Стив Бери
Венецианското предателство (30)

28

Копенхаген, понеделник, 20 април, 12:40 ч.

Малоун взе едно одеяло и тръгна към канапето в другата стая. След пожара през есента беше избил няколко стени и издигнал други, превръщайки апартамента на четвъртия етаж над книжарницата в по-функционално жизнено пространство.

— Харесвам мебелировката — каза Касиопея. — Подхожда ти.

Той беше решил да се откаже от датската простота и изчистените линии и поръча всичко от Лондон. Канапе, кресла маси, осветителни тела. Предимно дърво и кожа, топли и удобни. Тук нищо не се променяше, с изключение на някоя книга, заслужила да измине пътя от приземния етаж, или поредната рисунка на Гари, пристигнала по електронната поща, за да заеме място в нарастващата по обем колекция. Предложи на Касиопея да преспи в града, вместо да шофира до имението на Торвалдсен в Кристиангаде, и тя не се възпротиви. По време на вечерята изслуша аргументите и обясненията й, но нито за миг не забрави, че мнението на Касиопея за развоя на събитията е пристрастно поради личния елемент в него.

Което не беше хубаво. Той прекрасно знаеше какво означава това, защото го беше изпитал на гърба си, когато Гари беше застрашен.

Тя седна на ръба на леглото му. Меката светлина на изящните осветителни тела хвърляше отблясъци по стените с цвят на горчица.

— Хенрик твърди, че вероятно ще имам нужда от помощта ти.

— А ти не си ли на същото мнение?

— Не знам какво мислиш ти.

— Обичаше ли Или?

Той остана изненадан от въпроса си, а тя замълча.

— Трудно е да се каже.

Това не беше отговор.

— Трябва да е бил много специален — предположи Малоун.

— Беше изключителен. Умен, жив, забавен. Да беше го видял, когато откри онези текстове. Сякаш бе открил нов континент.

— От колко време се познавахте?

— От три години, с прекъсванията.

Погледът й отново стана далечен — като по време на пожара. Колко много си приличаха. И двамата прикриваха чувствата си, но до известни граници. Той все още не беше преглътнал факта, че Гари не му е истински син, а плод на стара връзка на бившата му съпруга. Очите му неволно се изместиха към снимката, поставена в рамка на нощното шкафче. Отдавна беше решил, че тук нещата не опират до гените. Въпреки всичко момчето беше негов син, още повече че с бившата му съпруга отдавна бяха сключили мир. Касиопея обаче продължаваше да се бори със своите демони. Бруталната откровеност беше уместна.

— Какво се опитваш да направиш?

Шията й се скова, ръцете й замръзнаха.

— Да продължавам да живея.

— Заради Или или заради себе си?

— Има ли значение?

Отчасти беше права. Не би трябвало да има значение. Но битката беше нейна, а не негова. Тази жена продължаваше да го привлича въпреки явните й чувства към друг. Направи опит да прогони емоциите и смени темата.

— Какво показаха отпечатъците на Виктор? По време на вечерята никой не засегна този въпрос.

— Работи за върховния министър Ирина Зовастина. Началник на личната й охрана.

— Кога щяхте да ми кажете?

— Само при интерес от твоя страна — сви рамене тя.

Той потисна яда си, усещайки, че тя умишлено го дразни.

— Мислите, че става въпрос за директна намеса от страна на Централноазиатската федерация?

— Слонският медальон в музея на Самарканд е недокоснат.

Добър довод.

— Или откри първото неопровержимо доказателство за местонахождението на гроба на Александър Велики. Първото от векове насам. Знам, че е споделил откритието си със Зовастина, защото ми описа реакцията й. Тя е маниак на тема древногръцка история и най-вече животът на Александър. Именно по тази причина музеят в Самарканд се финансира толкова добре. Била страшно развълнувана, когато Или й разказал за загадката на Птолемей, свързана с гробницата на Александър. — Поколеба се за момент, после тихо добави: — А той умря само няколко дни по-късно.

— Подозираш, че е бил убит?

— Къщата му изгоря до основи. Заедно с него.

Пъзелът започваше да се подрежда. Гръцкият огън.

— Какво стана с пергаментите, които бе открил?

— На даден етап някои учени направиха съответните запитвания. Оказа се, че никой от музейните уредници не знае нищо.

— Но пожарите продължават до днес, а медальоните изчезват. Какво ще правим?

— Още не съм решила дали имам нужда от помощта ти.

— Напротив, решила си.

В очите й се появи подозрение.

— Какво знаеш за историческите сведения, свързани с гроба на Александър?

— Отначало е бил погребан в Мемфис, Южен Египет. От Птолемей, някъде около година след смъртта му. По-късно синът на Птолемей преместил тялото на север, в Александрия.

— Вярно. Случило се е някъде между 283 и 274 година преди Христа, след смъртта на Птолемей Първи. Мавзолеят бил построен в новата част на града, на пресечката между две главни улици непосредствено до царския дворец. На определен етап получил наименованието Сома, което на гръцки означава „тяло“. Това била най-величествената гробница, построена в най-великия град по онова време.

— Птолемей е постъпил умно — кимна Малоун. — Провъзгласил се за фараон едва след като всички наследници на Александър били мъртви. Тези, които го наследили, също имали ум в главите си, преобразявайки Египет в типично гръцко царство. Докато другите приближени на Александър управлявали зле и впоследствие загубили своите части от империята, Птолемеите управлявали Египет в продължение на триста години. Не без помощта на споменатата Сома, която изиграла важна политическа роля.

— Историята наистина е изумителна — кимна Касиопея. — Гробницата на Александър се превръща в място за поклонение. Цезар, Октавиан, Адриан, Калигула и още дузина римски императори я посетили, за да отдадат своята почит. Сигурно е била наистина величествена гледка. Увита в злато мумия със златна корона, положена в златен саркофаг, заобиколена от златен мед. В продължение на век и половина Александър почивал в мир. После обеднелият Птолемей Девети отворил гробницата и взел златото. Саркофагът бил претопен и заменен със стъклен. Сома просъществувала някъде около шестстотин години. Историята я споменава за последен път някъде около 391 година след Христа.

Малоун знаеше останалото. Гробницата и тленните останки на Александър Велики просто изчезнали. Търсят ги в продължение на хиляда и шестстотин години, но без успех. Най-великият завоевател на древността, почитан като жив бог, сякаш се разтопил във въздуха.

— Знаеш ли къде се намира тялото? — попита той.

— Или беше убеден, че знае.

Думите й прозвучаха някак отдалеч, сякаш разговаряше с призрака на приятеля си.

— Мислиш ли, че е бил прав?

— Трябва да отидем и да проверим — сви рамене тя.

— Къде?

Уморените й очи най-после се спряха върху лицето му.

— Във Венеция. Но преди това трябва да приберем последния медальон. Онзи, към който Виктор със сигурност вече пътува.

— А къде се намира той?

— Също във Венеция, колкото и странно да звучи.