Стив Бери
Венецианското предателство (58)

56

Самарканд

Винченти се събуди.

Лежеше на разпънатата кожена седалка, монтирана в задната част на кабината. Хеликоптерът беше напуснал града и летеше на изток.

Телефонът в скута му вибрираше.

Върху екрана се беше изписало името на Грант Линдзи, началник на научноизследователската лаборатория в Китай. Пъхна миниатюрната слушалка в ухото си и натисна бутона.

— Приключихме — обяви служителят му. — Зовастина разполага с всички микроорганизми, лабораторията е преобразена. Всичко е чисто.

Винченти нямаше никакво намерение да се окаже между чука и наковалнята, в случай че Западът или Китай проявяха интерес към плановете на Зовастина и неговата лаборатория в планините. По този проект бяха работили само осем учени начело с Линдзи. Всички следи от работата им сега бяха заличени.

— Плати на хората и ги пусни да си вървят — разпореди се той. — По-късно О’Конър ще се срещне с всеки един от тях и ще им предложи съответните компенсации. — Отговори му мълчание и той побърза да добави: — Не се безпокой, Грант. Вземи данните от компютъра и тръгвай към къщата ми оттатък границата. Ще трябва да изчакаме, за да видим какво мисли да прави с този арсенал върховният министър Зовастина.

— Тръгвам веднага.

Това искаше да чуе.

— Ще се видим още днес — каза Винченти. — Хайде, действай, защото ни чака работа.

Изключи телефона и отново се излегна на седалката. В съзнанието му изплува споменът за джуджето лечител от Памир. В онези години Таджикистан беше примитивна и враждебна страна. Там медицинските изследвания бяха почти непознати, чужденци се появяваха рядко. Именно по тази причина иракчаните разглеждаха района като многообещаващ по отношение на зоонозите.

Две езерца с изворна вода високо в планината. Едното зелено, другото кафяво. Растението, чиито листа беше сдъвкал. Спомни си водата — топла и чиста. И странната гледка под нейната повърхност, разкрила се в светлината на фенерчето. Две букви, издълбани в каменното дъно. По една във всяко езерце. Z и H.

Представи си медальона, който му показа Стефани Нел. Един от онези, които Зовастина събираше с всички възможни средства.

Видя миниатюрните букви, гравирани върху лицевата му страна. ZH.

Съвпадение ли беше това? Едва ли. Разбра значението на буквите от учените, към които се беше обърнал. Според тях на старогръцки те представляваха символ на живота. На времето идеята да ги използва като име на бъдещото лекарство срещу СПИН му се стори много добра, но сега не беше толкова сигурен. Имаше чувството, че светът се сгромолясва около него, а пълната анонимност, на която доскоро се беше радвал, започва бързо да се изпарява. Американците бяха по петите му, Зовастина също. Скоро можеше да се окаже, че дори Венецианската лига е против него.

Но той беше направил избора си. Нямаше връщане назад.

 

 

Малоун местеше очи от Торвалдсен на Касиопея. По всичко личеше, че приятелите му не изпитват безпокойство от опасната ситуация, в която се бяха озовали. Той знаеше, че двамата с Касиопея биха могли да се справят със Зовастина и Виктор. Опита се да им го внуши с поглед, но те очевидно бяха на друга вълна.

— Не се плаша от твоя папа — процеди Зовастина, обръщайки се към Мичънър.

— Ние не искаме да плашим когото и да било — отвърна той.

— Ти си един набожен лицемер!

Мичънър не отговори.

— Няма какво да кажеш, нали?

— Ще се моля за вас, госпожо министър.

— Не ми трябват твоите молитви, отче! — изплю се в краката му тя и направи знак на Касиопея. — Хайде! Време е да тръгваме. Хвърли лъка и стрелите. Вече няма да ти трябват.

Касиопея мълчаливо се подчини.

— Вземете пистолета й — каза Виктор, пристъпи крачка напред и й подаде оръжието.

— Ще ти се обадя веднага след като излетим. Ако до три часа не чуеш гласа ми, убий свещеника. — Зовастина замълча за момент, после добави: — Убий го бавно, Виктор. Нека да страда!

Виктор и Мичънър напуснаха олтара и поеха по полутъмната централна пътека.

— Тръгваме ли? — попита Зовастина, обръщайки се към Касиопея. — Надявам се, че ще се държиш прилично.

— Имам ли друг избор?

— Онзи свещеник ще оцени доброто ти поведение.

Малоун ги изчака да напуснат олтара и се обърна към Торвалдсен.

— Така ли ще ги оставим, без дори да се опитаме да ги спрем?

— Така трябва — каза Стефани, появила се откъм южното крило в компанията на непознат мъж. Представи го като Едуин Дейвис, заместник-съветник по националната сигурност — същият, който се беше обадил преди по телефона. Строен мъж, от когото се излъчваше достойнство. Беше облечен с безупречно изгладен панталон, снежнобяла риза, обувките му от телешка кожа блестяха.

Малоун не му обърна внимание.

— Защо така трябва? — попита той, обръщайки се към Стефани.

— Не бяхме сигурни какво ще стане — отговори вместо нея Торвалдсен. — И се опитахме да предизвикаме някаква реакция от тяхна страна.

— Това означава ли, че нарочно им предадохте Касиопея?

— Аз бях против, но тя очевидно беше на друго мнение по въпроса — въздъхна Торвалдсен. — Видях го в очите й и използвах момента, за да удовлетворя желанието й. Затова те помолих да хвърлиш оръжието.

— Ти да не си полудял?!

— Аз бях този, който преди три години я запозна с Или, Котън — промълви възрастният мъж и направи крачка напред.

— Какво общо има това?

— На млади години Или е имал глупостта да опита с различни наркотици. За съжаление бил небрежен със спринцовките и се заразил с ХИВ. Справяше се с болестта сравнително добре, използвайки различни комбинации от лекарства. Но шансовете не бяха на негова страна. На даден етап повечето от заразените с вируса се разболяват от СПИН и умират. Той обаче извади късмет.

Малоун мълчеше и чакаше.

— Касиопея също е заразена.

Какво?! Дали беше чул правилно?

— Кръвопреливане, преди десетина години. Лекува се със симптоматични лекарства и състоянието й е сравнително добро.

Макар и шокиран, Малоун започна да разбира смисъла на нейните коментари.

— Но как е възможно? — прошепна той. — Тя е толкова силна, живее пълноценен живот!

— Всеки може да го прави, стига да взема лекарствата си ежедневно и да контролира вируса.

Малоун се обърна и заби очи в лицето на Стефани.

— Ти знаеше ли?

— Научих го от Едуин малко преди да тръгнем насам. Той и Хенрик са чакали да се появим. Затова Мичънър ме дръпна настрана.

— А какво беше мястото ни във вашите планове? — обърна се той към Дейвис. — Да се откажете от мен и Касиопея, обявявайки, че нямате нищо общо?

— Нещо такова — кимна елегантният мъж. — Нямахме представа какво ще направи Зовастина.

— Ах ти, жалко копеле! — извика Малоун, стисна юмруци и тръгна към него.

— Аз одобрих това поведение, Котън — обади се Торвалдсен. — На мен трябва да се сърдиш.

Малоун спря и бавно се обърна.

— Кой ти даде право?

— Президентът Даниълс ми се обади малко след като ти и Касиопея напуснахте Копенхаген. Разказа ми какво се е случило в Амстердам и ме попита какво знам по въпроса. Казах му, след което той изрази мнение, че ще бъда полезен тук.

— Но в моята компания, нали? Затова ли ме излъга, че Стефани е в беда?

Торвалдсен стрелна с поглед Дейвис и леко въздъхна.

— Всъщност по този въпрос и аз съм малко смутен. Предадох ти онова, което чух от тях. Явно президентът е искал всички да бъдем замесени.

— Не ми харесва начина, по който работите! — извика Малоун с блеснали от гняв очи.

— Напълно логично — кимна Дейвис. — Но аз съм длъжен да направя каквото трябва.

— Нямаше време за задълбочено обмисляне, Котън — рече Торвалдсен. — Импровизирах в движение.

— Така ли мислиш?

— Не вярвах, че Зовастина ще извърши някоя глупост тук, в катедралата. Нямаше как да го направи, защото изненадата щеше да бъде пълна. Съгласих се да я предизвикам. Разбира се, положението с Касиопея е съвсем различно. Тя е убила двама души.

— Плюс трети в Торчело — добави Малоун и стисна зъби, напомнил си да бъде нащрек. — За какво е цялата тази история?

— Отчасти, за да спрем Зовастина — отвърна Стефани. — Тя планира мръсна война и разполага с ресурс да я осъществи.

— Църквата е получила сведения за нейните намерения и побърза да ни уведоми — добави Дейвис. — Затова сме тук.

— Можехте да уведомите и нас — мрачно го изгледа Малоун.

— Не можехме, мистър Малоун. Направих си труда да надникна в служебното ви досие. Били сте великолепен агент, изпълнявали сте много успешни мисии, награждаван сте. Нямам основания да ви смятам за наивен. Според мен би трябвало да знаете какви са правилата на играта.

— Работата е там, че вече не съм в нея.

Малоун направи няколко крачки напред-назад, за да се овладее. После се приближи до дървената кутия на пода.

— Защо Зовастина се изложи на риск само за да види тези кости?

— Това е другата, по-обърканата част от историята — намеси се Торвалдсен. — Ти си чел части от ръкописа, открит от Или, които се отнасят до Александър Велики и лековитата отвара. Може би малко наивно Или стига до заключението, че отварата може да влияе върху някои вирусни патогени.

— Като ХИВ?

— Точно така — кимна Торвалдсен. — Известно е, че определени природни субстанции успешно се справят с бактериите и вирусите, а дори и с някои форми на рака. Например дървесни кори, растения и корени. Или се е надявал, че в случая става въпрос именно за нещо подобно.

В главата на Малоун изплуваха редове от ръкописа. Обзет от угризения и усетил искреността на Птолемей, Евмен му казал къде е гробът на Александър: високо в планината — там, където скитите разкрили на Александър тайната на живота. Именно скитите му показали отварата. Евмен твърди, че Александър е погребан там.

Нещо му хрумна и той се извърна към Стефани.

— Един от медальоните е у теб, нали?

Стефани му подаде монетата.

— Сдобихме се с нея в Амстердам, където хората на Зовастина се опитаха да я откраднат. Имаме уверения, че е истинска.

Малоун вдигна декадрахмата срещу светлината.

— В доспехите на боеца са скрити микроскопичните букви ZH — добави Стефани. — Живот на старогръцки.

Той си спомни за други откъси от „История“ на Йероним от Кардия. Птолемей ми подаде сребърен медальон, на който Александър се сражава с индийски слонове. Много такива монети били изсечени в чест на тази битка. Каза ми да се върна при него, след като разгадая скрития му смисъл, но месец по-късно почина.

Нещата се подреждаха.

— Монетите и загадката вървят заедно — рече той.

— Без съмнение — кимна Торвалдсен. — Но по какъв начин?

В момента той нямаше отговор на въпроса.

— Никой от вас не ми отговори — каза той. — Защо ги пуснахте да си тръгнат?

— Беше ясно, че Касиопея няма нищо против — отвърна Торвалдсен. — Ние с нея притежаваме достатъчно информация за Или, за да заинтригуваме Зовастина.

— Затова ли я потърси по телефона, докато бяхме навън?

— Да, тя трябваше да знае за какво става въпрос. А аз нямах представа какво е намислила. Котън, ти трябва да проумееш, че Касиопея иска да разбере какво се е случило с Или, но отговорът на този въпрос е в Азия.

Малоун изпитваше безпокойство от обсесията на партньорката си. Както и от болката, която я измъчваше. И от болестта й. Твърде много неща, които се нуждаеха от изясняване. Твърде много емоции за човек, който упорито се стремеше да ги пренебрегва.

— Какво възнамерява да предприеме, след като пристигне във Федерацията?

— Нямам представа — сви рамене Торвалдсен. — Зовастина е наясно, че съм в течение на плановете й. Направих си труда да я убедя. Тя знае, че Касиопея е свързана с мен и без съмнение ще се опита да изтръгне от нея всичко, което…

— Преди да я убие.

— Котън, тя пое този риск напълно съзнателно — обади се Стефани. — Никой не я е принуждавал да отиде там.

— Точно така, никой — кимна с нарастващо безпокойство той. — Но и никой не я спря. И свещеникът ли е замесен?

— Той има конкретна задача — отвърна Дейвис.

— Но това не е всичко — каза Торвалдсен. — Загадката на Птолемей е напълно реална и Или си е давал сметка. Най-накрая ние разполагаме с всички елементи от нея и можем да я разрешим.

— Там няма нищо — махна към кутията Малоун. — От което следва, че сме в задънена улица.

— Нищо подобно — поклати глава Торвалдсен. — Преди да бъдат извадени на бял свят, костите са лежали в криптата в продължение на векове. — Той посочи отворения саркофаг и добави: — Когато ги извадили за пръв път през 1835 година, там имало и още нещо, за което малцина знаят. В момента то се намира в трезора, където е престояло много години.

Ръката му се насочи към южното крило, което тънеше в мрак.

— А ти изчака Зовастина да си тръгне, за да надникнеш там? — присви очи Малоун.

— Нещо такова — отвърна датчанинът и в ръката му се появи ключ. — Дори съм си купил билет.

— Вероятно си даваш сметка, че залъкът е прекомерно голям за устата на Касиопея.

— Напълно — въздъхна Торвалдсен.

Трябваше му време за размисъл. Извърнал глава към южното крило, Малоун небрежно подхвърли:

— Знаеш ли какво да правиш с онова нещо там?

— Това не е моя работа, но има един човек, който със сигурност знае.

В очите на Малоун се появи недоумение.

— Хенрик поддържа мнение, с което Едуин е склонен да се съгласи… — започна Стефани.

— Става въпрос за Или — сухо рече Торвалдсен. — Според нас той е жив.