Стив Бери
Венецианското предателство (12)

10

Венеция, 6:30 ч.

Винченти се оглеждаше внимателно в голямото стенно огледало, докато камериерът приглаждаше сакото на „Гучи“ върху широките му рамене. Прашинките от фината тъмна вълна вече бяха отстранени с помощта на специална четка от камилски косми. Той намести възела на вратовръзката си, пое тъмночервената копринена кърпичка от ръцете на камериера и старателно я нагласи в горното джобче на сакото си.

Костюмът стоеше изненадващо добре на едрата му фигура. Наетият срещу тлъст хонорар дизайнер от Милано беше на мнение, че убитите тонове не само излъчват авторитет, но и отклоняват вниманието от необичайния външен вид. Нещо, което съвсем не беше лесно. Всичко у Винченти беше голямо: увисналите бузи, набръчканото чело, масивният нос. Но той обичаше нездравословната храна и възприемаше диетите като грях.

Подчинявайки се на едва доловимия му знак, камериерът побърза да донесе обувките от мека кожа на „Лоренцо Банфи“. Винченти се огледа за последен път, после сведе поглед към часовника си.

— Тя се обади, докато бяхте под душа, сър — почтително каза камериерът.

— По специалния телефон?

Човекът кимна.

— Остави ли някакъв номер?

Камериерът измъкна смачкано листче от джоба си. Винченти беше успял да дремне — както преди, така и след заседанието на Съвета. За разлика от диетата сънят не беше загуба на време. Даваше си сметка, че го чакат, и не обичаше да закъснява, но реши да се обади от телефона в спалнята. Използването на мобилния телефон беше равносилно на реклама по телевизията.

Камериерът безшумно излезе. Винченти вдигна слушалката до леглото и набра няколко цифри. Насреща вдигнаха след три къси сигнала, характерни за международните разговори.

— Ало?

Женският глас беше бодър и свеж.

— Виждам, че все още си сред живите, госпожо върховен министър.

— Благодарение на точната информация, която получих от теб.

— Не бих те занимавал с фантасмагории.

— Все още не си ми обяснил как разбра, че днес ще направят опит да ме убият.

Още преди три дни Винченти беше запознал Зовастина с плановете на флорентинеца.

— Лигата се грижи за своите членове — покровителствено рече той. — А ти си сред най-важните от тях.

— Ама и теб си те бива, Енрико — засмя се Зовастина.

— Победи ли на бузкаши?

— Че как иначе! Две попадения в кръга. Стъпканото тяло на убиеца остана на терена, за радост на птиците и бездомните псета.

Винченти неволно сбърчи нос. Това им е проблемът на азиатците. Отчаяно се стремят към XXI век, но културата им си остава в средновековието. Лигата трябва да положи максимални усилия, за да промени този манталитет, макар че месоядното трудно може да се превърне в тревопасно.

— Чел ли си „Илиада“? — попита Зовастина.

Той моментално усети, че трябва да се нагоди към настроението й.

— Да.

Прати в подземното царство душите на много герои, тях пък самите предаде за плячка на стръвните псета, пир за грабливите птици.

— Май сериозно се идентифицираш с Ахил! — ухили се той.

— Той е достоен за възхищение.

— Не е ли бил прекалено горд?

— Да, но винаги е бил боец — отвърна Зовастина и с променен тон попита: — Какво става с твоя предател, Енрико? Да смятам ли, че проблемът е решен?

— Флорентинецът ще се радва на прекрасно погребение, което ще се състои на север оттук, в района на езерата. Ние ще изпратим венец. — Реши да провери настроението й и вече сериозно каза: — Трябва да поговорим.

— Вероятно за цената, която трябва да платя, че ми спаси живота?

— Не, просто за изпълнението на твоите ангажименти по сделката, които отдавна сме уточнили.

— След няколко дни ще бъда готова за среща със Съвета. Но преди това трябва да разреша някои неотложни проблеми.

— Имах предвид лична среща между нас двамата.

— Че как не — засмя се тя. — Аз също искам да се видим. Но в момента наистина имам важна работа.

— Мандатът ми в Съвета скоро изтича. Предстои ти да общуваш с други хора, които може би няма да са толкова сговорчиви.

— Сговорчиви! — засмя се тя. — Това ми харесва. Обичам да контактувам с теб, Енрико. Ние двамата се разбираме прекрасно.

— Трябва да поговорим.

— Скоро и това ще стане. Но първо трябва да се заемеш с проблема, за който говорихме: американците.

Той прекрасно знаеше това.

— Не се безпокой, още днес ще се заема.