Стив Бери
Венецианското предателство (18)

16

Венеция, 8:35 ч.

За Винченти Венеция беше произведение на изкуството, събрало в себе си отблясъци от византийското великолепие и ислямската загадъчност, странно преплетени с алюзии към Индия и Китай. Наполовина източно, наполовина западно, с единия крак в Европа, а с другия — в Азия. Уникално човешко творение, създадено върху няколко малки острова, успели да се обединят в най-могъщата търговска държава на света. Република с 1200-годишна история, която притежаваше не само най-силния флот, но и най-възвишените идеали, привлекли вниманието дори на отците основатели на Америка. Република, на която завиждаха и от която се страхуваха, която търгуваше с всички — както с приятели, така и с врагове. Безскрупулна печатница на пари, стремяща се към печалба на всяка цена, съзирайки обещаващи инвестиции дори във войните. Това бе историята на Венеция през вековете.

А и неговата история през последните две десетилетия.

Той купи двореца на Канале Гранде с първите печалби от новата си фармацевтична компания. Тя беше единственото достойно място за централа на днешната голяма корпорация, оценявана на милиарди евро.

Винченти най-много обичаше Венеция рано сутрин, когато тишината се нарушаваше единствено от човешки гласове. Сутрешната разходка от неговия дворец на канала до любимия му ресторант на Кампо дел Леоне беше единственото физическо натоварване, на което се подлагаше. Но тя беше неизбежна, тъй като след забраната на моторни превозни средства в града придвижването в него се осъществяваше или пеша, или с лодка.

Днес той крачеше по обичайния си маршрут с подновена енергия. Проблемът с флорентинеца най-после беше решен, което му даваше възможност да насочи вниманието си към последните няколко препятствия. Нищо не го радваше повече от добре реализирания план. За съжаление се случваше доста рядко.

Особено когато трябваше да прибегне до измама.

Утринният въздух вече не носеше със себе си неприятния зимен хлад. Пролетта беше настъпила в Северна Италия. Вятърът беше значително по-мек, а небето с цвят на прясна сьомга бавно се обагряше в оранжево от лъчите на изгряващото слънце.

Винченти крачеше по криволичещите улички, които бяха толкова тесни, че представляваха проблем за всеки минувач с разтворен чадър. Пътят му минаваше през няколко от мостовете, които обединяваха града в едно цяло, покрай магазини за дрехи и книги, за вино, обувки и хранителни стоки, все още затворени поради ранния час.

Уличката свърши и той излезе на площада.

В дъното му се издигаше древна кула. Някогашна църква днес бе превърната в театър. В другия край се виждаше кармелитски параклис, а старите и добре поддържани сгради и магазинчета между тях излъчваха достойнство. Винченти не харесваше особено венецианските площади, които според него бяха твърде урбанистични, стари и стерилни. Бяха съвсем различни от разкошните сгради край каналите, които сякаш напираха напред за повече въздух.

Очите му пробягаха по пустия площад. Всичко беше чисто и подредено, както го харесваше.

Той беше човек, който притежаваше всичко: богатство, власт и бъдеще. Обитаваше един от най-красивите градове на света, а начинът му на живот бе олицетворение на традиции и престиж. Баща му — скромен човек, успял да пробуди в душата му любов към науката, още от дете му внушаваше да приема живота такъв, какъвто е. Добър съвет. Животът е начин на реакция и възстановяване. Обречен е всеки, който го възприема по друг начин. Майсторлъкът е да знаеш в коя от двете фази се намираш и да действаш съответно.

Той току-що се беше отървал от неприятностите. Но само за да се натъкне на нови.

През последните две години беше председателствал Съвета на десетте, който управляваше Венецианската лига. В нея членуваха четиристотин трийсет и двама мъже и жени, чиито амбиции бяха потискани от строгата държавна регулация, рестриктивни търговски закони и алчни политици, изнудващи корпорациите за лична изгода. Америка и Европейският съюз бяха още по-лоши. Ежедневно някаква нова пречка ограничаваше печалбите. Членовете на Лигата харчеха милиарди за борба срещу регулациите. И докато те успяваха да убедят някои политици да им помогнат, други искаха да спечелят популярност и преследваха помагачите.

Един колкото дразнещ, толкова и безкраен омагьосан кръг. По тази причина Лигата взе решение да изгради център, в който бизнесът не само да се развива свободно, но и да управлява. Подобно на първата Венецианска република, която векове наред била управлявана от хора с гръцки търговски нюх и римска дързост. Тоест предприемачи, които едновременно били бизнесмени, войници, управители и държавници. Град-държава, който постепенно се превърнал в империя, съюзявайки се с други градове-държави в името на общото оцеляване. И тази идея бе дала отлични резултати. Днешните наследници на някогашна Венеция изповядваха същата философия. Самият Винченти беше работил упорито за своето огромно състояние и беше напълно съгласен с думите на Ирина Зовастина: „Ние всички обичаме повече онова, което ни е създавало проблеми“.

Сега прекоси площада и се насочи към кафето, което отваряше още в шест часа сутринта — специално за него. Ранните часове на утрото бяха любимата му част от денонощието, а и сутрин мислеше по-добре. Щом влезе, той се обърна към съдържателя:

— Моля те за една услуга, Емилио. Кажи на гостите ми, че веднага се връщам. Трябва да свърша една работа, която ще ми отнеме съвсем кратко време.

Емилио се усмихна и кимна, уверявайки го, че няма проблеми.

Винченти подмина съседното помещение, където го чакаха служителите на неговата корпорация, и влезе в кухнята. Миризмата на печена риба и пържени яйца го удари в ноздрите и той спря да се наслади на апетитния аромат, който се носеше от печката. Миг по-късно излезе от задната врата и се озова на една от безбройните венециански улички — пуста и полутъмна от стените на високите сгради, обрасли с бръшлян.

В дъното го чакаха тримата инквизитори и той мълчаливо им кимна да го последват. След няколко крачки свърнаха надясно и поеха по друга тясна уличка. В ноздрите го блъсна типичната за Венеция миризма на гнило и застояла вода. Спряха пред задния вход на стара сграда с магазин за дрехи на приземния етаж и апартаменти на останалите три. Намираха се диагонално на площада с ресторантчето. Отпред ги чакаше още един инквизитор.

— Тя тук ли е? — попита Винченти.

Мъжът мълчаливо кимна.

Тримата му спътници влязоха първи, а четвъртият остана пред входа. Винченти бавно ги последва по стълбището с железен парапет към третия етаж, но остана на междинната площадка. Хората му извадиха пистолети и се приготвиха да разбият вратата.

Той леко кимна. Тежките обувки влязоха в съприкосновение с дървото и вратата отхвръкна на пантите си. Мъжете изчезнаха във вътрешността на апартамента. Миг по-късно един от тях надникна обратно и махна. Винченти влезе и затвори вратата след себе си.

Другите двама инквизитори държаха жената. Беше стройна, русокоса и доста привлекателна. Устата й беше скрита зад широката длан на единия от мъжете, а пистолетът на другия беше опрян в слепоочието й. Жената беше уплашена, но спокойна. Очаквано поведение от страна на професионалистка.

— Изненадана ли си да ме видиш? — попита Винченти. — Цял месец те наблюдавахме.

Очите й не трепнаха.

— Аз не съм глупак — добави той. — Въпреки че твоето правителство явно ме смята за такъв.

Тази жена работеше в специалния отдел към американското Министерство на правосъдието, наречен проект „Магелан“. Венецианската лига се сблъска за пръв път с него преди шест години, когато започна да инвестира в Централна Азия. Това беше напълно очаквано, защото Америка хранеше силни подозрения към дейността й. Разследването не доведе до нищо, но по всичко личеше, че Вашингтон отново проявява интерес към неговата организация.

Очите му се плъзнаха по шпионското оборудване, пръснато из стаята. Фотоапарат с телеобектив, поставен на статив, мобилен телефон, разтворен бележник. Нямаше смисъл да я разпитва, защото едва ли щеше да научи нещо съществено.

— Заради теб отложих закуската си — промърмори той и махна на единия от мъжете, който бързо събра играчките й.

Винченти пристъпи към прозореца и погледна надолу към все още пустия площад. Предстоящото решение имаше всички шансове да определи бъдещето му. Започваше опасна двойна игра, която нямаше да се хареса нито на Венецианската лига, нито на Ирина Зовастина, а още по-малко на американците. Дълго време беше планирал този смел ход.

„Мекушавите не заслужават нищо“, неколкократно бе повтарял баща му.

Без да отделя очи от площада, той вдигна дясната си ръка и завъртя китката си. Острото изщракване зад гърба му беше доказателство, че вратът на жената бе счупен бързо и ловко. За него убийството нямаше никакво значение. Но да гледа как се извършва то беше нещо различно.

Хората му си знаеха работата.

Пред входа се появи кола, която щеше да пренесе тялото до другия край на града. Там се намираше ковчегът от предишната вечер, в който имаше достатъчно място за още един труп.