Стив Бери
Венецианското предателство (39)

37

21:40 ч.

Следвайки указанията на Торвалдсен, Малоун лесно откри хотел „Монте Карло“. Намираше се на тясна уличка с магазинчета и кафенета на трийсетина метра северно от базиликата. Той си проби път сред вечерната навалица и бутна стъклената врата. Зад гишето на рецепцията седеше мъж с арабски черти, облечен с бяла риза, вратовръзка и черни панталони.

— Prego — пристъпи към него Малоун. — Говорите ли английски?

— Разбира се — усмихна се мъжът.

— Търся Стефани Нел. Американка. Отседнала е при вас. — Забелязал изражението на мъжа, той побърза да добави: — Кой е номерът на стаята й?

Човекът се обърна и плъзна очи по решетката с ключовете зад него.

— Двеста и десет. Но в момента не е тук — обясни мъжът. — Преди няколко минути излезе. Каза, че отива да си купи джелато и си остави ключа. — В ръцете му се появи солидна месингова плочка, върху която беше гравирана цифрата 210.

Колко лесно се получават сведения в Европа, въздъхна Малоун. В Америка това щеше да му струва най-малко сто долара. Но нещо не беше наред. Торвалдсен каза, че Вашингтон е изгубил контакт със Стефани, а тя очевидно си беше в хотела и като всички от проекта „Магелан“ разполагаше с трибандов мобилен телефон. Въпреки това беше оставила ключа си на рецепцията и беше излязла да си купи сладолед.

— Имате ли представа някъде е тръгнала?

— Препоръчах й кафенетата под колонадата срещу църквата — отвърна мъжът. — Там предлагат отлично обслужване.

Малоун също обичаше сладолед. Всъщност защо не? Ще хапнат заедно.

 

 

Касиопея зае позиция близо до мястото, където калният канал се вливаше в лагуната — недалеч от пътническия терминал на Торчело. Предполагаше, че Виктор и партньорът му щяха да се появят в рамките на следващите два часа. Мракът обви острова. Ресторантът, в който бяха обядвали, все още светеше, но след половин час и той щеше да бъде затворен. Вече беше проверила църквите и музея, които се оказаха заключени, а персоналът им беше напуснал острова с корабчето преди час.

Над лагуната се спусна влажна мъгла, в която мъждееха светлините на лодките. Движението им беше привидно хаотично, но тя знаеше, че те стриктно се придържат към маркираните трасета, играещи ролята на магистрали в плитките води. Предстоеше й да престъпи една морална граница, което досега никога не си беше позволявала. Беше убивала и преди, но само по принуда. Сега нещата бяха различни. Кръвта изстиваше в жилите й и това я плашеше. Но беше задължена на Или. Не минаваше ден, без да мисли за него. Най-вече за времето, което прекараха заедно в планината.

 

 

Погледът й се рееше над скалистите върхове, стърчащи между дълбоки пропасти. Знаеше, че в Памир често бушуват свирепи урагани и стават силни земетресения. Орли се рееха над дълбоките, пълни с влажна мъгла долини. Тишината се нарушаваше от тъжните им крясъци.

— Това ти харесва, нали? — попита Или.

— Харесваш ми ти.

Той се усмихна. Беше широкоплещест, наближаваше четирийсет и имаше одухотворено кръгло лице и дяволити очи — един от малкото мъже в живота й, които я караха да се чувства интелектуално непълноценна. Но чувството й харесваше.

— Възможността да бъда тук е едно от най-големите предимства на работата ми — добави Или.

Често й беше разказвал за своето планинско убежище на изток от Самарканд, съвсем близо до китайската граница. Но това беше първото й посещение в тристайната къща от дебели греди, сгушена в гората над главния път на около две хиляди метра надморска височина. До нея се стигаше по тясна пътечка през гората, откъдето се разкриваше великолепна гледка към околните планини.

— Твоя ли е? — попита тя.

— Не — поклати глава той. — На вдовицата на собственика на магазина в близкото село. Предложи ми я миналата година, под наем. Парите й помагат да преживява, а пък аз получих възможност да се наслаждавам на цялата тази красота.

Тя харесваше спокойните му маниери. Никога не повишаваше тон, никога не ругаеше. Един обикновен човек, който обича миналото.

— Откри ли каквото търсеше?

— Тук ли? — попита той, обхващайки с жест каменистата повърхност.

— Не, изобщо в Азия.

— Мисля, че да — промълви след дълго мълчание той.

— И какво е то, ако смея да попитам? — усмихна се тя.

— Открих теб.

При нея ласкателствата не минаваха. Много мъже бяха опитвали, но без успех. С Или обаче беше различно.

— Друго?

— Открих, че миналото е безсмъртно.

— Искаш ли да говориш за това?

Далечният кучешки лай заглъхна, заменен от тихия ромон на невидимо поточе.

— Не сега — отвърна той.

Тя го прегърна, притисна се в гърдите му и прошепна:

— Само когато си готов.

 

 

Очите й се навлажниха от спомените. Или беше специален в много отношения. Смъртта му беше огромен шок за нея — подобен на новината за смъртта на баща й и внезапната загуба на майка й, покосена от рак, за който никой не беше подозирал. Болката беше твърде силна.

Във водите на залива се появиха две жълтеникави светлинки, които се насочиха директно към Торчело. Вероятно още едно водно такси с клиенти на ресторанта, помисли си тя. Преди малко си бяха тръгнали други две.

Наистина вярваше в това, което сподели с Малоун. Или беше станал жертва на убийство. Нямаше доказателства освен шестото й чувство. А то рядко я лъжеше. Торвалдсен, Бог да го благослови, прекрасно усещаше какво е решила да направи и затова без никакви възражения й изпрати торбата, която в момента притискаше към гърдите си, плюс пистолета на кръста й. Задушаваше се от омраза към Ирина Зовастина, Виктор и всички останали, които я бяха довели тук.

Лодката забави движението си, моторът забоботи на празен ход.

Беше ниска и издължена, копие на онази, която двамата с Малоун бяха наели. Държеше курс към входа на канала. Когато приближи, под жълтеникавата светлина на носа се очерта фигурата на самия Виктор.

Подранили са, помисли си тя. Още по-добре. Единственото й желание беше да реши проблема без участието на Малоун.

 

 

Стефани тръгна през площада към добре осветените кули на базиликата. Под високите колонади от двете й страни бяха подредени масички в симетрични редици. Двата оркестъра в противоположните краища на „Сан Марко“ създаваха странна, но приятна дисхармония от звуци. Заради влошаващото се време обичайното гъмжило от туристи, търговци и просяци беше доста по-малко от обикновено.

Тя мина покрай прочутите бронзови пилони и внушителната камбанария на затворената катедрала. Ноздрите й потрепнаха от миризмата на риба, черен пипер и чесън. Високите електрически стълбове хвърляха кръгове златиста светлина. Обичайните гълъби ги нямаше. При други случаи обстановката би й се сторила много романтична. Но не и сега. Сега беше нащрек. Готова.

 

 

Малоун се оглеждаше в тълпата, опитвайки се да открие Стефани. Часовникът на камбанарията удари десет. Подухна южен ветрец, натежал от влага. Той беше доволен, че е облякъл якето си, което скриваше един от пистолетите, изпратени от Торвалдсен.

Древният площад беше ограден от ярко осветената катедрала и музеите срещу нея, натежали от годините на величие и слава. Под дългите колонади се разхождаха туристи, привлечени от витрините на магазинчетата. Пред кафенетата, траториите и павилионите за сладолед цареше оживление.

Очите му пробягаха по площада, дълъг около двеста и широк около стотина метра. Издължените елегантни сгради от трите му страни сякаш образуваха общ дворцов ансамбъл, в който преобладаваше мраморът. Успя да зърне Стефани в далечния му край, сред гората от чадъри, поклащаща се отвъд мократа каменна настилка. Вървеше с бърза крачка към южната колонада.

Малоун се намираше под северната колонада, която тръгваше от катедралата и чезнеше далеч надясно, към музея в противоположния край. Вниманието му беше привлечено от мъж, пъхнал ръце в джобовете на масленозеленото си палто. Имаше нещо особено в начина, по който вървеше под колонадата, оглеждайки се на всяка крачка.

Решил да се възползва от анонимността си, Малоун бавно тръгна към него. Същевременно не изпускаше от очи Стефани, която се намираше в другия край. Няколко секунди му бяха достатъчни, за да се увери, че вниманието на мъжа определено е насочено към нея. Миг по-късно засече и втория преследвач. Беше облечен в бежов шлифер и стоеше изправен в далечния край на колонадата. Очите му също бяха заковани във фигурата на Стефани.

Малоун продължи напред, възприемайки механично гласовете, смеха и потракването на високите токчета по настилката, примесени с аромат на скъпи парфюми. Двамата мъже се събраха в дъното на площада, завиха наляво и се насочиха към южната колонада, под която току-що беше влязла Стефани.

Малоун стъпи на мокрите плочи и тръгна напряко. Двамата преследвачи вървяха успоредно с него, лицата им бегло се осветяваха от витрините. Оркестърът на едно от заведенията поглъщаше страничните шумове.

Малоун забави крачка и се запромъква през лабиринта от масички, повечето от които бяха празни заради лошото време. Стефани беше спряла пред остъклена витрина и оглеждаше сладоледа, изложен в нея.

Двамата мъже се появиха иззад ъгъла на трийсетина метра по-нататък.

Малоун се изправи зад гърба й и промърмори:

— Онзи с шоколадовите пръчици е страхотен.

— Котън! — стреснато се извърна тя. — Какво, за бога…

— Нямаме време — прошепна той. — Имаме компания. Точно зад мен, приближават се.

Тя машинално погледна над рамото му. Той се обърна. Пред очите му мътно проблеснаха пистолети. Блъсна Стефани встрани от осветената витрина, стисна я за китката и я помъкна към откритото пространство на площада. Ръката му се плъзна към пистолета на колана. Беше готов за бой.

Но се оказаха в капан. Пред тях се разкриваше празно пространство с размерите на футболно игрище. Нямаше накъде да бягат.

— Спокойно, Котън — обади се Стефани. — Нещата са под контрол.

Той втренчено я погледна. Силно се надяваше да е така.

 

 

Виктор насочи лодката към входа на тесния канал и внимателно се плъзна под арката на порутено мостче. Нямаше намерение да акостира на пристана близо до ресторанта, а само да провери дали селцето вече е опустяло. Времето беше изключително подходящо за мисията: типичната за италианското крайбрежие буря настъпваше от юг, придружена от ситен дъждец. Не особено силен, за да представлява проблем, но достатъчен за добро прикритие.

Рафаел оглеждаше тъмните брегове. Беше избрал мястото при предишното им посещение: тесен бетонен пристан на брега на ленивия канал, който пресичаше острова на две и минаваше в непосредствена близост до базиликата.

Селцето бавно изплува пред очите им. Тъмно и притихнало. Никакви лодки.

Току-що бяха посетили склада, към който ги беше насочила Зовастина. Вярна на стила си, тя отново се беше погрижила за всичко. Там откриха гръцки огън, оръжие и муниции. Но Виктор се колебаеше дали да подпали музея. Струваше му се излишно, но Зовастина беше категорична, че всичко трябва да бъде унищожено.

— Изглежда наред — обади се Рафаел.

Виктор беше на същото мнение. Включи на празен ход, после даде назад.

 

 

Касиопея се усмихна. Беше отгатнала, че няма да проявят глупостта да акостират в селцето. Явно предварително бяха проверили канала, който минаваше близо до древната базилика.

Лодката направи широк завой на сто и осемдесет градуса и пое обратно. Тя извади пистолета на Торвалдсен и зареди пълнителя. После грабна платнената торба и напусна укритието си, без да отделя поглед от водата. Виктор и съучастникът му навлязоха в лагуната. Моторът увеличи оборотите си. Лодката пое надясно, навлизайки в канала, който пресичаше острова.

Касиопея се изправи и потъна във влажната нощ. Предстоеше й да направи едно кратко посещение, преди да стигне до двете църкви.