Стив Бери
Венецианското предателство (89)

87

Малоун пропусна Касиопея пред себе си и забеляза как очите й се разширяват от учудване и възхита. Скалата оживя под светлината на фенерчето, разкривайки великолепните стенописи. Повечето от тях изобразяваха млад и кипящ от енергия воин с копие в ръка и венец на главата. Един от фризовете изобразяваше царе, привели глави в знак на почит, на друг имаше сцени от лов на лъвове. Трети пресъздаваше ожесточена битка. Неизвестният художник беше обърнал специално внимание на отделните части на човешкото тяло — мускули, ръце, лица, крака и пръсти — всичко изпълнено старателно, до последния детайл. Никакви цветове. Стенописите бяха изрисувани само със сребриста боя.

Малоун насочи лъча към центъра на пещерата, наподобяваща индиански вигвам. Върху дебели каменни блокове лежаха два саркофага. Стените и капаците им бяха покрити с лотосови и палмови листа, розетки, цветя и лаврови клонки.

— Върху всеки от капаците има македонска звезда — тихо отбеляза той.

Касиопея се наведе, внимателно разгледа буквите и ги опипа леко с пръсти. ΑΛΕΞΑΝΔΡΟΣ. ΗΦAΙΣΤΙΩΝ.

— Не мога да ги прочета правилно, но най-вероятно означават „Александър“ и „Хефестион“ — промълви тя.

Той прекрасно разбираше на какво се дължи преклонението й. Но в момента имаха по-неотложни задачи.

— Те ще трябва да почакат, защото имаме други проблеми.

— Какви проблеми? — бавно се изправи Касиопея.

— Ще ти обясня, но трябва да свалиш мокрите дрехи.

 

 

Зовастина скочи във водата и заплува към отвора в стената, чиято форма беше копие на символа, изписан върху слонските медальони. Виктор я последва. Придвижваше се без усилия. Водата беше успокояващо топла и тя изпита чувството, че се намира в някоя от дворцовите сауни. Отворът в стената на езерцето бавно се превърна в тесен проход. Не след дълго главата й изскочи на повърхността.

Предположението й беше вярно. Тук наистина имаше друга пещера, по-малка от първата. Избърса водата от лицето си и вдигна глава. От дупките във високия таван се процеждаше светлина. Виктор изскочи на повърхността и двамата излязоха от водата. Тя бавно се огледа. Каменните стени бяха покрити с избелели рисунки. В дъното се виждаха две тъмни дупки. Пещерата беше празна. Нямаше никакви светлини, освен техните. Котън Малоун не беше чак толкова наивен.

— Добре, Малоун — извика тя. — Признавам, че имаш предимство, но нека хвърля едно око. Става ли?

Отвърна й тишина.

— Приемам мълчанието ти за съгласие.

Лъчът на фенерчето й се плъзна по пясъчния под, осеян с петна от мъхове. Мокри следи водеха към прохода вдясно. Зовастина влезе в съседната камера и очите й се спряха върху двата саркофага, покрити с релефни изображения и букви. За съжаление тя не беше запозната със старогръцката азбука. Затова използваше услугите на Или Лунд. Привлечена от един орнамент, Зовастина пристъпи към саркофага и внимателно издуха прахта от него. Пред очите й се появи фигурата на кон с развята грива и вирната опашка. Дължината й не надминаваше пет сантиметра.

— Буцефал! — прошепна тя.

Трябваше да види всичко, затова вдигна глава и подвикна към мрака:

— Малоун! Дойдох без оръжие, защото бях убедена, че то няма да ми потрябва. Както вероятно знаете, Виктор беше моето оръжие. Но аз държа тримата ти приятели. Бях там, когато ти се обади. Те са затворени в къщата и скоро ще бъдат изпепелени от гръцкия огън. Казвам ти го, за да бъдеш наясно.

Ново мълчание.

— Внимавай за изхода! — прошепна на Виктор тя.

Цял живот беше мечтала за този миг. Беше стигнала твърде далеч, за да се откаже сега. Остави фенерчето върху капака на саркофага с коня и силно го натисна. След секунди, изпълнени с върховно напрежение, дебелата плоча леко помръдна. След още малко усилия се разкри тесен отвор.

Зовастина грабна фенерчето, убедена, че разочарованието от Венеция няма да се повтори. В саркофага лежеше мумия. Облечена в злато, със златна маска на главата.

Прииска й се да я докосне, да свали маската. Въздържа се единствено от страх да не повреди останките. В главата й се блъскаха хиляди въпроси. Нима тя бе първата от две хиляди и триста години насам, която вижда с очите си тленните останки на Александър Велики? Нима наистина бе открила гробницата на легендарния завоевател и неговата лечебна отвара? По всичко личеше, че е така. А и знаеше какво точно трябва да направи и с двете. Отварата щеше да бъде използвана за сбъдване на завоевателните й стремежи и както съвсем неотдавна научи, щеше да й донесе и огромни приходи. А мумията, от която не можеше да отдели поглед, щеше да се превърне в символ на всичко, което бе постигнала. Възможностите изглеждаха колкото безкрайни, толкова и примамливи. Но чувството за непосредствена опасност бързо я върна към действителността.

Малоун използваше козовете си изключително внимателно. Тя беше длъжна да направи същото.

 

 

Малоун забеляза очакването, изписано върху лицето на Касиопея. Наблюдаваха действията на Зовастина от другата врата — онази, към която не водеха никакви мокри следи. Или, Стефани и Хенрик бяха в опасност.

— Как разбра, че Виктор играе двойна игра? — попита шепнешком Касиопея.

— След дванайсет години работа със случайно вербувани агенти не е особено трудно. Заподозрях го веднага след случилото се с теб в двореца. А и Стефани каза нещо, което ме накара да се усъмня. Виктор ги е насочил към Винченти. Защо? Би имало смисъл само в случай, че играе двойна игра.

— Би трябвало да се досетя.

— Как? Ти не знаеш онова, което Стефани ми каза във Венеция.

Стояха неподвижно, опрели голите си рамене в грубата скала. Бяха свалили дрехите си и ги бяха изстискали, за да не оставят мокри следи. После бяха влезли в двете съседни на гробницата помещения, пълни с ценни антични предмети, и се бяха облекли. Гробницата се състоеше от четири свързани помежду си сравнително малки помещения. Две от тях опираха в езерцето. В момента Зовастина вероятно преживяваше своето чувство на триумф. Но информацията за Стефани, Или и Хенрик промени нещата. Тя ангажира цялото му внимание, независимо дали беше вярна, или не. Което със сигурност беше и целта й.

Малоун хвърли поглед към езерцето. По повърхността му играеха отблясъци светлина, идваща от пещерата. Надяваше се, че гробницата на Александър Велики ще им даде онези няколко секунди, от които се нуждаеха.

— Готова ли си? — попита шепнешком той.

Касиопея кимна.

Той отлепи гръб от стената и тръгна напред.