Стив Бери
Венецианското предателство (37)

35

Венеция, 15:20 ч.

Стефани слезе от водното такси и пое по тесните криволичещи улички. Стараеше се да следва инструкциите, които получи в хотела, но Венеция беше един огромен лабиринт. В момента се намираше в Дорсодуро — спокоен и живописен квартал на богати хора, който нямаше нищо общо с тесните улички в центъра, претъпкани с магазинчета.

Пред очите й бавно изплува дворецът. Строго симетричен, носещ следи на отминала слава, впечатляващо красив с контраста между тухлените, обрасли с лози стени и изящните орнаменти от бял мрамор.

Бутна портата от ковано желязо и съобщи за появата си с леко почукване на входната врата. Отвори й жена на средна възраст с бледо лице, облечена като прислужница.

— Искам да видя мистър Винченти — каза Стефани. — Кажете, че му нося поздрави от президента Дани Даниълс.

Жената я огледа любопитно, но по нищо не пролича, че свързва името на Даниълс с президента на Съединените щати. За всеки случай Стефани извади сгънат на две лист и й го подаде.

— Предайте му това, моля.

След кратко колебание прислужницата кимна и изчезна във вътрешността на къщата. Стефани се въоръжи с търпение и зачака. Две минути по-късно вратата отново се отвори. Този път доста по-широко. Поканиха я да влезе.

— Очарователно представяне — каза Винченти.

Настаниха се в правоъгълна стая с позлатен таван. Блясъкът на изящните, лакирани преди стотици години мебели й придаваше особена елегантност. Във въздуха се долавяше аромат на препарати за полиране, примесен с миризмата на котки.

— Лично от президента на Съединените щати — промърмори Винченти с листа в ръце, очевидно поласкан от оказаната му чест.

— Вие сте интересна личност, мистър Винченти. Американски гражданин на име Огъст Ротман, роден в щата Ню Йорк. — Тя поклати глава. — Но защо Енрико Винченти? Какво ви накара да промените името си?

— Имиджът, какво друго — сви рамене той.

— Звучи някак… „по-континентално“ — каза тя след леко колебание.

— Всъщност изборът на името беше добре обмислен. Енрико идва от Енрико Дандоло, трийсет и деветия дож на Венеция, живял в края на дванайсети век. Той е водач на Четвъртия кръстоносен поход за завладяването на Константинопол, който слага край на византийската империя. Изключителен човек, превърнал се в легенда. А фамилията Винченти заимствах от друг венецианец, живял също през дванайсети век. Бенедиктински монах и благородник. Подава молба да бъде освободен от монашеската клетва, след като близките му загиват в Егейско море. Сключва брак, от който се раждат пет деца. Изключително съобразителен и гъвкав човек, от когото дълбоко се възхищавам.

— И така станахте Енрико Винченти, венециански аристократ — кимна тя.

— Нима не звучи добре?

— Ще позволите ли да продължа с информацията, с която разполагам?

Винченти кимна.

— Вие сте на шейсет години, бакалавър по биология от Университета на Северна Каролина. Получавате магистърска степен в университета „Дюк“ и защитавате докторат по вирусология в Джон Инес Сентър към Университета на Източна Англия. Там ви наема пакистанска фармацевтична компания, свързана с правителството на Ирак. Работите за иракчаните още от създаването на програмата им за биологично оръжие през 1979 година, малко след като Саддам поема властта. Работното ви място се намира в Салман Пак, северно от Багдад — лаборатория за създаване на патогенни вируси, управлявана от Текникъл Рисърч Сентър. Ирак подписва Конвенцията за забрана на биологичните и токсичните оръжия още през 1972 година, но Саддам така и не я ратифицира. Оставате на тази работа до 1990 година, малко преди Първата война в Залива, завършила катастрофално за Ирак. Тогава цялата научноизследователска дейност е прекратена и вие изчезвате.

— Дотук всичко е точно, мис Нел — спокойно кимна Винченти. — Или да ви наричам Стефани?

— Както предпочитате.

— Добре, Стефани. С какво съм привлякъл вниманието на президента на САЩ?

— Не съм свършила.

Той галантно кимна и с жест я подкани да продължи.

— Вашите научни интереси и тези на вашите колеги имат конкретна насоченост: антракс, ботулин, рицин, холера, салмонела и дори едра шарка.

— Нима във Вашингтон още не са разбрали, че всичко това е измислица?

— Може би са го разбрали, но чак през 2003-та, когато Буш нахлу в Ирак. През 1990 година всичко е изглеждало достоверно. На мен най-много ми хареса камилската шарка, която негодници като вас смятаха за идеалното оръжие. Далеч по-безопасна за производство от едрата шарка, но изключително ефикасна като етническо оръжие, защото голяма част от иракчаните имат имунитет срещу нея благодарение на дългогодишните си контакти с камили. Но за европейци, американци и израелци нещата съвсем не стоят така. Те са изложени на сериозен риск от тази зооноза.

— Още една измислица — спокойно отвърна Винченти, а тя остана с чувството, че този човек е в състояние да повтаря една лъжа до безкрайност, и то с нагла убедителност.

— Напротив, истина е — отвърна тя. — Подкрепена с купища документи и снимки. Именно затова изчезвате от Ирак в края на 90-те.

— Слезте на земята, Стефани — снизходително рече Винченти. — През осемдесетте години на миналия век никой дори не си е помислял, че биологическите оръжия са оръжия за масово унищожение. Вашингтон не даваше пет пари, докато Саддам все пак успя да види техния потенциал.

— Но днес сме на друго мнение. Тези оръжия са напълно реална заплаха. Много хора са убедени, че първата биологична война няма да бъде глобален катаклизъм, а по-скоро ограничен регионален конфликт. Някой зъл диктатор ще скочи срещу съседите си, без да обръща внимание на моралните норми. Омразата ще доведе до масови убийства, както вече се случи по време на войната между Ирак и Иран през осемдесетте. Доколкото ни е известно, именно тогава вашите разработки са били изпробвани върху хора.

— Интересна теория, но това си е проблем на вашия президент — промърмори Винченти. — Мен какво ме интересува?

Стефани прецени, че е време да смени тактиката.

— Компанията „Филоджен Фармасютик“ се развива прекрасно. Вие притежавате два милиона и четиристотин хиляди акции от нея, или четирийсет и два процента. Което ви прави най-големият акционер в конгломерат с внушителни активи, между които фигурират филиали за производство на козметика, тоалетни принадлежности, сапун, замразени храни и голяма верига от универсални магазини в Европа. Преди петнайсет години сте закупили компанията на безценица…

— Вашето разследване със сигурност не е подминало факта, че по онова време тя беше на прага на банкрута — подхвърли Винченти.

— Което повдига неизбежния въпрос: как сте успели не само да я купите, но и да я изправите на крака?

— Да сте чували за първично публично предлагане? Много хора инвестираха парите си в нея.

— Не е точно така. Голяма част от началния капитал е бил ваш — по наши изчисления, около четирийсет милиона долара. Спестили сте доста пари от службата си при един диктатор.

— Иракчаните действително бяха щедри — кимна домакинът. — Освен това ми предложиха великолепни условия за здравно осигуряване и пенсия.

— Мнозина са спечелили. Разполагаме със сведения за немалко микробиолози на ключови позиции в онази програма, включително и за вас.

Доловил променената интонация в гласа й, той вдигна глава.

— Каква ли е причината за вашето посещение?

— Вие несъмнено сте добър бизнесмен и отличен предприемач. Но корпорацията ви е прекалено голяма. Твърде много пасиви и въпреки това вие продължавате да вървите нагоре.

Едуин Дейвис я беше информирал добре.

— Може би Даниълс иска да инвестира? — вдигна вежди Винченти. — Колко остава от мандата му? Три години, нали? Предайте му, че все ще се намери едно място за него в борда на директорите.

Тя извади от джоба си пликчето със слонския медальон и му го подхвърли. Той го улови с изненадваща сръчност.

— Знаете ли какво е това?

— Прилича ми на човек, който се сражава със слон — промърмори Винченти, оглеждайки монетата. — Друг с копие в ръце. Съжалявам, но историята не е сред силните ми страни.

— За разлика от вирусите.

Той спокойно отвърна на погледа й.

— След първата война в Залива оръжейните инспектори на ООН са ви разпитвали за биологичните оръжия на Ирак, но вие сте отрекли тяхното съществуване. Научноизследователската дейност не довела до нищо заради лошо управление и недостатъчно финансиране.

— Имате предвид токсините, които споменахте преди малко? Всички те са трудни за съхранение и неподлежащи на контрол. Без практическо приложение като оръжия. И днес поддържам това мнение.

— Умни хора като вас могат да преодолеят подобни препятствия.

— Не съм чак толкова добър.

— И аз твърдя същото, но някои хора не са съгласни.

— Не бива да ги слушате.

Стефани подмина предизвикателството.

— Само три години след като напускате Ирак „Филоджен“ се превръща в цветуща компания, а вие ставате член на Венецианската лига — подхвърли тя, наблюдавайки внимателно реакцията му. — Но членството си има цена. И то доста висока.

— Мисля, че не е незаконно хората да поддържат приятелски отношения помежду си.

— Но вие не сте ротариански клуб.

— Ние имаме свои цели, качествени членове и всеотдайност към мисията си. Точно като всички останали асоциации или клубове.

— Не ми отговорихте на въпроса — поклати глава Стефани и посочи към пликчето в ръката му. — Виждали ли сте някога подобна монета?

— Никога — отвърна Винченти и й подхвърли пликчето обратно.

Тя направи пореден опит да разгадае този властен мъж, чиито черти бяха толкова измамни, колкото и думите му. От представената й информация знаеше, че е посредствен вирусолог с обикновено образование, но с нюх към бизнеса. Който можеше да се окаже пряк виновник за смъртта на Наоми Джонс. Сега трябваше да разбере дали е така.

— Не сте толкова умен, колкото си мислите — обяви тя.

Винченти приглади непокорно кичурче от оредялата си коса и промърмори:

— Започвате да ме отегчавате.

— Ако тя е мъртва, вие със сигурност ще я последвате!

Той се поколеба за момент, сякаш претегляше допустимия минимум истина срещу лъжата, която тя никога нямаше да приеме. След което, все още в рамките на добрия тон, попита:

— Свършихме ли?

— По-скоро започваме — изправи се Стефани и вдигна медальона в ръката си. — Върху лицевата страна на тази монета са гравирани букви, скрити в наметалото на боеца. Удивително майсторство, проявено от древните хора. На практика буквите са нещо като водни знаци, сложени със защитна цел. На тази монета те са два: ZH. Зета и ета. Случайно да ви говорят нещо?

— Абсолютно нищо — поклати глава Винченти, но тя успя да улови интереса, проблеснал в очите му. Дали не беше изненада? Или дори шок, появил се в рамките на хилядна от секундата?

— Обърнах се към специалисти по старогръцки език — продължи тя. — Оказа се, че съчетанието ZH означава „живот“. Не е ли любопитно, че някой си е направил труда да гравира миниатюрни букви с подобен смисъл, знаейки, че малцина са били в състояние да ги прочетат? Да не забравяме, че по онова време не е имало лупи.

— Това не ме засяга — сви рамене той.

 

 

Винченти остана неподвижен цели пет минути след захлопването на външната врата. Тишината в салона, нарушавана единствено от пърхането на канарчетата в клетката до прозореца, действаше като балсам на опънатите му нерви. Някога този дворец бил собственост на бонвиван с подчертано интелектуални интереси, който още преди векове успял да го превърне в център на образованите венецианци.

Следващият собственик се възползвал от местоположението му до Канале Гранде и го превърнал в погребална агенция. Салонът бил преустроен в зала за аутопсии и съхранение на труповете. Столетия по-късно дворецът преминал в ръцете на контрабандисти, които складирали стоката си тук. Именно те пуснали зловещите слухове за призраците, които уж намирали убежище зад високите му стени, с цел да държат любопитните настрана.

Винченти мечтаеше за тези отдавна отминали дни.

Но в момента беше разстроен от посещението на Стефани Нел от американското Министерство на правосъдието, която вероятно бе изпратена тук лично от президента на САЩ.

Не защото янките се бяха ровили в миналото му — това скоро щеше да престане да има каквото и да било значение. Не се притесняваше и за тяхната шпионка, която беше мъртва и погребана на недостъпно място. Не. Стомахът му беше свит на топка заради буквите върху онази монета. ZH. Зета и ета. Живот.

— Вече можеш да влезеш — подвикна той.

Питър О’Конър се появи от съседното помещение, където беше останал по време на целия разговор. С него в салона влезе и една от многото котки, които живееха в двореца.

— Какво ще кажеш?

— Тя е пратеник, който подбира думите си много внимателно — отбеляза О’Конър.

— Медальонът й е точно като онези, които издирва Зовастина. Отговаря напълно на описанието, което ти вчера ми донесе в хотела.

Но Винченти все още не можеше да разбере защо монетите са толкова важни.

— Има нещо ново: тази вечер Зовастина пристига във Венеция.

— На официално посещение? — вдигна вежди Винченти. — Във вестниците няма нищо за него.

— На частно посещение. Пристига през нощта с частен самолет и отлита няколко часа по-късно. Ватиканът е уредил формалностите с италианските митнически власти. Току-що го научих от свой източник.

Нещата се изясняваха. Нещо предстоеше да се случи. А както обикновено Зовастина беше няколко стъпки напред.

— Трябва да разберем кога пристига и къде отива.

— Вече работя по въпроса. Ще бъдем готови.

Сега той беше на ход.

— Готови ли сме в Самарканд?

— Чакаме само вашата заповед.

Винченти реши да се възползва от отсъствието на врага. Нямаше смисъл да чака до края на седмицата.

— Приготви самолета. След час излитаме. Но искам да сме в течение на всичко, което върховният министър върши тук.

О’Конър кимна.

Оставаше най-важното, което наистина го безпокоеше.

— И още нещо — небрежно каза Винченти. — Трябва да изпратя едно съобщение във Вашингтон. Което трябва да бъде категорично и кристално ясно. Стефани Нел да бъде ликвидирана, но преди това да се вземе медальонът, който е у нея.