Стив Бери
Венецианското предателство (83)

81

Малоун зърна къщата на около три километра пред тях. Виктор бе долетял дотук от север, след като бе направил широк кръг на изток, заобикаляйки границата с Китай. Опитното му око бързо определи приблизителна квадратура от около четири хиляди квадратни метра застроена площ, разпределени на три етажа. Те се приближаваха откъм задната страна, а фасадата гледаше към дълбоката долина, заградена от три страни с непристъпни планински върхове. Край една от външните стени имаше скеле. Под него се виждаше малка бетонобъркачка до висока купчина пясък. Границите на имението бяха маркирани с ограда от ковано желязо, част от която все още не беше монтирана. Не се виждаха нито работници, нито охрана. Встрани от къщата имаше голям гараж за шест коли. Вратите му бяха затворени. Между терасата и горичка, която свършваше в основата на един от върховете, се простираше добре поддържана градина. Листата на дръвчетата бяха вече напъпили.

— Чия е тази къща? — попита Малоун.

— Нямам представа. За последен път бях тук преди две-три години, но тогава я нямаше.

— Това ли е мястото? — надникна през рамото му Касиопея.

— Да, това е Арима.

— Наоколо е прекалено спокойно — каза Малоун.

— Планините ни прикриваха — обясни Виктор. — Радарът не улови нищо.

Малоун обърна внимание на добре отъпкана пътека, която пресичаше храстите, продължаваше нагоре по камениста стръмнина и изчезваше зад нея. Редом с пътеката се виждаше електрически кабел, прикрепен към земята.

— Изглежда, някой проявява голям интерес към околните планини — отбеляза той.

— И аз мисля така — кимна Касиопея.

— Трябва да разберем кой е собственикът и да вземем съответните мерки — предупредително рече той. Пистолетът все още беше в джоба му. — Имаш ли оръжия на борда? — обърна се към Виктор той.

— Да, в шкафа отзад — отвърна пилотът.

— Извади по нещо за всеки от нас — обърна се към Касиопея той.

 

 

Зовастина се наслаждаваше на шока, изписан върху лицата на Линдзи и Винченти.

— Нима ме взехте за толкова глупава?

— Проклета да си, Ирина! — извика Карин.

— О, я стига! — кресна Зовастина и насочи пистолета в гърдите й.

Карин се поколеба, после бавно отстъпи към масите в дъното. Върховният министър отново насочи вниманието си към Винченти.

— Предупредих те за американците, Енрико! Казах ти, че душат наоколо. Така ли ми се отблагодаряваш?

— Нима очакваш да ти повярвам? — присви очи Винченти. — Ако не бяха лекарствата, отдавна щеше да си ме убила!

— Ти и твоята Лига пожелахте рай и аз ви го осигурих. Поискахте финансова свобода и я получихте. Искахте земя, пазари и начини да перете мръсните си пари. Получихте ги. Но не ви беше достатъчно, нали?

Винченти я гледаше с непроницаемо изражение.

— Но очевидно ти имаше други планове. Неизвестни за Лигата и свързани с Карин. — Зовастина беше наясно, че Винченти няма да признае нищо, но нещата с Линдзи не стояха така. Насочи вниманието си към него. — А и ти си част от тези планове.

Ученият я гледаше с неприкрит ужас.

— Махай се оттук, Ирина! — извика Карин. — Остави го на мира! Не ги закачай, защото те вършат велики неща!

— Велики неща? — надделя любопитството на Зовастина.

— Той ме излекува, Ирина! Не ти, а той!

Любопитството й нарасна. Може би именно Карин щеше да й осигури липсващата информация.

— ХИВ е нелечим — поклати глава тя.

— Това ти е проблемът, Ирина! — изсмя се Карин. — Въобразяваш си, че без теб нищо не може да стане. Великият воин Ахил в геройска битка за спасение на любимия си — ето това си ти! Живееш в свят на фантазии, който съществува единствено в главата ти!

Зовастина се стегна и стисна пистолета.

— Не съм герой от епическа поема — продължи Карин. — Аз съм истинска и нямам нищо общо с Омир, древните гърци и Александър. Въпросът е на живот и смърт. Моят живот и моята смърт. А този човек — тя се вкопчи в ръката на Винченти, — той ме излекува!

— С какви глупости си й напълнил главата? — извърна се към Винченти тя.

— Глупости ли? — извика Карин. — Той го откри, Ирина! Една доза, и аз се чувствам така, както не съм се чувствала от години!

Какво бе открил Винченти?

— Нима не разбираш? — настоятелно я погледна Карин. — Ти не постигна нищо. Той го направи. Той разполага с лекарството!

Очите на Зовастина се заковаха в Карин. Любимата й се бе превърнала в топка от неудържима енергия и кълбо от емоции.

— Имаш ли представа какво направих в опитите да те спася? На какви рискове се изложих? Ти се върна да потърсиш помощта ми и аз ти я дадох!

— Нищо не си ми дала! Правеше го от чист егоизъм. Гледаше ме как страдам, искаше да умра…

— Съвременната медицина беше безсилна. Аз се опитвах да открия нещо, което да ти помогне. А ти си една неблагодарна курва! — Гласът й трепна от възмущение.

— Не можеш да го приемеш, нали? — тъжно я погледна Карин. — Никога не си могла. Аз бях твоя собственост, нищо повече. Нещо, което да контролираш. Затова те мамех с други жени и мъже. Да ти докажа, че не можеш да контролираш живота ми. Но ти така и не го прие.

Сърцето на Зовастина ускори ритъма си, докато съзнанието й бавно възприемаше думите на Карин. Обърна се към Винченти и остро попита:

— Открил си лекарство срещу СПИН?

Той я гледаше мълчаливо.

— Отговаряй! — истерично кресна тя. — Открил си вълшебната отвара на Александър, нали? Тайното място на скитите?

— Нямам представа за какво говориш — поклати глава Винченти. — Не знам нищо нито за Александър и скитите, нито за някакви вълшебни отвари. Но Карин е права. Преди много време открих лечебно растение — горе, в близката планина. Там ме заведе един местен лечител. Наричаше мястото Арима, или „атика“. Става въпрос за природна субстанция, която може да ни направи невероятно богати.

— Такава ли била работата? — присви очи тя. — Начин за трупане на пари?

— Твоите болни амбиции ще съсипят всички ни — поклати глава той.

— И затова направи опит да ме убиеш? — попита тя. — Да ме спреш? Но явно си изгубил търпение, защото бях предупредена.

— Не — поклати глава той. — Избрах друг, по-добър начин.

В главата на Зовастина отново изплуваха предупрежденията на Дейвис. Американецът беше прав. Тя посочи Карин.

— Щеше да я използваш, за да ме дискредитираш, нали? Да настроиш хората срещу мен! Първо я лекуваш, а след това я използваш. А после какво, Енрико? Може би щеше да я убиеш?

— Не чу ли какво ти казвам? — сопнато каза Карин. — Той ме спаси!

Зовастина наистина не я слушаше. Направи грешка, че я прибра отново. Заради нея се беше изложила на множество глупави рискове.

— Ирина! — изкрещя Карин. — Ако хората в проклетата Федерация знаеха какво представляваш, никой нямаше да те подкрепи! Ти си лъжкиня! Гадна лъжкиня! Признаваш единствено болката! Само тя ти доставя удоволствие! Да, аз действително исках да те унищожа! Да те накарам да се почувстваш дребна и незначителна като мен!

Карин беше единственият човек на света, пред когото беше разголвала душата си. Само нея беше чувствала наистина близка. Но Омир бе прав. Чак като нещо се случи, глупецът тогава го вижда.

Първият куршум попадна в гърдите на Карин.

А вторият — в главата.

Винченти изчака реакцията на Зовастина. Лявата му ръка продължаваше да стиска флашпаметта, а дясната бавно отвори горното чекмедже на високата до кръста маса. Вътре лежеше пистолетът, който беше взел със себе си.

Зовастина стреля в Карин за трети път.

Той сграбчи оръжието.

Яростта на Зовастина нарастваше с всеки изстрел. Куршумите пронизваха мършавото тяло на Карин и се забиваха в стената зад нея. Някогашната й любовница изобщо не разбра какво става. Умря още след първия изстрел, окървавеното й тяло се свлече сгърчено на пода.

Грант Линдзи бе наблюдавал безмълвно сцената, която се разигра пред очите му. Той беше слаб и напълно безполезен. За разлика от Винченти, който едва ли щеше да се предаде без бой, давайки си ясна сметка, че ще умре. Тя насочи оръжието към него. Дясната му ръка се появи над масата, стиснала пистолет. Тя изпразни пълнителя в гърдите му. Четири куршума. По бялата риза на Винченти цъфнаха кървави петна. Очите му се извъртяха с бялото нагоре, пръстите му изпуснаха пистолета. Едрото му тяло шумно се строполи на пода.

Два проблема бяха отстранени. Тя се приближи до Линдзи и насочи празния пистолет в главата му. В очите му се появи див ужас. Нямаше значение, че пълнителят бе празен. Оръжието беше напълно достатъчно.

— Предупредих те да си останеш в Китай! — изсъска тя.