Стив Бери
Венецианското предателство (66)

64

Централноазиатска федерация, 8:50 ч.

Винченти се спусна в подземната лаборатория на имението си, където го чакаше Линдзи. Помощникът му току-що се беше върнал от Китай след изпълнението на поставените задачи. Беше му се доверил преди около две години, когато възникна необходимостта от официален ръководител на експерименталната програма по изследването на вирусите и антителата. Човек, който да има и доверието на Зовастина.

— Температурата? — попита той.

— Стабилна — отговори Линдзи след кратка справка с контролните уреди.

Лабораторията беше личното владение на Винченти. Стерилно помещение с кремави стени и черни плочки на пода. През средата му минаваха два реда маси от неръждаема стомана. Металните полици над автоклава бяха отрупани с епруветки, мензури и градуирани стъкленици, а оборудването включваше още апаратура за дестилиране, центрофуга, електронни везни и два компютърни терминала. Дигиталната симулация играеше важна роля в експериментите. По време на службата му в Ирак се работеше на принципа проба-грешка, който, освен че беше ненадежден, струваше време и пари. Днес, при правилно зададени параметри, компютърните програми бяха в състояние да симулират почти всяка химическа или биологична реакция. А през последната година Линдзи беше свършил чудесна работа, определяйки параметрите за кибертеста на ZH.

— Разтворът е със стайна температура и те плуват в него като луди — обясни Линдзи. — Направо да не повярва човек!

Температурата в езерцето, в което беше открил бактерия архея, беше около 37,8 градуса по Целзий. Производството и транспортирането на трилиони бактерии при такава температура беше практически невъзможно и затова те започнаха постепенно да я намаляват. Интересното беше, че при стайна температура археята забавяше действието си и сякаш заспиваше, но попаднала в кръвоносната система, затоплена до обичайните 36,8 градуса, тя светкавично се реактивираше.

— Клиничните тестове, които завърших преди няколко дни, показват, че можем да я съхраняваме при стайна температура продължително време — добави Линдзи. — Те са тук от над четири месеца и демонстрират смайваща адаптивност.

— Именно така са оцелели милиони години, сякаш са очаквали да ги открием — кимна Винченти.

Беше седнал зад една от лабораторните маси и бе пъхнал облечените си в гумени ръкавици месести ръце в херметически затворен контейнер. Над главата му тихо бръмчеше климатичната инсталация със слоести микрофилтри за пълно пречистване на въздуха. Той взе капка от активна ХИВ култура и я обработи с капчица безцветна субстанция. След няколко секунди извади лабораторното стъкълце и го сложи под микроскопа. Свали гумените ръкавици от изпотените си ръце и настрои фокуса на окулярите. Един поглед му беше достатъчен.

— Вирусът изчезна — обяви той. — Почти веднага след първия контакт. Сякаш бактерията само това е чакала.

Даваше си ясно сметка, че ключът към успеха се крие в техните биологични модификации. Преди няколко години беше наел нюйоркска юридическа кантора, която трябваше да направи специално проучване. Резултатите от него бяха категорични: забранени за патентоване са всички минерални ресурси и биологични видове, които се срещат в природата. Айнщайн не би могъл да патентова прочутата си формула E=mc2, както Нютон не би могъл да патентова своя закон за земното притегляне. Това бяха проявления на природата и следователно — достъпни за всички. Но генномодифицираните растения, създадените от човека многоклетъчни живи организми, включително бактериите архея с променено естествено състояние можеха да бъдат защитени с патенти.

Скоро щеше да се обади на същата кантора да започнат процедурата по патентоването. Необходимо беше и одобрение от страна на Американската агенция за храните и лекарствата. Пътят на дадена субстанция от лабораторията до домашната аптечка се извървяваше средно за дванайсет години, тъй като американската система за одобрение на лекарствените продукти бе най-строгата в света. Винченти прекрасно знаеше какви са шансовете. Агенцията допускаше едва пет от 4000 предложени препарата да бъдат изпробвани върху хора. И най-много един от тях получаваше одобрение. Преди седем години агенцията одобри съставките на нов бърз тест за откриване на СПИН, който бе в категорията на болестите, застрашаващи живота. За нейните стандарти това стана сравнително бързо — някъде между шест и девет месеца. В Европа процедурите също са строги, но нямат нищо общо с драконовските изисквания на ААХЛ. А в страните от Африка и Азия, където болестта взема най-много жертви, одобрение от правителството изобщо не се изисква.

Той щеше да започне продажбите именно там. За да покаже на света колко хора ще бъдат излекувани, докато болните от СПИН в Америка и Европа ще продължават да умират. Тогава щеше да получи одобрението дори без да го иска.

— Не съм питал, но и вие не сте ми казвали — промърмори Линдзи. — Къде, по дяволите, открихте бактериите?

Времето на секретността беше отминало. Сега се нуждаеше от безрезервната подкрепа на Линдзи. Но отговорът на въпроса къде, неминуемо щеше да предизвика и следващия: кога?

— Някога да си се замислял какво е било състоянието на фирмите за производство на презервативи преди СПИН? — отвърна с въпрос Винченти. — Разбира се, те са имали пазар и вероятно са пласирали по няколко милиона годишно. Но след появата на СПИН са произведени и продадени милиарди бройки по целия свят. Ами симптоматичните лекарства? Лечението на СПИН си е истинска фабрика за пари. Коктейл от три медикамента струва между дванайсет и осемнайсет хиляди американски долара годишно. Умножи тази сума по милионите заразени и ще получиш милиарди печалба от лекарство, което не лекува нищо. Ами спомагателните материали? Гумени ръкавици, халати, стерилни спринцовки. Имаш ли представа колко милиона стерилни игли се купуват и разпространяват безплатно между наркоманите, за да се предотврати заразата по венозен път. И при тях както при презервативите цената скочи неимоверно. Гамата е безкрайна. За фирма като „Филоджен“, която произвежда и продава лекарствени продукти, ХИВ е истинска златна мина.

През последните осемнайсет години бизнесът ни процъфтяваше. Заводът за производство на презервативи утрои производството си, а общите ни продажби стигнаха до небето. Разработихме дори два симптоматични продукта, които се продаваха много добре. Преди десет години излязох на борсата, увеличих основния капитал и реинвестирах приходите от продажби на лекарства и помощни материали в нови производства. Купих козметична фирма, компания за производство на сапун, верига универсални магазини и компания за замразени храни, като предварително знаех, че един ден „Филоджен“ лесно ще изплати кредитите.

— Откъде бяхте сигурен?

— Открих бактерията преди почти трийсет години. Осъзнах потенциала им преди двайсет. Разполагах с лекарство срещу ХИВ и знаех, че мога да го извадя на бял свят по всяко време.

Върху лицето на Линдзи се появи очакваното объркване.

— И не казахте на никого? — смаяно прошепна той.

— На никого — кимна Винченти. Искаше да разбере дали човекът отсреща е толкова аморален, колкото изглежда, и внимателно подхвърли: — Нима това е проблем? Просто изчаках узряването на пазара.

— Знаели сте, че разполагате не с частично решение на проблема, с което вирусът евентуално ще се справи, а с истинско лекарство. Единственият начин тотално да се унищожи ХИВ. Дори ако някой откриеше друг медикамент, който да укроти вируса, вашето лекарство щеше да действа по-ефикасно и по-бързо, а производството щеше да бъде почти без пари.

— Това беше идеята.

— И за вас нямаше значение, че междувременно умират милиони хора?

— А нима мислиш, че на някого му пука за СПИН? Слез на земята, Грант. За тази болест само се говори, но никой не прави нищо. Сама по себе си тя е уникална. По всеобщо мнение поразява чернокожите, хомосексуалистите и наркоманите. Но историята на епидемията разкрива гадния живот, който се крие под нея и който изпълва съществуването на всички ни: секс, смърт, власт, пари, любов, омраза, страх. Всички опити за справянето със СПИН се концептуализират, финансират и представят по начин, който го превръща в най-политизираната болест в историята на човешката цивилизация.

В главата му изплуваха думите на Карин Уолд: Но въпреки това не е започнала да убива хората, които го заслужават.

— Ами другите фармацевтични компании? — попита Линдзи. — Не се ли страхувахте, че и те могат да открият лек?

— Имаше и такъв риск, разбира се — кимна Винченти. — Но аз следях конкуренцията отблизо. Бих казал, че техните изследвания не доведоха до нещо повече от поредица от грешки. — Чувстваше се добре, защото най-после можеше да говори свободно. — Искаш ли да видиш къде живее бактерията?

— Тук ли? — светнаха очите на помощника му.

— Съвсем наблизо — каза Винченти.