Стив Бери
Венецианското предателство (46)

44

Самарканд, 2:30 ч.

Винченти придърпа стола си по-близо до масата и сервитьорът поднесе храната. Повечето от хотелите в града бяха мрачни и занемарени дупки, в които почти нищо не функционираше. Но „Интерконтинентал“ беше нещо различно. Тук обслужването беше на европейско ниво, обогатено от широко рекламираното „азиатско гостоприемство“. След дългия полет от Италия той беше гладен и поръча вечеря за двама в стаята си.

— Предай на Орманд, че не съм доволен от обслужването — обърна се към сервитьора той. — Въпреки предварителното ми обаждане предястията ни се сервират едва след трийсет минути. Всъщност кажи му да дойде тук след вечеря, за да му го съобщя лично.

Сервитьорът кимна и се оттегли.

Артур Беноа се настани срещу него и разстла салфетката на коленете си.

— Трябваше ли да бъдеш толкова груб? — попита той.

— А ти защо не ги притискаш да работят както трябва, след като хотелът е твой? — попита в отговор Винченти.

— Защото не съм недоволен. Те приготвиха храната по най-бързия начин, на който са способни.

Това изобщо не повлия на настроението на Винченти. Ставаха гадни неща и той беше силно изнервен. О’Конър беше пристигнал тук преди него, за да подготви всичко. А той самият реши да хапне, да си почине, а после и да свърши малко работа.

— Предполагам, че не ме покани да вечерям с теб, защото изпитваш удоволствие от компанията ми, Енрико — подхвърли Беноа и хвана вилицата. — Затова предлагам да мигнем направо на въпроса. Какво искаш от мен?

— Пари — отвърна Винченти и започна да се храни. — Или ако трябва да бъда точен, „Филоджен Фармасютик“ се нуждае от финансови средства.

Беноа остави вилицата и отпи глътка вино.

— Колко, преди да си ми развалил удоволствието от храната? — попита той.

— Един милиард евро. Може би милиард и половина.

— Само толкова?

Винченти се усмихна на сарказма. Беноа беше натрупал състоянието си в областта международните финанси и в момента контролираше редица банки в Европа и Азия. Беше стар и уважаван член на Венецианската лига със собствен капитал от няколко милиарда евро. Хотелите бяха негово хоби. Съвсем наскоро беше открил „Интерконтинентал“ с идеята да привлече в Самарканд още членове на Лигата, плюс неизбежните богати туристи, които обикалят по света. Той пръв се беше установил за постоянно в Централноазиатската федерация. В продължение на години Беноа беше отпускал щедри кредити на „Филоджен“ и така беше подпомогнал стремителния възход на корпорацията.

— Предполагам, че ще искаш заем с по-ниска лихва от тази на международните пазари — предположи той.

— Разбира се — кимна Винченти и с наслада пое аромата на пълнения фазан в чинията си.

— Колко по-ниска?

В гласа на банкера прозвуча скептицизъм.

— Два пункта.

— Защо очакваш да ги получиш?

— От теб съм теглил кредити за милиони, Артур — въздъхна Винченти. — И съм ти ги изплащал до последния цент, със съответната лихва. Това е причината, поради която очаквам преференциално отношение.

— Доколкото съм информиран, ти и в момента ползваш кредити от моите банки, и то значителни.

— Които се изплащат коректно.

Банкерът очевидно знаеше, че е точно така.

— Каква ще бъде моята полза от подобно споразумение? — попита той.

Най-после нещо конкретно.

— Каква част от „Филоджен“ притежаваш? — попита Винченти.

— Притежавам сто хиляди акции, които закупих по твоя лична препоръка.

Винченти набучи на вилицата си поредния къс от печената птица.

— Наясно ли си с вчерашната им котировка на борсата?

— Не съм си направил труда.

— Шейсет и един и четвърт, нагоре с половин процент. Действително е добра инвестиция, Артур. Миналата седмица самият аз изкупих почти петстотин хиляди акции. — Винченти натопи късчето птиче месо в пълнежа от пушена моцарела и добави: — Тайно, разбира се.

От изражението на Беноа пролича, че е разбрал посланието.

— Нещо голямо, а? — подхвърли той.

Макар и хотелиер аматьор, колегата на Винченти във Венецианската лига обичаше да прави пари.

— Не мога да ти кажа, Артур — въздъхна с престорено съжаление той. — Вътрешната политика на фирмата не го позволява. Дори изпитвам срам от въпроса ти.

— Тук тези правила не важат — подсмихна се Беноа. — Забрави ли, че ние ги пишем, също като законите? Хайде, изплюй камъчето!

— Няма да стане! — отсечи Винченти и зачака. Както обикновено, алчността на приятеля му щеше да надделее.

— За кога ти трябва този милиард или милиард и половина?

Винченти преглътна залъка си и отпи от виното.

— Най-късно до шейсет дни.

Беноа прецени чутото, след което зададе следващия си въпрос:

— Срок на заема? Разбира се, ако отпускането му изобщо бъде възможно.

— Двайсет и четири месеца.

— Милиард долара, плюс лихвите, които ще бъдат и изплатени след две години?

Винченти не отговори и продължи да дъвче, оставяйки другия сам да си направи заключенията.

— Както вече споменах, корпорацията ти е силно задлъжняла — продължи Беноа. — Моите финансови експерти едва ли ще бъдат склонни да отпуснат нов заем.

Винченти реши, че вече е време да обяви това, което се очакваше от него.

— Ти ще наследиш поста ми в Съвета на десетте.

— Откъде знаеш? — изненада се Беноа. — Членовете имат право на свободен избор.

— Нищо не е свободно, Артур — поклати глава Винченти. — Мислех, че вече си го разбрал. Моят мандат свършва, а на теб ти предстоят две години начело на Съвета.

Беноа отдавна мечтаеше да поеме високия пост в Лигата и Винченти отлично го знаеше. Но там щяха да му трябват приятели, които да му бъдат задължени. До този момент такива бяха четирима души от петимата, които оставаха в Съвета. Сега купуваше и петия.

— Добре — кимна Беноа. — Но ще ми трябват няколко дни, за да разпределя риска между няколко банки.

— Направи го — усмихна се Винченти, продължавайки да се храни. — Трябва да ми повярваш, Артур. Не е зле да се обадиш на борсовия си посредник.