Стив Бери
Венецианското предателство (20)

18

Провинция Синдзян, Китай, 15:00 ч.

Зовастина гледаше през прозорчето как хеликоптерът напуска въздушното пространство на Федерацията и навлиза в западната част на Китай. Някога този район беше плътно запечатаната задна врата на Съветския съюз, охранявана от огромна армия. Днес границата беше отворена за свободно преминаване и търговия. Китай беше сред първите държави, които официално признаха Федерацията, и двете страни подписаха договор за сътрудничество.

Провинция Синдзян заемаше шестнайсет процента от територията на Китай. В голямата си част планинска и пустинна, тя беше изключително богата на природни ресурси и напълно различна от останалите части на страната. Тук влиянието на комунизма бе слабо, а на исляма — много силно. Наричана някога Източен Туркестан, тя беше свързана повече с Централна Азия, отколкото със Средното царство.

Венецианската лига поддържаше близки отношения с китайците и това беше една от причините за присъединяването на Зовастина към групата. Великата икономическа експанзия на Запада беше стартирала преди пет години, когато Пекин започна да налива милиарди в инфраструктурата и развитието на Синдзян. Членовете на Лигата бяха подписали много договори за развитието на нефтохимическата промишленост, рудодобива, машиностроенето, пътното и жилищното строителство. Те имаха многобройни приятели в китайската столица, тъй като там разбираха езика на парите не по-зле от навсякъде другаде по света. А Зовастина не се колебаеше да използва тези връзки за политически цели.

Полетът от Самарканд с високоскоростния хеликоптер продължи малко повече от час. Често беше пътувала по този маршрут. Както винаги гледаше надолу към планинския терен, представяйки си как древните кервани пътуват на изток и на запад по прочутия „Път на коприната“. По него били превозвани всевъзможни стоки — кехлибар, корали, платове, стъкло, злато, желязо, чесън, чай — а понякога дори джуджета, моми за женене и необяздени коне, които били толкова буйни, че от кожата им бликала кървава пот. Александър Велики никога не беше стигал до тези земи, за разлика от Марко Поло, който действително беше обиколил света.

В далечината се появиха очертанията на Кашгар. Градът беше разположен на границата на пустинята Такламакан, на сто и двайсет километра източно от границата на Федерацията, в подножието на заснежения Памир — една от най-високите и непристъпни планини в света. Подобно на Самарканд този истински оазис имаше над две хиляди години история. Някогашното оживено търговско средище днес беше прашен и шумен град, над който ехтяха протяжните призиви на мюезините, призоваващи мюсюлманите на молитва в джамиите, чийто брой надхвърляше четири хиляди. Населението от около триста и петдесет хиляди души живееше сред многобройните магазинчета, складове и хотели. Крепостните стени отдавна бяха изчезнали, заменени от околовръстна магистрала, по която във всички посоки сновяха зелени таксита.

Хеликоптерът направи плавен завой на север и се насочи към равнината. Пустинята беше недалеч оттук, в източна посока. В буквален превод името „Такламакан“ означаваше „влезеш ли навътре, никога няма да се завърнеш“. Едно лаконично и точно описание на мястото, където горещите ветрове можеха да убият цели кервани за броени минути.

Пред очите й се появи крайната цел на пътуването.

Двуетажната сграда с черни огледални стъкла се издигаше насред широка, обсипана с камъни поляна, отвъд която започваше гора. Нищо не идентифицираше сградата, чийто собственик беше корпорацията „Филоджен Фармасютик“ със седалище в Италия, но регистрирана в Люксембург. Главен акционер в нея беше американец с италианското име Енрико Винченти.

Разбира се, Зовастина отдавна знаеше всичко съществено от биографията на Винченти. През 70-те години той бе работил като вирусолог в Ирак, нает от новоизбрания президент Саддам Хюсеин, за да създаде програма за разработка на биологично оръжие. За Саддам Конвенцията за забрана на биологичните и токсичните оръжия от 1972 г. не била нищо повече от шанс да укрепи властта си и да се превърне в заплаха за съседите си. Винченти останал в Ирак до началото на Първата война в Залива, когато се наложило да прекратят изследванията. Мирът в страната бил последван от появата на инспекторите на ООН, благодарение на които разработката на биологични оръжия станала почти немислима. Винченти напуснал Близкия изток и създал своя фармацевтична компания. Днес тя бе най-голямата в Европа, притежаваше впечатляващо разнообразие от патенти и се бе превърнала в огромен международен конгломерат. Едно забележително постижение за някога неизвестния учен наемник, на което Зовастина продължаваше да се учудва.

Хеликоптерът се приземи и тя бързо се насочи към сградата.

Външните стъклени стени бяха само за камуфлаж. Зад тях имаше отделна бетонна структура, наподобяваща влизащи една в друга масички. Около нея се извиваше пътека с декоративни цветя и храсти от двете страни. Три двойни врати бяха монтирани в дебелите стени. Зовастина беше наясно, че необичайната архитектура имаше една-единствена цел — максималната сигурност. Без традиционните огради от бодлива тел, без външна охрана, без камери. Нищо, което да се стори подозрително на страничния наблюдател.

Тя прекоси външния периметър и се насочи към един от входовете, блокиран от метална решетка. Зад мраморното гише седеше униформен пазач. Вратата се отваряше с помощта на ръчен скенер, но тя беше пропусната безпроблемно през нея.

Вътре я очакваше шейсетгодишен мъж с оредяла сива коса и изражение на плъх. Безизразните му очи бяха скрити зад очила с телени рамки, а облеклото му се състоеше от лабораторна престилка в черно и златисто, на ревера на която беше окачен пропуск с името му: „Грант Линдзи“.

— Добра дошли, госпожо министър — поздрави на английски той.

Зовастина отговори с гневен поглед. Повикването му по електронната поща звучеше изключително спешно и тя беше отменила всички следобедни задачи, за да дойде.

Влязоха във вътрешната сграда. Пътеката се раздвояваше непосредствено след входната врата. Линдзи тръгна наляво, по дълъг лабиринт от коридори без прозорци. Навсякъде цареше стерилна чистота, въздухът тежеше от миризмата на хлор. Вратите бяха оборудвани с електронни ключалки. Линдзи спря пред една от тях, на която пишеше „Главен изследовател“, откачи пропуска от ревера си и го плъзна в процепа.

Кабинетът без прозорци беше обзаведен модерно. Зовастина за пореден път отбеляза отсъствието на обичайните неща, които повечето хора слагат около себе си — семейни снимки, дипломи или отличия на стената. Сякаш този човек нямаше личен живот. Което май не беше далеч от истината.

— Искам да ти покажа нещо — каза Линдзи. Говореше с нея като с равен, което я дразнеше. От тона му личеше, че живее в Китай и изобщо не се чувства неин поданик.

Той включи един монитор, върху който изплуваха кадрите, заснети от високо поставена камера. Жена на средна възраст се беше изтегнала в стола си и гледаше телевизия. Зовастина знаеше, че камерата е монтирана в една от болничните стаи на втория етаж, които беше наблюдавала и преди.

— Миналата седмица поисках да ми доставят десетина затворници, както обикновено — поясни Линдзи.

— Защо не са ме уведомили? — рязко попита тя. Досега винаги я бяха предупреждавали за поредната серия клинични изпитания.

— Не знаех, че трябва — спокойно отвърна той.

А тя ясно долови неизказаното: Тук командва Винченти. Лабораторията е негова, хората са негови, идеите — също. Всъщност, преди малко повече от час Зовастина беше излъгала Енвер. Защото го беше излекувал Винченти, а не тя. Лекарството му беше инжектирано от един сътрудник в тази лаборатория. Тя действително разполагаше с биологичните патогени, но Винченти контролираше лекарствените средства. Това беше договорено още в началото, за да поддържат баланс във взаимното си недоверие.

Линдзи щракна дистанционното и на екрана последователно се появиха останалите стаи, осем на брой. Във всяка от тях имаше по един пациент, мъж или жена. За разлика от първата пациентка тези бяха на легло, с включени системи. Никой не помръдваше.

— Използвах само дванайсет, защото можех да ги получа веднага — поясни Линдзи и свали очилата си. — Исках бързо изследване на лекарството за новия вирус. Както вече ти казах преди месец, той се оказа изключително опасен.

— Къде го откри?

— В кръвта на гризачи, на изток оттук, в провинция Хейлундзян. Научихме за случаи на заболели сред местните, след като са яли от гризачите. В кръвта на плъховете действително съществува сложен вирус, който след известна манипулация става наистина страшен. Смъртта настъпва в рамките на двайсет и четири часа, а понякога и много по-бързо. — Посочи към екрана и добави: — Ето ги примерите.

Всъщност Зовастина беше поискала по-агресивен вирус, който да действа по-бързо от двайсет и осемте, които вече притежаваше.

— Всички са на системи за поддържане на основните жизнени функции, но практически са мъртви от няколко дни насам — продължи обясненията си Линдзи. — Ще ги аутопсирам, за да установя параметрите на инфекцията, но исках да ти ги покажа, преди да ги срежем.

— А лекарството?

— След една доза при всичките дванайсет пациенти бе регистрирано видимо подобрение и бяха на път да оздравеят. Пълен обрат в рамките на няколко часа. После на всички инжектирах безвреден заместител, с изключение на първата пациентка. Както очаквах, те бързо отпаднаха и умряха. — На монитора отново се върнаха първите кадри. — Но тази е абсолютно здрава и няма и следа от вируса в организма си.

— Защо бяха нужни тези експерименти?

— Ти искаш нов вирус, а аз съм длъжен да проверя как действат модификациите — усмихна се Линдзи. — И да определя точната формула на лекарството.

— Кога ще го получа?

— Още днес. Всъщност затова те повиках.

Зовастина не обичаше да транспортира вируси, но единствено тя знаеше точното местоположение на лабораторията. Сделката беше сключена с Винченти на лична основа. Не можеше да се довери на никого за резултатите от нея. Освен това китайците никога нямаше да спрат личния й хеликоптер.

— Добре, приготви вируса — кимна тя.

— Вече е замразен и опакован.

— А какво ще правиш с нея? — попита Зовастина и посочи екрана.

— Ще я заразим отново — сви рамене Линдзи. — До утре ще е мъртва.

Нервите й все още бяха опънати. Стъпкването на убиеца беше свалило част от напрежението, но въпросите около заговора за отстраняването й оставаха. Откъде знаеше Винченти? Той ли бе поръчителят? Трудно беше да се каже. Но я бяха хванали неподготвена. Винченти се оказа на крачка пред нея — нещо, което никак не й харесваше.

Както не харесваше и Линдзи.

— Приготви и нея за път! — отсече тя и махна с ръка към монитора. — Веднага!

— Мислиш ли, че е разумно?

— Това е моя грижа!

— Искаш да се позабавляваш ли? — ухили се той.

— А ти искаш ли да присъстваш?

— Не, благодаря. Предпочитам да си остана тук, отвъд границата.

— На твое място и аз щях да сторя същото — каза Зовастина и се изправи.