Стив Бери
Венецианското предателство (75)

73

Малоун бавно навлезе в тъмната и негостоприемна гора. Пред очите му се появи малка, осветена от слънцето полянка. Обърна се. Виктор не се виждаше никъде, но поведението му беше напълно обяснимо. Чу гласове и ускори крачка. Спря зад дебелия ствол на дърво в края на пътеката. Видя Касиопея с разперени ръце, завързана между две приведени дървета. Пред нея стоеше Ирина Зовастина.

Виктор беше прав. Положението беше много сериозно.

 

 

Зовастина беше ядосана от поведението на Касиопея Вит, но същевременно и заинтригувана.

— Май не ти пука, че ще умреш — подхвърли тя.

— Ако ми пукаше, нямаше да дойда с теб.

Време беше да предложи на тази жена поне една основателна причина да живее.

— По време на полета попита дали Или е жив, но аз не ти отговорих — каза Зовастина. — Искаш ли да разбереш?

— Няма да повярвам на нито една твоя дума.

— Правилно — сви рамене Зовастина. — На твое място и аз не бих повярвала.

Извади телефон от джоба на якето си и натисна един бутон.

* * *

Стефани чу звъненето и хвърли поглед към мъртвия, проснат на земята.

Торвалдсен също го чу.

— Това е Зовастина — обади се Или. — Обажда ми се по телефона, който носи този човек.

Стефани се втурна напред, измъкна апарата от джоба на мъртвия и му го подаде.

— Хайде, обади се!

— Един човек иска да говори с теб — каза Зовастина и приближи телефона към ухото на Касиопея.

Тя нямаше намерение да говори с никого, но гласът насреща я прониза като мощен електрически заряд.

— Какво има, госпожо министър? — Пауза. — Госпожо министър?

Тя не можеше да мълчи. Гласът разсея всичките й съмнения.

— Или. Аз съм Касиопея.

Мълчание.

— Или, там ли си?

— Да, да, тук съм. Просто онемях от изненада. Страшно се радвам да чуя гласа ти.

— Аз също.

Гърлото й пресъхна. Всичко се промени.

— Какво правиш тук? — попита Или.

— Дойдох да те търся. Знаех, че… Надявах се, че си жив. — Касиопея направи върховни усилия да се овладее и добави: — Ти добре ли си?

— Да, добре съм. Но се тревожа за теб. При мен е Хенрик заедно с една жена на име Стефани Нел.

Това беше новина. Касиопея направи опит да се концентрира. Зовастина вероятно не подозираше какво става на мястото, където държеше Или.

— Кажи това на министъра — кратко подхвърли тя.

Зовастина приближи телефона до ухото си.

Стефани изслуша Или, който повтори думите си. Беше наясно, че Касиопея е в шок, но защо тя поиска Или да съобщи на Зовастина, че те са тук?

 

 

— Кога се появиха приятелят ти Торвалдсен и тази жена? — попита Зовастина.

— Преди малко. Пазачът направи опит да ги убие, но сега е мъртъв.

— Госпожо министър — обади се друг глас в слушалката и тя веднага го позна.

Торвалдсен.

— Или е в наши ръце.

— А аз държа Касиопея Вит. Остават й най-много десет минути живот.

— Ние разрешихме загадката.

— Непрекъснато слушам за това. Както от теб, така и от Касиопея. Да предложиш нещо конкретно?

— О, да. Преди залез-слънце ще бъдем на гроба. Но ти няма как да разбереш.

— Намирате се на територията на моята Федерация — предупреди тя.

— Което не ни попречи да влезем в нея и да освободим затворника ти и няма да ни попречи да се оттеглим.

— Но си направи труда да ме уведомиш.

— Държиш Касиопея, а тя е единственото, което искам. Ако искаш сделка, обади се.

Линията прекъсна.

 

 

— Мислиш ли, че беше разумно? — попита Стефани.

— Трябва да я извадим от равновесие.

— Но нямаме представа какво става там.

— На мен ли го казваш?

Личеше, че Торвалдсен е дълбоко обезпокоен.

— Остава да се надяваме, че Котън ще вземе нещата в свои ръце — добави с въздишка той.

* * *

Зовастина се опита да преодолее чувството си на тревога. Тези хора настояваха на своето. И щяха да си го получат. Тя извади нож от кожен калъф.

— Приятелите ти са тук. Държат Или. За съжаление Торвалдсен няма нищо, което да ми трябва.

Тя се приближи към въжетата.

— Предпочитам да те гледам как умираш.

 

 

Малоун видя и чу всичко. Телефонното обаждане вероятно беше от Или Лунд. Забеляза реакцията на Касиопея, но си даде сметка, че в разговора се беше намесил и трети човек. Хенрик? Стефани? Те вече би трябвало да са стигнали при Лунд. Нямаше повече време за губене. Той излезе от прикритието си и извика:

— Достатъчно!

Зовастина замръзна на място, с гръб към него.

— Пусни ножа! — заповяда той.

Очите на Касиопея потъмняха сякаш от мрачно предчувствие. Той също го изпита: гадно и неприятно чувство.

От гората излязоха двама мъже, насочили оръжията си в гърдите му.

Зовастина бавно се извъртя с лице към него.

— Мистър Малоун! — злорадо се усмихна тя. — Не можете да убиете всички ни!