Стив Бери
Венецианското предателство (42)

40

Вторник, 21 април, Самарканд, 1:40 ч.

Винченти внимателно се спусна по стълбичката на частния самолет. Полетът от Венеция до Централноазиатската федерация бе продължил почти шест часа, но той вече беше свикнал да използва рационално времето — да почива и да се наслаждава на лукса в кабината.

Питър О’Конър го последва в топлата нощ.

— Обичам Венеция, но дъждовете и влагата изобщо няма да ми липсват, когато най-сетне дойда да живея тук — промърмори той.

Винченти се насочи към колата, която ги чакаше на пистата. Беше му приятно да се раздвижи след продължителния полет. Шофьорът изскочи навън и му отвори задната врата. О’Конър седна отпред. Купето беше разделено от плексигласова преграда. На седалката до него се беше отпуснал мургав мъж с черна коса и дяволити очи, които сякаш откриваха смешното и в най-сериозните житейски ситуации. Квадратната му челюст беше покрита с гъста четина, а младежкото му лице изглеждаше свежо въпреки късния час.

Камил Каримович Ревин беше министър на външните работи на Централноазиатската федерация. Едва четирийсетгодишен и без почти никакъв международен опит, той беше възприеман като покорния слуга на Зовастина, изпълняващ всичките й желания. Но преди няколко години Винченти бе забелязал и нещо друго.

— Добре дошъл — поздрави го Камил. — Отдавна не сме се виждали.

— Много работа, приятелю. Лигата поглъща голяма част от времето ми.

— Аз често контактувам с вашите членове. Мнозина от тях се оглеждат за терени за строеж.

Едно от споразуменията със Зовастина предвиждаше преместването на членовете на Лигата на територията на Федерацията. Това беше изгодно и за двете страни. Новата бизнес утопия щеше да ги отърве от тежките данъци, а вливането на техните капитали в икономиката на страната под формата на стоки, услуги и преки инвестиции щеше да компенсира Федерацията за всякакви такси и данъци. И нещо още по-добро — в страната щеше да се установи една висша класа, освободена напълно от ограниченията, които западните демокрации обичат да налагат на своите най-богати граждани. По дълбокото убеждение на Винченти там малцинството на богатите плаща несправедливо за поддържането на стандарта на мнозинството.

Членовете на Лигата бяха поощрявани да купуват големи парцели земя, която благодарение на съветското управление беше почти изцяло държавна собственост. Винченти участваше активно в този процес, оглавил специалната комисия за преговори с правителството на Зовастина по въпроса. Той вече беше закупил един терен от около осемдесет хектара в подножието на планините на някогашния Източен Таджикистан.

— Колко души сключиха сделки? — попита той.

— Досега сто и десет. С различни предпочитания относно местоположението, но терените в околностите на Самарканд си остават най-търсените.

— В близост до властта. Не след дълго Самарканд и Ташкент ще се превърнат в световни финансови центрове.

Колата напусна летището и пое по пътя към центъра на града, отстоящ на четири километра. Беше взето решение за строителството на ново летище, а трима от членовете на Лигата вече бяха изготвили архитектурните планове за един наистина модерен комплекс.

— Защо си тук? — попита Камил. — При последния ни разговор мистър О’Конър не беше особено ентусиазиран.

— Оценяваме високо информацията за пътуването на Зовастина. Знаеш ли защо отива във Венеция?

— Не. Каза само, че скоро ще се върне.

— Значи никой няма представа какво ще прави във Венеция, така ли?

— Ако научи, че си пристигнал тук и заговорничиш зад гърба й, всички сме мъртви — мрачно поклати глава Камил. — Не забравяй, че срещу малките й гадинки няма защита.

Външният министър беше представител на новото поколение политици, издигнали се едновременно със създаването на Федерацията. И макар че Зовастина беше първият върховен министър, тя нямаше да бъде последният.

— Мога да се справя с гадинките.

— А не е ли по-добре да я убиеш и това да реши всичко? — попита с усмивка азиатецът.

Винченти безпогрешно долови огромните му амбиции.

— Би било глупаво — поклати глава той. — Имам предвид нещо много по-добро.

— А ще имаш ли подкрепата на Лигата?

— Съветът на десетте одобрява всички мои действия.

— Не всички, приятелю — усмихна се Камил. — Знам какво говоря. Онзи опит за покушение беше твое дело, нали? Да, да, няма смисъл да го потвърждаваш. Но ти я предупреди и тя постави снайпериста на покрива. Иначе нямаше как да реагира толкова бързо. — Помълча за момент, после тихо добави: — Питам се, дали няма да предадеш и мен?

— Искаш ли да наследиш поста й?

— Предпочитам да остана жив.

Винченти извърна глава към прозорчето, зад което се виждаха плоските покриви на къщите, сините куполи и минаретата на джамиите. Самарканд беше разположен в долина, заобиколена от планини. Нощта скриваше смога, който почти никога не се вдигаше от древната земя. В далечината се очертаваше мъгливият силует на голяма фабрика, която някога беше произвеждала стоки за Съветския съюз, а днес допринасяше за брутния вътрешен продукт на Федерацията. Лигата беше вложила милиарди за нейната модернизация, планираше и по-нататъшни инвестиции. Затова той искаше да бъде сигурен.

— Колко силно желаеш да станеш върховен министър?

— Зависи — отвърна Камил. — Възможно ли е това да стане с подкрепата на Лигата?

— Аз не се безпокоя от вирусите на Зовастина. И ти би трябвало да мислиш като мен.

— О, мой могъщи приятелю! — въздъхна Камил. — Знаеш ли колко много врагове си отидоха внезапно? Странно е, че никой не го забелязва. Нейните болести действат безупречно. Просто настинка или грип с тежки усложнения.

Макар че бюрократите на Федерацията, включително Зовастина, ненавиждаха всичко съветско, те бяха усвоили отлично опита на своите корумпирани предшественици. Затова Винченти подбираше думите си много внимателно, като същевременно не забравяше да дава щедри обещания.

— Нищо не става без риск — каза той.

— Така е — сви рамене Ревин. — Но понякога рискът е прекалено голям.

Винченти отново насочи поглед към Самарканд. Един древен град, основан около пети век преди Христа и наричан с най-различни имена: „Градът на сенките“, „Градината на душата“, „Бисерът на Исляма“, „Столицата на света“. Християнско средище преди нашествията на мюсюлмани и руснаци. Благодарение на съветската власт Ташкент, който бе на двеста километра на североизток, бе просперирал. Но Самарканд си остана духовният център на региона.

Очите му спряха върху лицето на Камил Ревин.

— Предстои ми да предприема една изключително опасна стъпка — промълви той. — Наближава краят на мандата ми като председател на Съвета на десетте. Ако ще правим нещо, трябва да го направим сега. Както казваме ние: „Или си свърши работата, или стани от гърнето“. Участваш ли, или не?

— Ако кажа „не“, вероятно няма да доживея утрото — въздъхна Ревин. — Участвам.

— Радвам се, че се разбираме.

— А каква е стъпката, която се готвиш да предприемеш? — попита външният министър.

Винченти отново насочи поглед към стотиците минарета. Върху едно от тях светеха огромни букви на арабски, които гласяха: БОГ Е БЕЗСМЪРТЕН. Въпреки хилядолетната си история Самарканд продължаваше да излъчва мрачната тържественост на една култура, отдавна лишена от въображение. Зовастина изглеждаше решена да промени това и имаше ясна представа как да го постигне. Декларацията пред Стефани Нел, че историята не е сред силните му страни, беше абсолютна лъжа. На практика тя беше една от големите цели в живота му. Силно се надяваше, че не допуска грешка, опитвайки се да вдъхне живот на миналото. Но сега това беше без значение. Вече беше късно да се променя. Заби очи в лицето на съзаклятника си и тихо отговори:

— Това е стъпка, която ще промени света.