Стив Бери
Венецианското предателство (21)

19

Дания

Малоун продължаваше да стиска пистолета, докато Торвалдсен приключваше сделката с Виктор.

— Утре можем да направим размяната тук — предложи по-възрастният мъж.

— Не приличате на човек, който има нужда от пари — каза Виктор.

— Практически е точно обратното: искам да спечеля колкото се може повече.

Малоун с мъка скри усмивката си. Датският му приятел раздаваше милиони евро за благотворителност по всички краища на света. Самият той често се питаше дали не беше попаднал в тази категория още преди две години, когато Торвалдсен пропътува цялото разстояние до Атланта, за да му предложи нов живот в Копенхаген. Той бе приел без колебание и нито за миг не съжали.

— Любопитен съм по отношение на фалшификацията — рече Виктор. — Толкова е добра, че не мога да не попитам кой е майсторът.

— Талантлив човек, който се гордее с работата си.

— Предайте му моите комплименти.

— Част от вашите евро ще отидат именно при него — кимна Торвалдсен, замълча за момент и го погледна в очите. — И аз имам един въпрос: ще се опитате ли да придобиете и двата последни медальона, останали в Европа?

— А вие как мислите?

— А също и третия, който се намира в Самарканд?

Виктор не отговори, но несъмнено прие посланието на Торвалдсен: Отлично знам с какво се занимаваш.

— Ще се чуем утре — каза той и се приготви да си тръгне.

— Очаквам с нетърпение вашето обаждане — отговори Торвалдсен, без да става от мястото си.

Вратата се захлопна.

— Не разполагаме с много време, Котън — раздвижи се Торвалдсен и в ръката му се появи книжно пликче. — Пъхни тук кутийката с медальона, но пипай внимателно.

— Отпечатъци, а? — моментално се досети Малоун. — Ето защо му даде монетата.

— Нали видя, че не докосна нищо? Но все пак трябваше да пипне медальона с голи ръце, за да осъществи подмяната.

Малоун използва дулото на пистолета, за да пъхне внимателно пластмасовата кутийка в пликчето. После нави горната му част така, че да остане вътре малко въздух. Процедурата му беше известна отдавна. За разлика от това, което показваха по телевизията, не пластмасата, а хартията най-добре съхраняваше отпечатъци.

— Хайде — надигна се Торвалдсен и погледна как приятелят му прекосява стаята. — Трябва да побързаме.

— Но къде отиваш? — учудено попита Малоун, видял го да се насочва към задната част на къщата.

— Навън.

Измъкнаха се през кухненската врата, от която се излизаше на веранда с изглед към морето. На петдесетина метра по-нататък се виждаше тесен пристан, вкопан между скалите. Към него беше привързана моторница. Утринното небе беше потъмняло от ниско надвиснали оловносиви облаци. Студен северен вятър къдреше вълните в залива.

— Тръгваме ли? — подвикна Малоун, видял как приятелят му се насочва към пристана.

Датчанинът продължи напред с изненадваща бързина за човек, който страда от изкривяване на гръбнака.

— Ами Касиопея?

— В момента тя има проблеми — отвърна Торвалдсен. — Но именно те ни дават шанс да се измъкнем.

 

 

Касиопея видя как мъжът напуска къщата, качва се в наетата кола и потегля по пътя, който водеше към магистралата. Включи миниатюрния монитор с течни кристали, свързан чрез радиопредавател с двете видеокамери, които беше монтирала миналата седмица — едната на входа на магистралата, а другата във високите клони на дърво, на петдесетина метра от къщата. Колата се появи на малкия екран и спря. От гората изскочи мъжът, който беше срязал гумите. Шофьорът отвори вратата и слезе. Двамата бързо се насочиха обратно към къщата.

Тя отлично знаеше какво ще се случи, изключи монитора и бързо напусна скривалището си.

 

 

Виктор застина в очакване. Предстоеше му да провери дали правилно е предвидил всичко. Колата остана зад близкия завой, а той зае позиция зад ствола на едно дърво, откъдето имаше отлична видимост към къщата.

— Няма къде да ходят с две спукани гуми — каза Рафаел.

Виктор знаеше, че жената е някъде наблизо.

— Не се издадох — добави партньорът му. — Действах, сякаш съм на пост и не подозирам нищо.

Точно според инструкциите.

Виктор бръкна в джоба си и извади медальона, който беше успял да открадне. Заповедта на министър Зовастина беше ясна: да приберат всички медальони. Бяха открили пет, оставаха още три.

— Как се държаха? — попита Рафаел.

— Озадачаващо.

И наистина беше така. Беше предвидил всичките им действия подозрително лесно. Именно това го безпокоеше.

От горичката изскочи познатата стройна жена. Тя със сигурност беше видяла срязаните гуми и сега бързаше да съобщи новината на сънародниците си. Той със задоволство установи, че отново се е оказал прав. Но защо не беше направила опит да предотврати обездвижването на автомобила? Дали й бяха заповядали само да наблюдава? Забеляза, че държи нещо в ръката си. Малко и правоъгълно. Съжали, че не си носи бинокъла. Рафаел бръкна в джоба си и извади предавателя.

— Още не — докосна ръката му Виктор.

Жената спря да огледа пробитите гуми, после забърза към къщата.

— Да й дадем малко време.

Бяха се появили тук още преди три часа, веднага след като уговориха срещата. Внимателният оглед ги увери, че къщата е празна. Това им позволи да заложат заряди от гръцки огън под повдигнатите основи и на верандата. Но този път щяха да го възпламенят с помощта на радиосигнал.

Жената изчезна зад вратата. Виктор преброи до десет и се приготви да отмести ръката си от рамото на Рафаел.

 

 

Малоун се настани в лодката до Торвалдсен.

— Какви неприятности има Касиопея? — попита той.

— Къщата е минирана с гръцки огън. Дошли са тук преди нас и са се подготвили. След като успяха да се сдобият с медальона, Виктор няма никакво намерение да ни остави живи.

— А сега чакат и Касиопея да влезе вътре, така ли?

— Така мисля. Остава да видим дали и те са на същото мнение.

 

 

Касиопея затвори входната врата и се понесе напред. Това беше най-рискованата част от операцията. Можеше само да се надява, че крадците ще й дадат няколко секунди, преди да задействат детонатора. Нервите й бяха опънати докрай, умът й препускаше, меланхолията беше отстъпила място на адреналина. В музея Малоун беше усетил безпокойството й и веднага бе разбрал, че нещо не е наред. И наистина беше така. Но сега нямаше време да мисли за това. Край на емоциите за нещо, което беше безсилна да промени. В момента единствената й цел беше да се добере до задната врата.

Изскочи навън. Малоун и Торвалдсен чакаха в лодката. Къщата блокираше гледката към пристана между скалите. Ръката й все още стискаше портативния монитор. Шейсет метра до водата.

Тя скочи от дървената платформа.

 

 

Малоун видя как Касиопея изскочи от къщата и се понесе към тях.

Петнайсет метра. Десет.

Разнесе се приглушен тътен, последван от странно свистене. Къщата пламна като факла. Огънят обхвана основите, от прозорците лумнаха пламъци и светкавично плъзнаха към покрива. Също като гълтачите на огън, помисли си Малоун. Без експлозия. Мигновено възпламеняване. Тотално и всепоглъщащо, особено при отсъствието на солена вода.

Касиопея дотича по тясното мостче и скочи в лодката.

— Този път се размина на косъм — отбеляза Малоун.

— Лягай долу! — задъхано заповяда тя.

Привели се ниско над борда, те гледаха как Касиопея включва видеоприемника. На екрана изплува спряла кола. В нея се качиха двама мъже. Единият беше Виктор. Колата потегли и изчезна от монитора. Касиопея натисна някакъв бутон. Колата отново се появи, този път на входа на магистралата.

Торвалдсен доволно цъкна с език.

— Номерът май мина — обяви той.

— Не ти ли хрумна, че можеше да ме предупредиш? — раздразнено го погледна Малоун.

— Само щяхме да си развалим удоволствието — дяволито се усмихна Касиопея.

— Но той отнесе медальона!

— Точно както искахме — кимна Торвалдсен.

Къщата продължаваше да гори като факла. Към небето се издигаше плътен слой дим. Касиопея запали мотора и насочи лодката към открито море. Крайбрежното имение на Торвалдсен се намираше на по-малко от два километра на север.

— Уредих доставката на лодката веднага след като пристигнахме — обясни Торвалдсен, хвана го за ръката и го дръпна към кърмата. Водата зад нея се пенеше, студените пръски стигаха до лицата им. — Радвам се, че дойде. Днес възнамерявахме да те помолим за помощ, защото знаехме, че музеят ще изгори. Затова ти е определила среща. Нуждае се от помощта ти, но се съмнявам, че ще ти я поиска.

Малоун потисна желанието си да го засипе с въпроси, давайки си сметка, че сега не е време за това. Но в отговора му нямаше дори зрънце колебание.

— Има я — отсече той. — Ти също.

Торвалдсен стисна ръката му с благодарност. Касиопея гледаше напред, заета с управлението на лодката.

— Колко зле са нещата?

Вятърът и шумът на мотора бяха достатъчна гаранция, че въпросът няма да стигне до ушите на Касиопея.

— Доста зле — призна с въздишка Торвалдсен. — Но сега все пак имаме надежда.