем като в лабиринт.

Касиопея знаеше, че преди години Малоун е бил военен пилот.

— На някои от нас това не им харесва — простена тя.

— Можеш по всяко време да се освободиш от съдържанието на стомаха си — леко се усмихна той.

— Няма да ти доставя това удоволствие! — отсече младата жена.

За щастие не беше хапвала нищо от вчера, когато обядваха на Торчело.

Хеликоптерът с рев продължаваше да се носи в следобедното небе. Грохотът на моторите беше оглушителен. Тя беше летяла на подобни машини и преди, но никога в бойна обстановка. Тази се мяташе насам-натам като влакче на ужасите.

— Радарът засича още два хеликоптера — съобщи Виктор. — Но те са далеч на юг.

— Накъде летим? — попита Малоун.

Машината навлезе в поредния остър завой.

— На юг — отвърна Виктор.

Малоун се втренчи в радара. Планините им предлагаха щит срещу преследвачите, но затрудняваха засичането. Вражеските хеликоптери ту се появяха на екрана, ту изчезваха. За по-добра картина американците използваха спътниково наблюдение или самолети АУАКС. За щастие Централноазиатската федерация не разполагаше с тези високотехнологични възможности. Екранът на радара се изчисти.

— След нас няма никой — обяви Малоун.

Беше принуден да признае, че Виктор е опитен пилот. Беше се спуснал опасно ниско над дълбоките долини на метри от скалистите върхове. Самият той никога не беше управлявал подобна машина, макар че отдавна изпитваше желание да го направи. А зад щурвала на свръхзвуков изтребител не беше сядал вече цели десет години. През първите няколко години, след като бе прехвърлен към проекта „Магелан“, беше поддържал пилотските си умения, но постепенно работата го погълна и лицензът му изтече. Тогава това не му направи впечатление, но сега съжаляваше, че се беше отказал от тренировките.

Виктор изравни машината на височина две хиляди метра.

— Улучи ли нещо? — подхвърли през рамо той.

— Трудно е да се каже. Но мисля, че все пак успяхме да ги задържим на почетно разстояние.

— До крайната точка остават около сто и петдесет километра на юг. Ходил съм на Арима, но за съжаление доста отдавна.

— Все над планини ли ще летим?

— Да — отвърна Виктор. — И над дълбоки долини. Това ще ни позволи да останем извън обхвата на радарите. Районът не се води зона за сигурност, границата с Китай отдавна е отворена. Голяма част от ресурсите на Зовастина са насочени на юг към Афганистан и Пакистан.

— Измъкнахме ли се? — обади се Касиопея.

— Така изглежда.

— Ще поема по обиколен маршрут, за да избегнем евентуални нови срещи — обади се Виктор. — Ще отнеме още малко време, но колкото повече се отдалечаваме на изток, толкова по-сигурен ще бъде полетът.

— С колко ще ни забави този маршрут?

— С около половин час.

Малоун одобрително кимна, а Касиопея не възрази. Едно е да избягваш куршумите, но съвсем друго, когато става въпрос за ракети въздух-въздух. Съветските нападателни оръжия бяха отлични, най-вече ракетите. Решението на Виктор беше разумно.

Малоун се отпусна на седалката и отправи поглед към върховете наоколо. Голите им червеникави склонове бяха прорязани от коритото на буйна река. До тази забравена от бога земя бяха стигали както Александър Велики, така и Марко Поло. Някога тя е била истинско бойно поле. Британски колонии на юг, Русия на север, Китай на изток и Афганистан на запад. През по-голямата част от XX век Москва и Пекин се бяха борили за контрол върху тези територии. В крайна сметка бяха стигнали до напрегнато примирие, от което единствен победител се оказа Памир.

Александър Велики бе избрал с много мъдрост мястото за вечното си жилище. Но дали наистина бе така? Дали тленните му останки наистина бяха някъде тук? И чакаха да бъдат открити?