Стив Бери
Венецианското предателство (16)

14

Копенхаген, 8:30 ч.

Малоун погледна към къщата. Преди половин час тримата бяха напуснали книжарницата и бяха поели по крайбрежната магистрала на север. На десетина минути от имението на Торвалдсен излязоха от магистралата и спряха пред скромна едноетажна постройка, сгушена сред крайбрежната горичка. Стените под стръмния покрив бяха облицовани с дъски, а край тях цъфтяха нарциси и зюмбюли. Сиво-кафявите води на Йоресунд се плискаха върху каменистия бряг на петдесетина метра от нея.

— Май не е нужно да питам кой е собственикът — промърмори той.

— Напълно е изоставена — обясни Торвалдсен. — Купих я евтино, защото граничи с имота ми. Но мястото на брега е уникално.

Малоун се съгласи. Парцелът наистина беше първокласен.

— И кой би трябвало да живее тук?

— Как кой? — засмя се Касиопея. — Собственикът на музея, разбира се.

Настроението й видимо се беше подобрило, макар че двамата с Торвалдсен все още бяха напрегнати. Преди да напуснат града, Малоун се беше преоблякъл и бе измъкнал изпод леглото старата си берета. От местната полиция на два пъти бяха настояли той да предаде пистолета, но Торвалдсен използва връзките си с датския премиер, за да блокира и двата опита да му отнемат оръжието. През последната година често му се беше налагало да го използва и това сериозно го безпокоеше, тъй като една от причините да си подаде оставката беше именно желанието да престане да ходи въоръжен.

Влязоха в къщата. Слънцето с мъка си пробиваше път през замъглените от солта стъкла на прозорците. Макар че представляваше смесица от стари и нови вещи и странна комбинация на стилове, мебелировката бе приятна. Иначе къщата наистина се нуждаеше от голям ремонт.

Касиопея направи кратка обиколка из помещенията, а Торвалдсен се отпусна на канапето с шарена дамаска.

— Всички експонати в музея бяха копия — обясни той. — Веднага след като го купих, изнесох оригиналите. Не бяха кой знае колко ценни, но все пак не биваше да бъдат унищожени.

— Създал си си доста работа.

— Залогът е голям — обади се Касиопея, която се беше върнала в стаята.

На мен ли го казваш, въздъхна безмълвно Малоун.

— Докато чакаме някой да дойде и да ни гръмне — най-вероятно онзи, с когото разговаря по телефона преди три часа, — бих искал да чуя защо им дадохме толкова много време за подготовка — рече на глас той.

— Знам какво правя — отвърна Торвалдсен.

— Какво им е толкова важното на тези медальони?

— Какво знаеш за Хефестион? — попита вместо отговор Торвалдсен.

— Най-близкият приятел на Александър и вероятно негов любовник — отвърна Малоун. — Умрял е няколко месеца преди него.

— Нали си спомняш за пергамента в Самарканд? — попита Касиопея. — На практика той съдържа някои факти, които до този момент не са били известни на историята. Ние знаем, че Александър е изпитвал силно чувство за вина след смъртта на Хефестион и е заповядал екзекуцията на личния му лекар Главк, който е бил разкъсан от две огънати към земята дървета.

— С какво е заслужил тази участ бедният доктор?

— Не успял да спаси Хефестион — отвърна Торвалдсен. — По всичко личи, че Александър е притежавал някакъв лек. С негова помощ се е спасил от същата треска, която отнесла Хефестион. В ръкописа тя е отбелязана само като „отварата“. Но има и някои интересни подробности.

Касиопея извади прегънат лист хартия от джоба си. — Прочети какво пише тук.

Екзекуцията на Главк е срам за царя. Лекарят няма вина. Той е предупредил Хефестион да не яде и да не пие, но той обаче не го е послушал. Ако се беше въздържал, щеше да си осигури времето, необходимо за лечението му. Вярно, че Главк не е имал запас от отварата, защото делвата му се счупила само няколко дни преди случката. Но той поръчал нова, която очаквал да пристигне от изток. Няколко години по-рано, по време на войната срещу скитите, Александър получил болки в корема. След сключването на примирие скитите му предоставили отварата, която отдавна използвали като лек срещу много болести. За нея знаели само Александър, Хефестион и Главк, но веднъж лечителят си позволил да даде чудотворната течност на своя помощник, който бил много болен. Гърлото му било силно подуто и с огромни налепи, които му пречели да преглъща. При всяко вдишване и издишване от устата му излизала мътна пяна, а тялото му било изцедено до крайност и покрито с рани. Но още на другия ден, след като изпил отварата, човекът оздравял. Главк споделил с него, че вече няколко пъти лекувал Александър с отварата, включително при един случай, когато бил на крачка от смъртта. Помощникът му дължал живота си, но бил безсилен да го спаси от гнева на Александър. От стените на Вавилон той безпомощно гледал как дърветата разкъсали тялото на спасителя му. После Александър се върнал в града, извикал при себе си помощника и го попитал дали знае за отварата. Потресен от ужасната смърт на Главк, човекът казал истината. Царят му заповядал да си държи езика зад зъбите. Десет дни по-късно Александър бил на смъртно легло, повален от същата треска, която отнесла Хефестион. Докато неговите приближени и военачалници го молели за указания, той прошепнал да му донесат отварата. Но помощникът отказал, спомняйки си за Главк. Устните на царя се разтеглили в горчива усмивка, а помощникът го гледал с удоволствие как умира, въпреки че можел да го спаси.

— Случката е педантично записана от дворцовия летописец — каза Касиопея. — Той също изгубил близък човек. Четири години по-рано Александър издал заповед за екзекуцията на Калистен, племенника на Аристотел. Той бил дворцов летописец до пролетта на 327 година преди Христа, когато бил обвинен в заговор за убийството на Александър. По същото време параноята на пълководеца достигнала опасни размери и той осъдил Калистен на смърт. Според редица източници Аристотел никога не простил на Александър.

— Говори се дори, че именно Аристотел доставил отровата, причинила смъртта на Александър — допълни Малоун.

— Царят не е бил отровен — намръщено възрази Торвалдсен. — Пергаментът категорично го доказва. Александър е умрял от инфекция, най-вероятно малария. Няколко седмици преди заболяването си той е водил сражение в блатиста местност. Разбира се, няма как да бъдем сигурни. Но лековитата отвара го излекувала веднъж, а също така помогнала и на помощника.

— Обърни внимание на симптомите — добави Касиопея. — Треска, подуване на врата, умора, рани по тялото. Всичко това свидетелства за наличието на вирус. Но помощникът бил напълно излекуван от споменатата течност.

Малоун не беше впечатлен.

— Човек не бива да вярва безрезервно на ръкопис отпреди две хиляди години — възрази той. — Никой не може да твърди, че е автентичен.

— Автентичен е — тръсна глава Касиопея.

Той я погледна очаквателно.

— Моят приятел беше експерт. А техниката, която използваше, бе истинско изкуство, неподдаващо се на заблуди.

— Александър е знаел, че за тялото му ще се води битка, Котън — намеси се Торвалдсен. — Малко преди смъртта си той е казал, че неговите благородни приятели ще водят истинска погребална битка за тялото му. И тези думи са документирани.

Малоун се обърна към Касиопея и попита:

— Ти каза, че твоят приятел в музея бил експерт. Защо използва минало време?

— Защото е мъртъв.

Той моментално разбра на какво се дължи болката в гласа й.

— Бяхте ли близки?

Младата жена не отговори.

— Мисля, че можеше да ми кажеш — подхвърли той.

— Не можех!

Думите й го шибнаха като камшик.

— Достатъчно е да обобщим, че интригата включва и издирването на тялото на Александър — намеси се Торвалдсен.

— Желая ви успех. Но то липсва близо хиляда и петстотин години.

— Точно там е работата — хладно отвърна Касиопея. — Ние може би знаем къде е — за разлика от човека, който ще се появи тук, за да ни ликвидира.