Стив Бери
Венецианското предателство (55)

53

Стефани последва монсеньор Мичънър по страничен коридор, който водеше към църковните канцеларии. В една от тях я чакаше Едуин Дейвис, седнал под портрет на папата в тежка рамка.

— Още ли имаш желание да ми сриташ задника? — попита той.

Тя беше прекалено уморена, за да подклажда огъня.

— Какво търсиш тук?

— Опитвам се да предотвратя една война.

Никак не й се слушаха глупости.

— Вероятно си наясно, че в храма могат да възникнат проблеми.

— Точно по тази причина не си там.

Започва да й просветва.

— Ще отречете да имате нещо общо с Малоун и Касиопея, а?

— Нещо такова. Нямаме представа какво може да направи Зовастина, но аз не желая в бъркотията да се замесва и шефът на проекта „Магелан“.

Тя се обърна към вратата.

— На твое място бих останал тук — подхвърли Дейвис.

— Върви по дяволите, Едуин.

Мичънър й препречи пътя.

— И вие ли сте част от тази лудост? — сбърчи вежди тя.

— Вече ви казах, че попаднахме на нещо важно и го предадохме където трябва. Ирина Зовастина представлява опасност за света.

— Подготвя война, в която ще загинат милиони — добави Дейвис. — И вече е почти готова да я започне.

— Но въпреки това си прави труда да долети във Венеция, за да разгледа мумия на две хиляди години? — рязко се обърна тя. — Какво всъщност търси тук?

— Може би набира гняв — отговори Мичънър.

Стефани забеляза палавите пламъчета в очите му.

— А вие сте й направили постановка, така ли?

— Не — поклати глава духовникът. — Всичко си е нейно дело.

— Там вътре ще застрелят някого. Касиопея не е на себе си. Не мислите ли, че стрелбата ще привлече вниманието на полицията на площада?

— Едва ли — поклати глава Мичънър. — Стените на базиликата са дебели над метър. Никой няма да ги чуе.

— Стефани, ние не знаем защо Зовастина е рискувала да се появи тук — каза Дейвис. — Но явно е нещо важно и затова решихме да й правим компания.

— Ясно ми е, че не бихте пропуснали такъв шанс. Но нямате право да рискувате живота на Малоун и Касиопея.

— Стига, стига. Нямаме нищо общо. Касиопея вече се е забъркала, заедно с Хенрик Торвалдсен. Който, между другото, забърка и теб. А Малоун е голямо момче и може да прави каквото пожелае. Той е тук, защото го иска.

— Хвърляш въдицата, а? Надяваш се да се добереш до някаква информация.

— Използвайки единствената стръв, с която разполагам — кимна Дейвис. — Тя е тази, която проявява желание да надникне в гробницата.

— По всичко личи, че сте запознати с плановете й — озадачено го погледна тя. — Какво още чакате? Бомбардирайте военните й съоръжения, изолирайте я от света, подложете я на политически натиск!

— Не е толкова просто. Информацията ни не е пълна, нямаме конкретни доказателства. Разбира се, тя не може да отрече всичко, но и ние не можем да бомбардираме лаборатории за производство на биологични оръжия. За съжаление не знаем всичко, затова имаме нужда от Малоун и останалите.

— Не го познаваш, Едуин — въздъхна Стефани. — Котън не обича да си играят с него.

— Вече знаем, че Наоми Джонс е мъртва.

Беше изчакал подходящия момент, за да й го каже. Думите му я удариха като чук.

— Открита е в ковчег с още един човек — някакъв дребен мошеник от Флоренция. Със счупен врат и куршум в главата.

— Винченти? — попита тя.

Дейвис кимна.

— Той също се е раздвижил. Днес неочаквано е заминал за Централноазиатската федерация.

Тя разбра, че ще чуе и други неща.

— Току-що е отвлякъл жена, за която Ирина Зовастина се грижи от миналата година насам. Имала е емоционална връзка с нея.

— Зовастина е лесбийка, така ли?

— Дали тази новина ще предизвика шок в нейното Национално събрание? Дълго време е поддържала връзка с тази жена. В момента тя умира от СПИН, а Винченти вероятно иска да я използва.

— Има ли причина да му позволявате да прави каквото си иска?

— И той крои нещо, което е доста по-важно от доставката на вируси и лекарства на Зовастина, по-важно и от осигуряването на безопасно място за бизнеса на Венецианската лига. А ние искаме да разберем какво е то.

Изведнъж й се прищя да се махне. На вратата на канцеларията се появи още един свещеник.

— Чухме изстрел в базиликата — съобщи той.

 

 

Малоун избягна куршума на бодигарда, скривайки се зад една от витрините. Опита се да намери убежище още преди онзи да се появи на балкона, но човекът се оказа бърз. Куршумът попадна в солидна маса, върху която бяха разстлани средновековни тъкани, и отскочи от твърдото лакирано дърво. Изстрелът отекна във вътрешността на храма и положително привлече вниманието.

Малоун измъкна пистолета си и прекоси излъскания под към продълговат шкаф, в който бяха изложени рисунки и осветени части от древен пергамент. Искаше да привлече противника по-навътре в галерията. Което очевидно не беше проблем. До слуха му долетяха бързо приближаващи се стъпки.

 

 

Зовастина чу изстрела и забеляза движение вдясно от себе си зад каменния парапет. Над него видя главата на единия от бодигардовете си.

— Не съм сам — предупреди я Торвалдсен.

Тя продължаваше да го държи на мушката си.

— „Сан Марко“ гъмжи от полиция. Ще ти бъде трудно да се измъкнеш. Ти си държавен глава, намираш се в чужда държава. Наистина ли ще ме застреляш? — Торвалдсен замълча за миг, после добави: — Как би постъпил на твое място Александър?

Тя не успя да определи дали той говори сериозно, или се опитва да я поучава. Но знаеше отговора.

— Щеше да те убие!

Торвалдсен смени позицията си, заставайки вляво от нея.

— Не съм съгласен. Той е бил великолепен тактик и умен човек. За пример ще ти дам Гордиевия възел.

Зовастина вдигна глава към каменния парапет.

— Какво става там? — извика тя.

Отговор не последва.

— С прословутия възел била завързана двуколка в селището Гордион — продължи със спокоен тон Торвалдсен. — Никой не бил в състояние да го развърже. Александър решил проблема, като срязал въжето с меча си, а след това го развързал. Просто решение за сложен проблем.

— Говориш прекалено много.

— Александър не е допускал нещо да обърка мислите му.

— Виктор! — подвикна тя.

— Разбира се, за този възел се носят всякакви легенди — продължи Торвалдсен. — Според една от тях Александър измъкнал пръта от хомота, напипал двата края на въжето и успял да го развърже. Всъщност кой знае каква е истината?

Тя започна да се уморява от брътвежите на тази човек. Нямаше значение дали бе държавен глава, или не. Натисна спусъка.